Разкошна държавица сме, вън от съмнение.

И странностите ни са разкошни – направо пръстите си да оближеш, както би казал Джийвс, знаменитият иконом на Удхаус.

Ето, някои съдии се разчувстваха, че политиците ни били наречени „боклуци“.

Не били боклуци. Но не казват какви са, трябва да се досещаме.

Навсякъде другаде точно съдиите се опитват да разчистят политическия боклук – само тук не дават косъм да падне от главиците им.

Не е ясно дали едновременно с това не си ближат и пръстите.

Според Уикипедия, боклук/отпадък е „ненужен, неизползваем или нежелан материал… Някои/боклуци представляват ценна суровина и могат да бъдат рециклирани… Боклуците са естествен продукт на много дейности и производства“.

Въпросното определение ни изправя пред някои въпроси – и не е нужно да си ближем пръстите, докато отговаряме.

Например – кога става ясно, че политическият материал е ненужен, щом е очевидно, че изначално е дефектен?

Колко бързо схващаме това тук?

Схващаме ли го изобщо?

Видимо дефектни хорица се суркат от Парламент в Парламент и единственото им предназначение е да ни наврат в очите истината, че Съединението от политически инвалиди не прави силата.

Но ние така и не я виждаме.

Непрекъснато си имаме работа с неизползваем/негоден материал, но не се отказваме от него.

Твърдението, че някои боклуци представляват ценна суровина и могат да бъдат рециклирани очевидно не се отнася за Политическото Сметище – какво ще му рециклираш на един негодник, колкото повече човъркаш из него, толкова по-непоносим изглежда той.

И друго твърдение на Уикипедия се нуждае от уточнение: „Боклуците са естествен продукт на много дейности и производства“ ни казва свободната енциклопедия.

Така е, но никъде другаде, извън политиката, няма толкова брак, това сякаш е дейност, предназначена главно, ако не и единствено, да произвежда брак – и да го налага като задължителен стандарт.

А ние все се надяваме, непълноценни хорица, някои направо лудаци по рождение, да управляват свястно държавата.

Някои политици пък все се оплакват от непълноценния човешки материал – такъв им се привижда Народа.

Обаче и през ум не им минава, че непълноценни управници не могат да „произвеждат“ пълноценни хора.

Няма спасение, такава е съдбата на едно население, което безропотно приема съглашателството с политическото бездарие.

Господ сякаш ни е отпуснал някаква специална дарба за самоумъртвяване.

Прескачаме като сомнамбули от сън в сън, а – и това е наистина ужасно – сънищата не са наши, а на политбоклуците.

Апатията отдавна е естественото ни състояние – изглежда, вече нищо не може да ни разубеди, че няма отърваване от боклука.

Остава само да приемем за свой химн онзи стих от песента на Джексън Браун – „Трябва да събереш мъката и да я оставиш на тротоара да я прибере боклукчията“.

И кой ще е той – в нашия случай не ни се полага дори боклукчия.

Трябва да похвалим медиите и особено телевизиите – те се гърчеха и продължават да се гърчат пред Боклука.

В подлизурството си стигнаха дотам, че се „опитваха да съживят и някоя посиняла мърша“ – това съм го писал преди шест години и колкото и зловеща да е тази констатация, изобщо не съм предполагал, че медийното еничарство в наши дни може да достигне такива размери.

Сметището диктува дневния ред на телевизиите.

Те са напълно безпомощни пред набезите на нетърпимо случайни типове, които се държат като сомалийски пирати – подчиняват на своите правила и плячкосват всичко, което се мерне пред очите им.

Така препотвърдиха намерението на Политическата Секта да превърне журналистиката в уличница на повикване; в послушен инструмент, който без никакви угризения прилага позорното правило, известно от полицейската практика – „Ако ченгетата не могат да обвинят някого с помощта на доказателства, нека да използват медиите, за да го обвинят чрез подозрения“.

Известно е, че в политиката „всеки спи с всеки“.

Но никога, поне у нас, не е имало такова безразборно съешване – при това, между хора, които се ненавиждат и не крият това.

Изобщо не се интересуват и от плода на това съешване – затова не използват и предпазни средства.

Готови са да дадат живот на всеки урод – точно това и правят.

Нобелистката за 2015-а година Светлана Алексиевич пише в книгата си „Време Секънхенд“ за политиците от Съветската ера: „Изкензаха се в мозъка на народа“.

Но и днес е така, навсякъде. И тук е същото.

Превърнали сме се в общество, което се доверява повече на измамници – достойните хора ни се виждат скучни.

Така ще я караме – с шутове връз нас.

Кеворк Кеворкян