1. Мицкоски не спира да поставя препъникамъни пред отношенията с България. Отскоро модерна дъвка е отмяна на строителството на железния път от Скопие до София понеже България нямала проект за тунел отсам границата. А построяването на линията щяло да се окаже най-скъпото.

Той наново събужда идеята, че строителството на стратегическия автомобилен път Изток-Запад – от България, през Северна Македония, до Адриатика, трябва да се замени с неговата алтернатива Север-Юг – от Сърбия, през Северна Македония, до Егея.

Кой трябва да отговаря на неспирните предизвикателства на северномакедонски лидери като този политик? Естествено хора от върха на българската държава.

Удивително е, че те мълчат. Като че ли не желаят да влизат в спор с такива като Мицкоски. Мисля, че грешат. Близо 80 години мълчаливият български отговор на агресивната антибългарска македонистична политика на всички държави досега, включващи думата „Македония“ в името си, е наливал вода в тяхната мелница и е носил само вреда на българския народ.

„Македонският въпрос“ е фундаменталeн между двете съседни държави.

Проблем не между населението от двете страни на общата ни граница, а между държавите.

Защото историческите факти сочат, че на тези две държавно обособени територии живее един народ. С една история – историята на българския народ: предимно православен, еднороден, българскоезичен. Въпреки, че властите в Северна Македония отричат неотрицаемото, даже доста от по-младите и на средна възраст не знаят, че са българи или най-малко, че имат българско потекло. А една немалка част изпитват омраза към всичко българско под влияние на открито антибългарската пропаганда, медийна среда и образование.

Всяка от двете съседни страни – каквато и форма и организация да е имала през столетията, може да говори колкото си иска, че в определени исторически и политически периоди и условия те са имали „обща“ история. Даже в Република Северна Македония се чуват гласове, че историята не е „обща“, а „споделена“.

Обаче, „общата“ или „споделената“ история на двете страни не е история на населението.

Неговата история е от друго измерение.

Защото, повтарям, е история на един народ.

Който близо два века, главно според имперските амбиции на великите сили, е принуждаван да се бори за своята етническа идентичност и единност въпреки разделянето му на части.

2. Последното, което Мицкоски наприказва в този контекст, мисля, че надскочи петолинието.

Той заявява вероятно в порядък на нещо като предупреждение или предпазна мярка, че Република България можела да реши в един момент да постави вето пред Република Северна Македония, ако тя не признае българската етническа принадлежност на Гоце Делчев, Дамян Груев и други дейци на националното освободително дело.

Това изявление се нуждае, според скромното ми мнение, от похлупак, който да се сложи от български политик, най-малко от ранга на премиера на съседната държава.

Да обясни на македонския колега, че не държавите със свои актове – закони, укази, постановления, заповеди, декларации, са фактори, които имат право да определят кой какъв е бил приживе по своята етническа принадлежност. Тяхно задължение е да преставят факти и документи с безспорна информация като какъв се е приемал всеки човек, когато е живял в своето време.

В Северна Македония политиците си дават сметка, че Гоце Делчев е заявявал приживе нееднократно своята българска етническа принадлежност. Официално. Писмено.

Те са наясно, че никакви други документи или коментари не могат да оспорват неговото волеизявление или да му придават друго значение.

Но и с този принцип не се съобразяват.

Например, един северномакедонски политик се изказа неотдавна, че „колкото македонците с български паспорти са българи, толкова и Гоце Делчев е българин“.

Подобни въртеливи „обяснения“ трябва може би да се разбират тъй. Гражданите на Северна Македония, дето по битовоикономически мотиви се правят на българи, си знаят, че са македонци, ама защо да не си вземат български паспорти, с които могат да пътуват, работят и живеят свободно в Европа. А когато тяхната държава бъде приета в Евросъюза, те начаса ще скъсат непотребните им български паспорти. От такива „брилянтни“ мисли ще да следва, че и Гоце Делчев е постъпвал горе-долу както днешните северномакедонски търгаши. Той си е знаел, че е македонец, ама се е заявявал като българин, защото е искал да добие добро образование и работа, даже да стане български офицер, а защо не и да получи подкрепа от българските власти като македонски революционер.

И това ако не е гавра с паметта и делото на този кристално чист човек, истински българин, приемник и продължител на революционното дело на Левски!

И не само Георги Делчев (Гоце) е заявявал, че е българин – категорично и безусловно.

Паисий Хилендарски. Братя Миладинови. Григор Пърличев. Райко Жинзифов. Кузман Шапкарев. Васил Чекаларов. Павел Шатев. Дамян Груев. Христо Силянов. Апостол Войвода. Тодор Александров. Яне Сандански. Никола Вапцаров. Баба Ванга.

Към тях и двеста и петдесетте българи четници Илинденци, положили клетва в двора на църквата в село Корнишори, Ениджевардарско при избухването на Въстанието, които попът ги е опял живи заклевайки ги да се бият с чест за българщината и в Името Христово...

Тъй че, нямат брой възрожденците, будителите и революционерите в Македония и Тракия, които са заявявали категорично своята българска етническа принадлежност.

Политическите лидери на Република Северна Македония са длъжни да приемат тези факти и да се съобразяват с тях.

Но ето, че не постъпват така.

Българските държавници би трябвало да отправят заявления в този смисъл, но не към северномакедонските си колеги.

Тези политици не могат да бъдат адресат на техните послания.

Парламентът на Европа и Европейскатата комисия са факторите, към които българските власти следва да заявяват, че докато Мицкоски и такива като него си позволяват изкривяване на истината спрямо историята на народа в тяхната държава и в нейната източна съседка, няма шанс Северна Македония да стане член на Европейския съюз.

А дали Мицкоски и други лидери целят всъщност да отклонят своята държава от членство в ЕС, е въпрос единствено пред нашата югозападна съседка. Само че е и проблем, що се стоварва върху народа, който няма вина, че държавните лидери може би не желаят европейското му бъдеще.

3. Непонятно е защо родните управници не са се захванали да реализират издигнатата неотдавна от български интелектуалци и патриоти идея да огласят пълния списък на онези над сто хиляди граждани на Република Северна Македония, получили българско гражданство след самолични и документално доказани заявления, че имат български произход и че към момента на кандидатстването им за българско гражданство декларират, че се чувстват неразделна част от целокупния български народ. Не само юридически. А преди всичко по етнически и родствен признак и чувство. Направили са доброволно и свободно заявление за принадлежност към народ, за който осъзнават, че е заставен да живее в двете държави.

Тези хора няма от какво да се срамуват, ако обществеността бъде осведомена за техния избор на българска етническа принадлежност. Напротив, това е повод за гордост. А не някои от тях да се гърчат с обяснения, че са постъпили така само заради единия „пасош“.

Ние имаме един литературен персонаж, хитрец и тарикат – Бай Ганьо. Не мисля, че някои от тези хора искат да се разпознават в неговия образ.

Освен това те трябва да живеят с убеждението, че България, подкрепена от Европейския съюз, ще застане твърдо в тяхна закрила в случай, че някой в Северна Македония може да си позволи да ги преследва за избора им да се върнат към своите български корени.

Въпросният списък би било добре да се представи на вниманието на Европейския парламент и Европейската комисия. Както и на Съвета за сигурност на ООН в съзвучие с Всеобщата декларация за правата на човека.

България е в ясна позиция, понеже е доказала, че не отговаря на историческата истина нищо от онова, с което някои в РСМ поставят под съмнение българската етническа принадлежност на Гоце Делчев и други български революционери.

Мисля, че би било справедливо, ако българските власти поискат от Европейската комисия да постави пред ръководството на Република Северна Македония въпроса защо тази заявила се като демократична държава не е осъдила като престъпен югокомунистическия коминтерновски Титовски режим в Социалистическа република Македония, чийто приемник е Република Македония (призната за пръв път от Република България), наричана днес Република Северна Македония. Както и да настояват пред Европейската комисия да поиска от ръководството на Република Северна Македония да отвори архива на Югославската Държавна сигурност (УДБА) за Социалистическа република Македония.

Едва след като тези условия бъдат изпълнени, българските управници нека да отговарят на Мицкоски за неговите фриволни твърдения за 14-те европейски присъди над българските власти за “потъпкването на правата на македонското малцинство в България”.

4. Докато българските институции не действат настъпателно спрямо днешната политическа власт в Република Северна Македония, България не може да очаква снижаване на агресивния тон на такива като Мицкоски.

Истината и само истината може да послужи за заравяне на томахавките от политическите ръководства на двете съседни държави.

Които са длъжни да оставят на своето население да отговаря на въпроса какви хора живеят на техните територии и кой конкретен човек какъв се чувства.

Разбира се, първата крачка към такова решение е вписването на българите в конституцията на Република Северна Македония като равноправен държавнотворен етнос, както за другите етноси.

Нека не се забравя, че от 1913 във Вардарска Македония не живеят българи юридически, според документалната воля на властта във всичките държавни превъплъщения на Вардарска Македония досега (изключение: времето от април 1941 до октомври 1944).

Решението българите да бъдат вписани в конституцията ще бъде де юре първият акт, според който властите в Северна Македония признават, че на тази територия, като се почне от 1913, та чак до днес, живеят българи като автохтонно етническо население, превръщано насилствено ту в „южни сърби“, ту във „вардарски бановинци“, а накрая – в „македонци“.

Само и само да не се наричат българи.

Каквито са били всички, когато на 12 октомври 1912 момиченцето, посрещнало сръбския кралски престолонаследник Александър в Скопие с букетче цветя, отговорило със звънливо гласче: „БЪЛГАРКА СЪМ!“ на сръбския въпрос „ПА ШТА СИ ТИ?“, зададен от височайшия сръбски гост.

За което разгневеният чуждоземен княз съборил на земята невръстното детенце с шамара, с който зачервил невинната бузка.

И предизвикал презрението на европейската общественост към своята кралска особа.

5. Властите в Северна Македония постъпват срещу България вече като че ли „комплексно“.

От една страна, сръбската телевизия и сръбската православна църква „ознаменуват“ нещо, което не се е случило никога и никъде – уж масовото убийство на хиляди сърби от българските окупатори през Първата световна война.

Тази тема се подема удобно във времето, когато на северномакедонските политици им пари под краката как да се измъкнат от казуса – хем да признаят, че в тяхната държава живеят българи, хем това да стане „отложено“, ще рече, когато Северна Македония бъде приета в Европейския съюз. А ако не бъде приета – няма да има българи в тяхната държава.

Затова май че сръбските им приятели им подават „спасителна“ ръка.

От друга страна, но в същия контекст, президентът на Сърбия предлага на президента на Северна Македония двете държави да ознаменуват заедно Илинденското въстание.

Не някъде в Македония, където въстанието се е развихряло и българите са давали хиляди жертви, а на територията на Република Сърбия, в манастира „Свети Прохор Пчински“.

Македонски национален празник, предложен за ознаменуване на чужда територия и под знака на властта на чужда държава.

Която не само няма нищо общо с Илинденското въстание, но и според спомени на български генерали от Първата световна война, техни турски колеги са споделяли, че в Илинденското въстание сърби са осведомявали турски командири за български въстаници.

Още повече, че тържественото „съвместно“ честване на Националния празник на РСМ се предвижда да стане точно 80 години след 2 август 1944.

Припомням, че на този ден и на това място по заповед на Тито е обявено с „декрет“ образуването на „македонскиот народ“ в съчетание с измислянето на „македонскиот jазик, азбука, историjа, култура и земja/држава“.

Ето, че във Вардарска Македония, за 80 години след 45 лета титовски югославски тоталитаризъм последвани от 35 години посттитовска „демокрация“, колелото се завърта на 360 градуса и се връща към самото начало.

Дали пък това не са сетни усилия на такива като Мицкоски да спрат хода на историята!

6. Изводи:

1. В Република Северна Македония като че ли продължава да властва юготитовистката македонистична държавна идеология и политика на основата на антибългаризма.

2. Признаването на българите в Република Северна Македония като държавнотворен етнос ще бъде знак, че политическото ръководство на тази държава е поело историческата отговорност да се съобразява с реалностите създадени не по негова вина от правителствата на СФРЮ и НРБ в съответствие с мирните договори след края на Втората световна война и уж в изпълнение на приетите през 1934 решения на Комунистическия интернационал, отминал в небитието през 1943. Така че става дума всъщност за „решения“, наложени от победителите в полза на „съюзника“ Югославия и във вреда на „противника“ България.

Защото решенията на Коминтерна са нелегитимни не само поради факта, че когато е следвало да се изпълняват след Втората световна война тази световна комунистическа организация не е съществувала. Много по-важно е, че самите „решения“, които Коминтернът си е позволил да вземе през 1934, са имали още тогава партийнополитически характер. Те никога не са бивали легитимни от международноправна гледна точка.

3. Съвсем естествено, отначало едва-едва, но с времето все по-интензивно голяма част от „македонците“ в Северна Македония може би ще се върнат към българските си корени.

С което ще се поклонят пред своите предци с рапорта, че жертвите им за отстояването на българщината във Вардарска Македония не са отишли напразно.

4. Смело е да се предположи, но може да се очаква, че с течение на времето хора като Мицкоски биха престанали да се кланят с благодарност на Тито и биха обърнали молитвен взор към Свети Пророк Илия, патрон на Националния празник на тяхната държава.

За свое опрощение и благословение.

И за добро бъдеще на народа на Република Северна Македония.

Спокойно и гордо ще да показват криени оригинални бойни знамена на Илинденци, на които момите са извезали Априлския знак: „Свобода или смъртъ“.

Христо Каленицов

https://pogled.info/svetoven/balkani/mitskoski-gleda-mai-portreta-na-tito-a-ne-ilindenskata-ikona.171811#google_vignette