Светът е заклещен между две дати – 23 и 24 февруари. Едната, някогашен символ на войнска чест, днес е погълната от сянката на най-големия конфликт в Европа за този век. В този преразказ анализираме „кокошата слепота“ на Запада, пропагандния капан, в който са вкарани народите, и мълчанието на медиите за реалните нагласи на хората в „окупираните“ територии. Има ли път към мира извън политическите сънища на Зеленски и войнолюбивите призиви на Брюксел?

В капан на пропагандата: Търсене на изход между двете дати на февруари

Сигурно все още има хора у нас, които си спомнят, че някога на 23 февруари в СССР се отбелязваше Денят на съветската армия. Тук, в България, го празнувахме неофициално – къде сериозно, къде на шега. Мъжките компании се събираха, почерпваха се в качеството си на бивши бойци от Варшавския договор, а спомените за казармата се смесваха с геополитическата реалност на онова време. В новото време руснаците преименуваха датата на Ден на защитника на родината. Парадоксалното и трагичното днес е, че от четири години насам този ден е само навечерие на друга, много по-особена дата – 24 февруари. Дата, за която с пълно основание може да се каже, че е еднакво мрачна и за Украйна, и за Русия.

Няма смисъл човек да губи време в четене на изявленията на журналисти и политици от Запада, свързани с годишнината.

Този разказ не просто разделя, той парализира критичното мислене. Появиха се фалшиви гледачки и „експертни“ предсказатели, които ежечасно вещаят предстоящия ядрен колапс на континента.

Когато хората са държани в състояние на перманентен ужас, те губят способността си да виждат нюансите и да търсят логически изход, различен от пълното унищожение на противника.

Симптомите на кокошата слепота

Точно чрез този превратен разказ на историческите събития в западноевропейското общество беше имплантирано твърдението, че войната в Украйна е единствено и само отговорност на Русия. Това обаче е симптом на тежко политическо заболяване, което в народа наричат „кокоша слепота“ – неспособност да се види реалността извън тясната рамка на официалния наратив.

Няма нужда от сложни философски или исторически дискусии, за да се потърси истината или поне остатъците от нея. Има и по-прости начини. Например, да се запитат хората, живеещи в Донбаска и Луганска области или в Крим: коя е тяхната Родина? Коя е земята, която те чувстват за своя и са готови да защитават? Ако международната общност не признава присъединяването им към Руската федерация, защо не се предприеме инициатива от независими организации за провеждането на реална анкета или дори референдум под международен контрол?

Мълчанието за „окупираните“ територии

Въпросът дали тези хора искат незабавно да бъдат върнати в украинската държава беше пропуснат като дипломатически вариант още преди четири години. Днес, след години на изтощителна война, дали тези жители изпитват носталгия по украинското си гражданство? Дали с нетърпение чакат Русия да загуби, за да се „върнат“?

Интересно е, че в европейските и българските медии липсва каквато и да е информация за тежкия, „робски“ живот на руснаците в тези области под „окупация“. Къде са данните за тяхната вътрешна съпротива? Къде е партизанското им движение срещу Москва? Къде са плановете им да подкрепят украинската офанзива с вътрешни въстания, за да се „освободят“? Освен няколкото подхвърлени новини за терористични актове, извършени от украинските специални служби, друго в новинарския поток не преминава. Този вакуум от информация говори по-силно от всяка пропаганда – липсата на масово съпротивително движение сред местното население е факт, който западните столици предпочитат да игнорират.

Илюзиите на евролидерите и капанът на Зеленски

Явно има предел на лъжата, който кара дори най-крайните тълкуватели на събитията да се свиват в дежурните лозунги за „руската агресия“ и страданието на украинския народ. Бедата е, че успоредно с това продължава медийният натиск за „победа докрай“. Преди часове Кая Калас отново заяви, че Русия трябва да бъде натискана докрай, без да се съобразява, че това означава война срещу милиони хора – и украинци, и руснаци, живеещи на въпросните територии. Тези хора, които уж трябва да бъдат „освобождавани“, на практика се превръщат в заложници на една геополитическа амбиция, която не ги пита за мнението им.

В същото време Доналд Тръмп не се уморява да повтаря, че докато се търсят виновните и се прехвърля топката, във въздуха виси „въпросът на въпросите“: кога ще се спре тази война в нейното реално статукво? Мирът днес изисква приемане на реалната обстановка на терен, а не преследване на фантазии, които витаят из мозъците на брюкселските чиновници или някои крайни съветници в Кремъл.

Трезвият разум е най-дефицитната стока в момента. Най-малко може да се разчита на мисловните терзания на Владимир Зеленски. Той изглежда затворен в „кафеза“ на собствените си политически сънища, изгубил посоката и не знаещ с кого и в името на кого да преобърне негативната тенденция.

Време за размисъл и посока към мира

Две дати, стоящи една до друга в календара на февруари, ще бъдат отбелязани отново в двете воюващи страни. Може да е наивно, но е време да се надяваме, че те ще послужат като подтик за размисъл. Действията трябва да последват, но само в една посока – към прекратяване на огъня и реален мир.

https://pogled.info/svetoven/evropa/v-kapan-na-ogledalnata-propaganda-dve-dati-edna-tragediya-i-lipsvashtiyat-glas-na-razuma.190017