Иван Атанасов е инженер по образование, патриот по душа и русофил по убеждения. Той е част от листата на ПП „Русофили за възраждане на Отечеството“ за предстоящите парламентарни избори. Женен е за бесарабска българка от района на Кишинев. И един от пионерите на контактите и сътрудничеството на Сливен с Бесарабия, още от времето когато това не беше нито мода, нито част от публичния имидж на конкретни хора и институции.

През 2007 година Иван Атанасов, заедно с председателя на ГС „Обществен барометър“ Юрий Иванов, тръгват, на собствен риск и разноски, на първата си родолюбива мисия по стъпките на нашите заддунавски братя българи. Заредени само с няколко телефонни номера и огромното желание да установят контакт с наследниците на онези фамилии, поели пътя към неизвестността, поради турските набези из зверства в началото на XIX век. И направили от дивия Буджак – райска градина.

Странстването им започва от град Бесарабка, където пристигат, без да са предупредили никого. Кметът на градчето ги приема веднага, много радушно. Оставя ги в ръцете на едно младо момче – Евгений Искенджи, преподавател по български език в местното училище, току-що завършил българска филология в Шуменския университет. „Запознахме се и той ни разказа много интересна история за дядо си. Дядо му никога не бил идвал в България, но казвал така: „България е най-прекрасната страна на света и в нея живеят най-прекрасните хора“. Явно тази любов към прародината бе предал и на своите деца и внуци, посрещнаха ни като свои“, разказва Иван Атанасов.

На следващия ден продължили пътя си към най-голямото село в района – Твардица, с около 6 хиляди души население – етнически българи. Както става ясно от името му, там хората били преселници от Сливенско. В Твардица Иван и Юрий са посрещнати от председателя на тамошния колхоз – Петър Парликов, изключително авторитетен човек, българин по корени. За него има една любопитна подробност: Петър Парликов е толкова влиятелна и уважавана личност, че стига до балотаж за президент на Молдова. В Твардица сливенските ентусиасти се запознават и с директорката на Музикалното училище в селото – Алла Кара. Нали разбирате - българско фолклорно музикално училище в сърцето на Бесарабия, с преподаватели от Котел… „Изобщо, само където не почукахме, само там не ни посрещнаха с традиционното българско гостоприемство“, споделя Иван Атанасов за първото посещение при позабравените ни братя българи отвъд Румъния. И добавя: „Понякога си мисля, че истинските българи са там, с тяхната искрена и дълбока обич към България. Много силна!“.

И така, няколко години по ред, Иван и Юрий, като едни скромни и независими мисионери, обикалят Бесарабия, срещат се с изключителни по душа, образованост и просперитет хора – българи по етнически корен. Осъществяват неформални срещи, подготвят почвата за първите двустранни договори и побратимявания между кметства, университети, училища и населени места от Молдова с нашия сливенски регион. Защото именно преселници от Сливенско, преди повече от 200 години, създават голяма част от колониите в тази пуста, некултивирана област на царска Русия, оживяват я с труда, духа и традициите си.

Постепенно пред тях се разгръща картината на истинската Бесарабия, територията, която с най-голямо и силно основание можем да наречем „Другата България“. Градчета и села с по няколко хиляди души, които се гордеят с българския си произход, създали са плътна мрежа от български училища, фолклорни ансамбли, етнографски музеи и сбирки, фестивали на Българското, както и един български университет в средището на българската диаспора – град Тараклия.

И една много интересна и показателна история ни разказва Иван Атанасов. Научава я, когато за пръв път отиват в Болград (Украйна). „Заведоха ни на гроба на генерал Иван Инзов. Той е бил „попечител“ на всички българи, които в началото на XIX век се преселват в този район. Генерал Инзов, заради близостта си с царското семейство, успява да издейства доста привилегии за българските преселници - те били оземлени, освободени от данъци и т.н. Затова го считали за свой покровител. Когато ген. Инзов почива, първоначално бива погребан в Одеса. Но българите изпращат прошение до царя гробът му да бъде преместен в Болград. След като го получават, посрещат тленните останки на своя благодетел с огромна процесия и небивали почести, а последните няколко километра пренасят ковчега му паднали на колене“.

Тази година в Деня на Бесарабия – 29 октомври, в присъствието на много високопоставени гости, сред които посланика на Р България в Украйна, в град Болград с почести бе открит нов паметник на генерал Иван Инзов.

Питам Иван Атанасов какво според него е най-важното и спешното, което трябва да се направи за нашите българи в Бесарабия сега, какво би трябвало да направи нашата държава.

- В момента настъпват сериозни промени в света – не само с Ковид кризата, но и в геополитиката. За съжаление, се забелязва тенденция държавите да се опитват да асимилират нашите малцинства в Молдова и Украйна, да редуцират техните права, извоювани в течение на десетилетия. Има тенденция за затваряне на училища, за намаляване на учебните часове по български език. Например има проблеми с изучаването на български в Украйна. В много региони от страната български език се изучава само в неделните училища, макар населените места да са с предимно българско етническо население. Това се отнася особено за Източна и Североизточна Украйна. Нашите българи там смятат, че младите хора, които изпращат в България като студенти, имат нужда от няколкомесечна предварителна подготовка по български език, за да могат да се адаптират по-добре. Те ни изпращат цвета на своята младеж, отличниците. Но в българските университети децата срещат затруднения с езика, съответно получават по-ниски оценки, а това понякога доста ги обезсърчава. А те са толкова чисти, свенливи, а и… беззащитни. При положение, че нещата с изучаването на български език се влошават, този проблем ще става все по-дълбок. Затова нашето Министерство на образованието и нашите университети би трябвало да регламентират преминаването през ускорен курс по български език за студентите от Молдова и Украйна. България трябва да влага повече усилия в запазването на българските училища в Бесарабия и Таврия – независимо дали редовни и неделни, и да се стреми да разширява тази мрежа, а не да си затваря очите и да предявява свръхизисквания, когато става дума за децата на наши братя – българи.

И за още една много интересна среща разказва Иван Атанасов - с бизнесмена с български корени Иван Плачков от Болград. Срещат се с него в офиса му в Киев и той повече от час им разказва за древната българска история, за гроба на хан Кубрат и за това, че веротно в двора на един завод в град Запорожие се намира гробът на хан Асапрух. На следващия ден Иван Плачков им носи пръст от този гроб, с молба да я отнесат в България…

„Смесих тази пръст от предполагаемия гроб на хан Аспарух с малко пръст от гроба на хан Кубрат“, споделя Иван Атанасов. „И сега тя е при нас, в Сливен!“.

…А на гроба на хан Аспарух, разказвала местната легенда, винаги се събирали гълъби. Бели…

Мариана Иванова