АГЕНЦИЯ СЛИВЕН, телефон за връзка: +359886438912, e-mail: mi61@abv.bg

ГЛЕДНА ТОЧКА

Гледна точка
30.12.2019 / 18:05

ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА СОЦИАЛИЗМА – „ТРИЙСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО“

Освен, че бе технически иницииран отгоре, преходът и по своя класов характер, както стана дума в предишния коментар, не беше „революция“, а „контрареволюция“, или по марксистки – деградация от по-висша към по-низша общественоикономическа формация. Ставаше дума за преход от власт на социалистическата бюрокрация със значителна корупция, но и с доста реално внимание към обществения интерес и публичния сектор – към власт на капиталистическата олигархия в служба на външни сили, с много по-мащабна корупция и без почти никакво внимание към обществения интерес и публичния сектор. Резултатът бе масивна деградация на публичния сектор, прахосване на ресурси и приватизация на сравнително малка част от тях предимно от най-предприемчивата и безскрупулна част от стария партийно-стопанско-милиционерски елит и децата им.

Българската социология потвърждава емпирично западните данни за отношението на българите към 30-годишния преход, но засега се въздържа от радикални философски изводи

В коментара за годишнината на 10 ноември писах тук, че, за разлика от есента на 2014 г., сега няма достъпни в интернет обективни европейски данни от рода на проекта Ангъс Мадисън за икономическото развитие на България и Източна Европа в най-ново време и бях принуден да прибягна до американския център „Пю“.

Български социологически данни, признавам, тогава не потърсих, но грешката ми бързо бе поправена от социолога Кънчо Стойчев, който в края на ноември в София, дето бях за кратко с детския ни музикален театър от Ню Йорк, ми подари току-що излязлата интересна книга „България. 30 години по-късно“. Веднага я отварям на стр. 66-67 и чета забележителните данни от национално проучване на Gallup International – България от април 2019 г. Те са цитирани в статията на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев там.

Спомняме си, че процентът на доволните от прехода в България според публикуваните на 8 ноември т.г. данни на „Пю“ беше между 24% и 32%. Според Gallup International – България пък 29% от българите мислят, че „като цяло България спечели от Прехода“. Според „Пю“ България е на предпоследно място в посткомунистическа Европа, след Украйна, по процента на хората, за които има подобрение на стандарта им на живот – 32%. Според Gallup International – България само 12% отговарят с „да“ на въпроса „Аз и моето домакинство като цяло спечелихме от Прехода“.

Според „Пю“ на въпроса дали икономиката е по-добре или по-зле сега в сравнение с „комунистическото управление“ България водеше класацията в Източна Европа отзад напред с 24% – „сега е по-добре“ срещу 57% – „сега е по-зле“. Според Gallup International – България също 57% от българите са съгласни с твърдението „В крайна сметка управлението на Тодор Живков се грижеше повече за хората“, а 17% не са съгласни. Сред съгласните са 21% от младежите на възраст от 18 до 30 г. – срещу 12% несъгласни. При хората на 61+ г. съотношението е 83% срещу 13%.

Според Gallup International – България съотношението на съгласните и несъгласните с твърдението „на практика в България няма свободни медии и свобода на словото“ е 57% срещу 23%, с твърдението „На практика изборите у нас завършват винаги с издигане на власт на лъжци и крадци“ – 72% срещу 16%, с твърдението „В България законното забогатяване е много рядко“ – 80% срещу 11%, а с твърдението „като цяло ЕС е... организация в полза на силните и богати страни“ – 72% срещу 12%.

Мнозинството българи също, показват данните на Gallup International – България, симпатизират на унгарския премиер Виктор Орбан и мислят, че малцинствата в България „се позволява повече, отколкото на българите“.

Читателите обаче знаят, че за мен отговорите на тези „етнически“ въпроси произтичат пряко от отговорите на „класовите“ въпроси преди тях. „Национализмът“, както и настроението срещу мигрантите, срещу Истанбулската конвенция и всички други прояви на bigotry (омраза към различните) имат чисто класови корени. Мнозинството е нещастно и недоволно от положението си, от социалната несправедливост, т.е. от засилващото се неравенство, от корумпираната и високомерна политика на елитите, и не приема акцентирането на гражданските права на етническите и lifestyle малцинства за сметка на икономическите права на мнозинството. Това е азбучно просто. Мнозинството вижда сенките по стената на Платоновата пещера и се бори с тях – тъй, както умее.

В други статии от книгата „България. 30 години по-късно“ „етническата“ тема заема видно място, включително и „заслугата“ на ДПС за „опазването на етническия мир“. Според мене това е преувеличено – ако не беше „възродителният процес“, сега ДПС или подобна партия изобщо нямаше да има, а колегата от Философския институт на БАН още щеше да се казва Меди Доганов и да си работи там.

България е твърде различна от съседна бивша Югославия и нейните наследници, а също и от Гърция, Турция и Румъния, както и от Кавказ, по отношение на „етническия въпрос“. Етническо насилие, непредизвикано пряко от неразумни насилствени кампании на властите, в независима България нямаме от ликвидирането на съпротивата и разбойничеството на мюсюлманите в Османпазарска околия и другаде из Североизточна България от военния министър ген. Казимир Ернрот в 1880-те и на инспирираната от Истанбул и Лондон съпротива на мюсюлманите от Тъмръшката република – също до 1880-те години. Не че в България няма расизъм и ксенофобия, но не някак си нямат политическа компонента, остават на битово равнище.

Феодалният контрол, с който ДПС все още разполага по отношение на (все по-малко от) етническия си контингент, не е принципно различен от контрола на ГЕРБ над зависимите от държавна служба, държавни поръчки и държавен рекет българи, все още гласуващи за тази партия.

По подобен начин стои според мен и въпросът за (класово) мирния характер на прехода. Според Gallup International – България 75% са съгласни, че „Добре е за страната ни, че Преходът бе мирен“. Екстремистите са малцинство: 13% мислят, че „По-добре щеше да бъде старата власт да се удържи със сила“ и 12% – че „Мирният Преход беше грешка – комунистите трябваше да бъдат сурово наказани“.

Мирният преход от никого не е бил реално застрашаван. Старата власт нямаше как да се удържи със сила, защото промяната дойде именно от нея – тя я инициира, тя създаде „демократичната“ си опозиция, тя й отстъпи властта, когато й стана по-изгодно. Комунистите нямаше как да бъдат сурово наказани, щом и досега единственото ни спасение от „комунистите“ си остава комунистът Борисов. Казано по друг повод, комунистите в България се делят на два вида – комунисти и антикомунисти.

Освен, че бе технически иницииран отгоре, преходът и по своя класов характер, както стана дума в предишния коментар, не беше „революция“, а „контрареволюция“, или по марксистки – деградация от по-висша към по-низша общественоикономическа формация. Ставаше дума за преход от власт на социалистическата бюрокрация със значителна корупция, но и с доста реално внимание към обществения интерес и публичния сектор – към власт на капиталистическата олигархия в служба на външни сили, с много по-мащабна корупция и без почти никакво внимание към обществения интерес и публичния сектор.

Резултатът бе масивна деградация на публичния сектор, прахосване на ресурси и приватизация на сравнително малка част от тях предимно от най-предприемчивата и безскрупулна част от стария партийно-стопанско-милиционерски елит и децата им.

Като изключим междугангстерското насилие от 90-те и началото на нулевите години, продукт на съперничеството между клановете на новата имотна класа, насилие по време на прехода имаше само „отгоре“ – насилие с квазидържавен характер, особено очевиден при режима на ГЕРБ, с цел да се принуди населението да заиграе по новите правила. Революционно насилие отдолу никога не е било дори и мислимо.

Хубаво е, че в изследването на Gallup International – България не става и дума за „демокрация“... В друга статия от Антоний Тодоров има интересни данни за централизацията и концентрацията на капитала у нас: профилът на заетите в 2019 г. е: 88,35% наемни работници срещу 3,72% работодатели и 7,19% самостоятелно заети... Процентът на наемните е нараснал от 2003 до 2019 г. с 3,5 пункта. 22 стопанства контролират 60% от земеделската земя, а 4% от фермите стопанисват 80% от земята. Да си спомним правилото на америкaнския правник Луис Брандайз, че „можем да имаме демокрация и може да имаме голямо богатство, но не можем да имаме и двете“.

Така че преходът между общественоикономическите формации, без съмнение, е приключил с преразпределянето на (останалото от) социалистическата икономика в частни ръце. А преди 17-18 години по форумите шепа хора, в това число и аз, говорехме, че не е приключил (не е и започвал) „цивилизационният“ ни преход – т.е. не атлантическият, а към по-цивилизовано, по-развито, справедливо и културно общество, за което мечтаеше младата интелигенция в 1989 г., като аплодираше горещо Митеран по коридорите на Софийския университет. Били сме янлъш, както би рекъл Алековият герой. Или Вазовият: „Та такива думи нито ги има на турски. Остави се, бе Кандов!“

И в тази книга, и в предишната си, „Какво се случи?“, Андрей Райчев и Кънчо Стойчев обясняват по своя оригинален, eye-opening (отварящ очите) начин много важни неща от прехода, например защо България продължава толкова да харесва социализма и Русия, за разлика от други някои (но по-малко, отколкото може да изглежда от София) източноевропейски съседи. Или за войната за миналото като единствено средство за легитимация на елитите. Всеки, който чете това, би трябвало да прочете тези книги.

Това, което те изпускат от поглед, е по-далечния международен план – например над двата милиона българи в чужбина и особено тези, прелетели от НРБ – и по-точно от нейните останки в 90-те – в развития западен свят. Като например нашата училищна общност в Ню Йорк със 120 ученици и няколкостотин семейни членове, учители и приятели около тях. Едно (средно) голямо българско село, а по БВП сигурно – една малка българска община... Колко интересно би било българските социолози да обогатят анализа си на категориите българи след прехода и с тази реалност. Засега само етнографи от БАН са се интересували сериозно от нас. А ние сме към 30% от българските граждани и гледаме към 40% от българските деца в училищна възраст.

Изпускат и движението на Америка към социализма, което прави догмите на „Вашингтонския консенсус“ все по-незащитими и абсурдни. И упадъка на ЕС. Нещата се обърнаха на 180 градуса отпреди 17-18 години, когато „преживявахме събитието НАТО“ и се стягахме за „клуба на богатите“.

Данните на Gallup България показват впрочем, че някои от „табутата“ на прехода, постулирани от Андрей Райчев и Кънчо Стойчев, не се споделят от публиката. Всъщност двамата автори с готовност признават това в последната си работа (ръкопис на английски*). Мнозинството българи днес не вярват в „свободата на словото“ и „либералната демокрация“, т.е. и че такива животни съществуват в България, пък и че са възможни изобщо. Например театърът около импийчмънта на Тръмп, цялата американска гражданска война, която кипи вече три години и медийната истерия около нея унищожиха вярата в старите химери у всеки що-годе критично мислещ, не непременно ляв, българин.

„Забраната да се критикува капитализмът“ отпадна още в 2008 г., когато Вашингтон фактически одържави „Уол стрийт“, за да я спаси от себе си, а икономическата гилдия в развития свят развея в прах репутацията на Милтън Фридман и „сладководния“ пазарен фундаментализъм, на чиито пясъчни основи се градеше дотогава, пък и досега, капитализмът в постсоциалистическия свят. Тези новини малко бавно идват у нас, но няма как да не дойдат.

И „забраната на говоренето срещу ЕС“ в България е на път да бъде забравена, макар че все още хората повтарят пред интервюиращите ги социолози заученото през годините от брюкселската пропаганда. Одобрението на мнозинството за Орбан у нас обаче, още веднъж, не означава национализъм и фашизъм, а е символ на желание за отговорна национална политика в интерес на мнозинството – вместо безотговорна брюкселска чиновническа политика в интерес на глобалните елити. Желание за национално достойство и защита на националните интереси – затова именно „диктаторът“ и кагебешник Путин е толкова харесван не само у нас, а в цял свят. От няколко години в Европа бушува истинско „селско въстание“, в момента намиращо най-ярък израз в революционна по традиция Франция. Почти всички статии в сборника „България. 30 години по-късно“ звучат сякаш горното не е ставало.

И критиките на „реалния социализъм“, които в 1989 г., а и по-късно, ни се струваха толкова дълбоки, например за „мрежите“ (първа, втора и т.н.) и за „плановия дефицит“, след десетилетия на Запад все повече ми изглеждат хем по-скоро общочовешки, приложими някъде и за капитализма, хем не съвсем справедливи към социализма. Реабилитацията на нашето общество до 1989 г. очевидно вече е факт в отношението на голямото мнозинство българи, дори на младите до 30 г.

Няма да закъснее сигурно и реабилитацията му от научната мисъл. Имам предвийд мейнстрийма, като авторите на „България. 30 години по-късно“. Защото левите автори като Васил Проданов и Георги Найденов, които споменах в предишния коментар, не са спирали да пишат това, но техният глас сега е маргинализиран.

Разбира се, и до 1989 г. обществото ни съвсем не беше рай и наистина почти всички тогава много искахме дълбоки промени. Някои наши желания обаче са били наивни и неинформирани. Преди 1989 г. не много хора извън вътрешните интелигентски „гета“ се вълнуваха от свободата на духа (а днес са още по-малко). И дори от свободата на предприемачеството, все по-недостъпна за огромното мнозинство и до днес.

Повечето хора се кланяха най-вече на „карго култовете“ към „западните стоки“. Голям принос, ако не основен, за недоволството ни от социализма имаше липсата на престижни потребителски вещи, раждаща странните за западното око феномени като съветската „фарцовка“ и нашата варненска „марфа“ и полската куфарна търговия на Евиния плаж – далече от очите на тогава мъжката ни по състав народна милиция. „Карго култовете“, разбира се, са живи и здрави в България и днес, макар да личат у младите и кълнове и на „аскетизма“, който е отвъд „консумеризма“.

Аскетизмът, който е преди консумеризма, беше реалност у нас преди 1989 г., но съвсем не желана реалност. Напротив, „основният икономически закон“ на социализма бе за „все по-пълното задоволяване на растящите материални, духовни и социални потребности на трудещите се“ (по памет).

 

„Трудно е да се правят прогнози, особено за бъдещето“. Но мисля, може с известна увереност да се предположи, че както преходът започна отвън, под съветско влияние, и продължи под външно – американско и брюкселско влияние, в недалечно бъдеще той ще смени още веднъж курса си, който сега ни води общо взето към кривата круша, и също под нечие външно влияние. Тези дни два огледални чужди проекта, касаещи България, правеха вълни в медиите – за натовски хъб (един вид вместо газов) във Варна и за център на руската мека сила в курорта „Камчия“ – на 25 км от натовския. Обещавам някое лято да ги нагледам и двата и да докладвам. Не е изключено и някоя американска „Аврора“ да изплава оттам.

______

* The Invisible Structures of the Transition in Eastern Europe: Failed taboos leading to Bonapartism, представена пред аудитория в Kings College, Лондон през декември 2019 г.

Автор: Валентин Хаджийски

https://glasove.com/categories/na-fokus/news/istinskata-istoriya-na-socializma-trijset-godini-po-kysno

Предишният коментар по темата:

https://glasove.com/categories/komentari/news/istinskata-istoriya-na-socializma-desetonoemvrijska-elegiya

Още по темата:

https://glasove.com/categories/komentari/news/chetvyrt-vek-bqg-na-mqsto-perestruvka-i-chalga--v-ochakvane-na-promqnata

 
 

Copyright © 2008-2020 Агенция - Сливен | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Sliven Net | Програмиране и SEO от Христо Друмев