ВАРУФАКИС: КАПИТАЛИЗМЪТ НЕ РАБОТИ, ЕТО АЛТЕРНАТИВАТА

Ето какво каза за The Guardian бившият гръцки министър и известен левичар:

"Левичарите са чудесни в това да отбелязват какво не е наред с капитализма. Ние се упражняваме лирично за възможността на един "друг" свят, в който всеки допринася според възможностите си и получава според нуждите си.

Но, когато ни притиснат да опишем една пълна и цялостна алтернатива на модерния капитализъм, от много десетилетия лавираме между грозното (съветският стил на казармен социализъм) и умореното (социалдемокрацията, която финансовата глобализация превърна в невъзможна).

През 1980-те участвах в много дебати в кръчми, университети и градски зали, чиято цел беше да се организира съпротива срещу тачеризма.

Помня виновната ми мисъл всеки път, когато чувах Маги Тачър да говори и си казвах:

"Само ако имахме лидер като нея!"

Разбира се, нямах никакви илюзии - програмата на Тачър беше деспотична, антисоциална и икономически задънена улица.

Но за разлика от нашата страна, тя разбираше, че живеем в революционен момент.

Следвоенното примирие на класовата война беше свършило. Ако искахме да защитаваме слабите не можехме да си позволим да сме в отбрана. Трябваше да правим това, което и тя прави - да призоваваме за край на старата система, започване на чисто нова.

Не деспотичната система на Маги, но изцяло нова.

Уви, нямахме никаква визия за нова система. Вместо това се занимавахме с изравянето на трупове, докато Тачър изравяше гробове, за да изчисти пътя за новия си вид капитализъм.

Дори, когато давахме прекрасен отпор в защита на общностите, които заслужаваха защита, каузите ни звучаха крещящо като "анахронизъм" - да се борим да запазим мръсните въглищни електрически централи или правото на крайнодесните мъжки профсъюзи да сключват сделки на затворени врати с хора като Робърт Максуел и Рупърт Мърдок.

Точно когато Съветският съюз се срина през 1991 г., ние вляво - социалдемократи, кейнесианци и марксисти имахме чувството, че ще живеем до края на дните си като загубеняците на историята, тъй че през 2008, с колапса на Лимън брадърс, тези, които живееха с идеологията на неолиберализма видяха историята да избухва със същата унищожителна сила.

Няколко години по-късно, тъмничарският капитализъм се наложи на технологичните фанатици, които също дотогава си въобразяваха, че в интернет ще намерят неустоима глобална демократична сила. Това разби и техните илюзии.

Две години по-късно реших, че се нуждаем от план, идея как демократичният социализъм може да работи днес със съвременните ни технологии и въпреки човешките ни неуспехи и лоши черти.

Нежеланието ми да опитвам подобно начинание беше голямо. Двама души ми помогнаха да го преодолея. Единият беше партньорката ми Данае Страто. От първата седмица, в която се срещнахме, тя ми казваше, че критиката ми към капитализма не значи нищо, ако не мога да отговоря на следния й въпрос:

"Каква е алтернативата? И как по-точно ще работи всичко - пари, компании, жилищно настаняване и т.н.?"

Вторият човек и при това най-невероятен, беше Пасхал Донахю финансовият министър на Ирландия и президент на Еврогрупата. Политически опонент, който мислеше малко за мен като за финансов министър (взаимна оценка), но беше достатъчно учтив да напише рецензия на по-стара моя книга.

Докато Донахю харесваше описанието ми на капитализма, той смяташе, че краят на книгата, в който се опитвам да скечирам някои от чертите на едно посткапиталистическо общество е "най-разочароващ".

И той е прав, помислих си. Затова започнах да пиша "Друго сега".

В опит да включа в социалистическия си план различни, често противоположни перспективи, реших да включа три комплексни образа, чиито диалози щяха да водят историята. Всеки от тях представляваше различна част от мисленето ми: марксист-феминист, либертарианец бивш банкер и мастит технологист.

Несъгласията им относно "нашия" капитализъм предоставят фона, срещу когото моят социалистически план-идея е насочен.

Капитализмът избухва наистина, когато електромагнетизмът се среща със фондовите

пазари в края на 19 век. Връзката им ражда свързаните мегафирми като Едисън, които произвеждат всичко от електрически централи до крушки.

За да финансират тези големи начинания и масивната търговия с дяловете си, се надига нуждата и от мегабанки.

Към 1920-те на ХХ век, финансовият капитализъм вече бушува, преди цялата машина да се срути през 1929 година.

Настоящото ни десетилетие започна с друг брак, който изглежда води историята със замайваща скорост към нещо - този между големия балон, с който държавите наводниха финансовия сектор след 2008 и Ковид-19. Доказателствата не са трудни за откриване.

На 12 август в деня, в който новините гръмнаха, че британската икономика претърпява най-тежкия си удар, Лондонската стокова борса скочи с повече от два процента. Нищо подобно никога не се е случвало.

Финансовият капитализъм изглежда се отдели от останалата икономика.

"Другото сега" започна през 1970-те, проследява кризите от 2008 и 2020, но също така рисува едно въображаемо бъдеще и завършва през 2036-та година.

В историята има и един момент, неделя вечерта, ноември, 2025-та за да сме по-точни, когато героите ми се опитват да проумеят обстоятелствата около себе си, гледайки събитията от 2020.

Първото нещо, което забелязват е колко драстично разбирането на хората за политиката се променя с карантината.

"Националистическите лидери предложиха на деморализираните граждани сделка - авторитарни власти в замяна на защита от смъртоносния вирус".

Преди 2020 политиката изглежда като игра, но с идването на Ковид идва и осъзнаването, че правителството има оргомна мощ. Вирусът води до 24-часово извънредно положение, затварянето на кръчми, забрана за разходи в парка, спорт, изпразване на театрите, заглушаване на музикалните събития. Всички усещания за минимална държава, която знае границите си и е готова да даде власт на индивида, изхвърчат през прозореца.

Много се изумяват от това шоу на сурова държавна власт. Дори свободните пазаристи, които са прекарали живота си отхвърляйки всеки намек дори за най-малката стимулация на растежа чрез публични разходи, искат някакъв държавен контрол на икономиката, който не е виждан откакто Леонид Брежнев води Кремъл.

Из целия свят държавата плаща сметките на частни фирми, ренационализира различни услуги и взима дялове във въздушни линии, производители на коли и дори банки.

От първата седмица на карантината, пандемията разголи и свали дрехите на политиката за да разкрие баналната истина, че някои хора имат властта да кажат на другите какво да правят.

Масивната правителствена интервенция заблуждава наивните левичари с мечтата за възстановена държавна власт, която ще използва силата за добро. Те забравят какво е казал Ленин някога, че политиката е относно кой прави какво и на кого.

Те си позволяват да се надяват, че нещо добро може да се случи, ако същите елити, които са осъдили безчет на невъобразими унижения, получат несравнима власт.

Именно по-бедните и кафяви хора пострадаха най-много от вируса. Защо? Бедността им стана причина за слабостта им. Тя ги състари по-бързо. И ги направи по-уязвими за болестта.

Междувременно, големият бизнес, винаги зависещ на държавата да налага и прокарва монополите, на които той триумфира, засилиха привилегированата си позиция.

Амазон-ите на този свят процъфтяха, разбира се. Смъртоносните емисии, които временно бяха спрени се върнаха, за да тровят атмосферата. Вместо международно сътрудничество, границите бяха вдигнати отново и кепенците паднаха.

Националистическите лидери предложиха на деморализираните граждани проста сделка - авторитарна власт в замяна на защита от смъртоносния вирус и кроящите планове дисиденти.

Ако катедралите са архитектурното наследство на Средните векове, то 2020-те ще бъдат запомнени с електрическите огради и ятата от дронове. Финансите и национализмът, който беше във възход и преди 2020, бяха очевидните победители.

Великата сила на новите фашисти бе такава, че за разлика от предшествениците си преди век, те не се нуждаеха от кафяви ризи или дори да влизат в правителството, за да получат власт.

Паникьосаните партии от естаблишмънта - неолибералите и социалдемократите поеха на свой гръб да свършат работата за тях чрез мощта на технологията.

За да спрат новите огнища, правителствата започнаха да следят със сложни апликации и модни гривни. Системите разработени за да следят кой кашля сега следяха и кой се смее.

Заради тях по-ранни организации, специализирани в наблюдението и "модифицирането на поведението" като известното КГБ и Кембридж аналитика започнаха да изглеждат като неолитни.

Кой беше моментът, когато човечеството изгуби битката? Дали беше 1991? 2008? Или все още имахме шанс през 2020?

Истината е, че всеки ден от живота си се срещаме с трудност и спирачка.

Да речем, че бяхме използвали момента през 2008 за мирна високотехнологична революция, която да доведе до посткапиталистическа икономическа демокрация.

Как щеше да изглежда тя?

За да бъде желана, тя трябва да включва пазари за стоки и услуги, тъй като алтернативата - съветски тип система на купони, която дава всевластие на най-грозните и гадни бюрократи, е твърде лоша дори за да се говори за нея.

Но за да бъде предпазена от кризи, има един пазар, който пазарният социализъм не може да си позволи да включва - трудовият. Защо? Защото веднъж щом трудовото време има наемна цена, пазарният механизъм неумолимо го смазва докато започва да заема всеки аспект от работата, а в ерата на Фейсбук и от свободното време.

Може ли напреднала икономика да функционира без пазар на труда? Разбира се, че може. Представете си принципа на един служител - един дял - един глас, описан в система в "Другото сега". Наричам я корпо-синдикализъм.

Променяйки корпоративното право, тъй че всеки служител да е равен (но не и равно възнаграждаван) партньор, звучи много радикално днес, точно като универсалното и свободно гласуване е било през 19 век.

В моя план, централните банки осигуряват на всеки възрастен свободна банкова сметка, в която една фиксирана стипендия (наречена универсален основен дивидент) е давана месечно.

Тъй като всеки използва централната банка за да прави плащанията си, повечето от парите печатани от нея се прехвърлят отново в нея. В допълнение към това, централната банка дава на всички новородени тръстов фонд, който да се използва, когато пораснат.

Хората получават два вида доход - дивидентите в сметката им в централната банка и печалбите от работата в корпо-синдикалистка компания.

Нито плащат данъци, тъй като няма подоходни данъци или данък върху продажбите. Вместо това, два типа данъци финансират правителството - 5 % данък на чистите печалби на корпо-синдикалистките фирми, както и данък от отдаването под наем на земя (която принадлежи на общността) за частни, ограничени във времето цели.

"Щом споделените фондовите пазари изчезнаха нуждата от гигантски дълг за да финансира сливания и придобивания изчезна, заедно с търговските финанси".

Когато стане въпрос за международна търговия и плащания, "Другото сега" включва иновативна глобална финансова система, която продължително трансферира богатство към глобалния юг, докато спира дисбалансите от това да предизвикват кризи.

Всичката търговия и парични движения между различните монетарни юрисдикции (например Великобритания и Еврозоната или САЩ) се правят с нова дигитална счетоводна единица, наречена Космос. Ако стойността на Космос на износа на страна надвишава вноса, тогава тя получава сметка в размер на търговския дефицит.

Но също така, ако износът на страна надхвърля вноса, тя също плаща задължение. Друг дълг се начислява на Космос сметката на държава, всеки път когато твърде много пари се движат твърде бързо навън или в страната. Един вид извънреден данък за спекулантските парични движения, които ощетяват развиващите се страни. Всички тези налози водят директно до зелени инвестиции в глобалния Юг.

Но именно даването на дял, който не може да се продава на всеки служител-партньор е това, което държи ключа към икономиката. Чрез даването на служителите-партньори на правото на глас в събранията на корпорациите, една идея предложена от ранните анархо-синдикалисти, разликата между заплата и печалба е терминирана и демокрацията най-сетне навлиза на работното място.

От висшите инженери на една фирма до ключовите стратегически планиращи и секретарките или охраната, всеки получава основна заплата плюс бонус, който се определя колективно. Тъй като един-служител-един-вот фаворизира винаги малките единици за вземане на решения, корпо-синдикализмът по доброволен начин води до разбиването на конгломератите в по-малки компании, като по този начин се съживява пазарната конкуренция.

Дори още по-изненадващо, фондовите борси изчезват напълно, тъй като акциите, като личните карти и библиотечните карти, не могат да бъдат търгувани вече.

Щом акциите изчезнат, нуждата от гигантски дълг също изчезва. И тъй като Централната банка дава на всеки свободна банкова сметка, частното банкиране също се срива до незначителност.

Някои от по-пипкавите въпроси съм адресирал в книгата, за да гарантирам последователността с напълно демократизирано общество. Те включват: страха, че силни хора ще манипулират изборите при пазарния социализъм, упоритият отказ на патриархата да умре, джендърната и сексуална политика, финансирането на зеления преход, границите и миграция, харта на дигиталните права и тнт.

Да напиша това като наръчник щеше да е непоносимо. Щеше да бъде насилствено от моя страна да се преструвам, че съм заел позиция по въпроси, които си остават нерешени в главата ми, а често и в сърцето.

Съответно, дължа много благодраност на одухотворените ми герои Ирис, Ева и Коста. Преди всичко те ми позволиха сериозно да разгледам най-трудния въпрос - след като сме измислили приложим социализъм, който да хвърли тачеризма в морето, какво трява да правим и какво сме склонни да направим?

Превод: СМ

https://pogled.info/svetoven/varufakis-kapitalizmat-ne-raboti-eto-alternativata.120419