Вестта за постановката на американския актьор, режисьор и продуцент Джон Малкович на драматургичната творба на Джордж Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“ в Народния театър „Иван Вазов“ предизвика ефект на мъртво вълнение в обществото.

Не всеки, който имаше достатъчно аргументи против тази сценична реализация изрази мнението си публично, но горчивият вкус остави трайна следа. Трябва да теглим достатъчно ясна разграничителна линия между емоционално-повърхностните реакции и онези на хората, които много добре си дават сметка за какво иде реч.

Обвиненията срещу Джон Малкович не са съвсем основателни. Той като чужденец, безспорно ще възпроизведе онези акценти в сценичната интерпретация , които са направили впечатление в Лондон и Вашингтон, но които са далеч от емоционално-съкровените преживявания на българите в онзи момент.

Сюжетът на творбата е взет от Сръбско-българската война 1885 г., война, която за българите е отечествена, война за защита на току-що осъщественото съединение между Княжеството и Източна Румелия.

Това е война на живот и смърт за България. И най-важното: това е война отбранителна, война на честта, на достойнството и моралните устои у българина в момент на внезапно изпитание. И ако Бърнард Шоу е искал да намери антивоенен сюжет, то сюжетът от тази война е не само крайно неподходящ, но и експлоатиран така фриволно-талантливо, че в името на идеята за комедийно-развлекателния ефект, е потъпкана една болезнена истина за същността и целите на едно вероломно нападение. Съпротивата срещу нашествениците, превръща българския народ в герой, обкичен с лаврите на победител. Победител не като завоевател, а победител срещу завоевателите и сеячите на мрачен национален егоизъм и надменност.

Истината винаги има конкретни измерения. За българите, нападнати изневиделица в гръб истината е да защитят територията, свободата и бъдещето си. За Бърнард Шоу, научил за тази война от вестникарски публикации, и фриволни интерпретации не истината е важна, а сюжетът, за да се обърне, за съжаление, срещу жертвата – в случая нападнатата България.

Режисьорът може да размества събитията, целите, последиците и ролите на персонажа, но той е длъжен да се довери не само на творческата си интуиция, но и на онези нравствени опори, които го извисяват. В случая ние, като българи, искаме да знаем, защо щом “Оръжията и човекът“ е антивоенна драматургична творба, не е подложен на подигравка и осмиване агресорът, а това е сторено с жертвата, в случая нашият народ? Къде са тук „претенциите, грешният идеализъм“ на българите, за които говори Малкович в интервюто си за btv!?

И от тук са нашите справедливи несъгласия. Ако постановката на тази творба се осъществява на отдалечени със стотици километри сцени, там творческото въображение може да се вихри – особено на режисьора. Но когато постановката е в София, тогава драматургично-комедийният сюжет мобилизира всички налични съпротивителни сили за отпор срещу художествено деформираната истина…

Можем ли да допуснем, че като драматурзи в този български храм на Мелпомена, колосите на словото Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Николай Лилиев биха си позволили безкористната самопожертвователност на героите, в тази натрапена ни война, да бъде принизена до равнището на развлекателен водевил!?

Вината за неразбирането на същността на тази война не е у режисьора-постановчик Джон Малкович, а е изцяло у ръководството на Народния театър „Иван Вазов“. В тази вина откриваме степента на закърнялост на сетивата ни за съкровено-общностното ни битие като народ. Закърнялост, която се отглеждаше грижовно в продължение на повече от четири десетилетия под фанфарния марш на класово-партийното и интернационалното възпитание, а през последните 35 години – под пропагандните децибели на космополитизма и безбрежния либерализъм.

Защо инициаторите за този спектакъл не си дадоха труд, преди да пристъпят към реализирането му, да поразлистят малкото сборниче със стихотворения „Сливница“ на Иван Вазов? Ако бяха сторили това, те щяха да се позамислят дали е подходящо точно тази творба на Бърнард Шоу да се поставя на сцената на Народния ни театър. Те щяха да бъдат респектирани от искреността, болката и човешката съпричастност на поета към убитите и български, и сръбски войници и от гордостта за проявения не само героизъм, но и човешка почит към жертвите и от двете срани на барикадата.

Поразени от тази немарливост и професионално тесногръдие, ръководителите на националната ни театрална институция, носеща името на народния поет Иван Вазов, се изправят срещу патрона си.

Колко е важно и театралите да четата отвреме-навреме поезията на класиците ни.

Автор: Иван Николов

Източник: bgnes