Годините 1991-2019 се оказаха благоприятни за така наречения „Западен свят“. Евроатлантиците победиха Източния блок, почувстваха се световни хегемони и започнаха едностранно да налагат своя „износ на демокрации“ навсякъде по света. От това опитаха не само държавите от СИВ/Варшавския договор и Югославия. Достатъчно е да споменем Иракската кампания на Америка, от която скоро ще се навършат 20 години, Афганистанската война от 2001 г., която завърши печално за САЩ и нейните съюзници през 2021 г. и „Арабската пролет“ от 2010 г., която промени завинаги политическите режими на целия арабски свят и доведе до безпрецедентни конфликти, граждански войни и миграционен натиск по границите на Европа. Печално е да се отбележи, че никъде Западният „цивилизован“ свят не успя да наложи нито цивилизация, нито демокрация по свой образец. Ирак се превърна в кръвопролитна арена на вътрешнополитически игри между враждуващи кланове.

Официалната причина за американската инвазия, че Ирак разполага с оръжие за масово поразяване, не беше доказана, тъй като такива така и не се намериха след повече от 20 години търсене. Афганистан се оказа още по-голямо фиаско за Америка, където не само не беше наложен демократичен тип на управление, като алтернатива на талибаните, ами последните успяха да си върнат властта, след двуседмичен конфликт с афганистанската армия, обучавана и оборудвана от Америка в продължение на две десетилетия. Докато западните сили се изтегляха, талибаните завариха военна техника на стойност около 80 милиарда долара, изоставена от САЩ. Това автоматично ги превърна в една от най-добре оборудваните армии в света, а „демократично избраният“ афганистански президент Ашраф Гани, побърза да избяга в Дубай и според различни източници, с немалка сума пари.

Разбира се, кулминацията на целия този износ на демокрации беше Арабската пролет, в която освен протести и политически реформи в редица държави като Алжир, Египет, Тунис, Мароко и Йордания, последваха и две революции в Либия и Сирия.

В Либия, дългогодишният управляващ полковник Кадафи бе свален, с открито вмешателство от Франция и Великобритания, които под егидата на НАТО, бомбардираха територията на Джамахирията (официалното название на политическия режим на Муамар Кадафи). Последва отново кръвопролитен конфликт между няколко клана, известен като Втората либийска гражданска война, която според различни източници, е взела живота на около 15 000 души. До този момент, държавността в Либия на практика не съществува, тъй като страната е разделена на различни кланове, всеки от които контролира различна част от територията.

В Сирия, нещата се развиха още по-драматично. Арабската пролет придоби особено ожесточен характер именно в Сирийската арабска република, дългогодишен съюзник на Иран и Русия. Като случайно стечение на обстоятелствата, фамилията Асад, управляваща страната от повече от 40 години, изведнъж стана неудобна за западния хегемон. Според различни източници, в това число и престижният британски вестник „Гардиън“, Франция е била основният спонсор на бунтовническите сили около Алепо, които се бореха срещу режима на Асад.

Държавният департамент на САЩ пък открито призна за повече от 12 милиона долара, дадени на различни сирийски организации, борещи се против Асад.

Защо точно след 40 години управление, западът решава, че даден режим, в чужда суверенна държава става „неудобен“, остава да гадаем. Единственото, което знаем е, че веднъж, отприщен, хаосът от сирийската гражданска война прерасна в конфликт, отнел живота на над половин милион души, създал 6,7 милиона бежанци и мигрантска криза, която постави на изпитание устоите на Европейския съюз. А самата Сирия, макар и бледо копие на демокрация по западен образец допреди 2011 г., в момента е разделена на над 6 части, за които се борят враждуващи фракции и цивилното u население плати цената за зверствата на така наречената Ислямска държава, родена от хаоса на гражданската война.

Ако погледнем в исторически план, вмешателството във вътрешните работи на горепосочените държави, от страна на Западния свят, прилича много на военната стратегия на късната Римска империя, да настройва едни племена срещу други, с цел да ги отслаби взаимно и установи контрол над тях. Както и Рим през 5 век от Новата ера, така и Европейският съюз в момента е раздиран от вътрешнополитически проблеми, като дългова криза, галопираща инфлация, мигрантски натиск, неспокойствие по границите (тук е достатъчно да отбележим само продължаващия конфликт в Украйна) и като цяло, рязкото понижаване на стандарта на живот за обикновения европеец. Милиардите, похарчени за вмешателство в чужди конфликти, породили едно своеобразно ново преселение на народите, съпоставимо с историческото „Велико преселение на народите“ от IV-ти век сл. Хр., а после и огромните средства заделени и опитите да се интегрират тези хора, доведоха до криза на доверието в ЕС. Държави, като Унгария, Полша, Чехия и Словакия открито се противопоставят на диктатите на Брюксел, свързани с мигрантските квоти.

Поражда се пропаст между западните и източните държави, членуващи в съюза. За пръв път се заговори от редица политици, довчера пропагандиращи лозунга „Единни в разнообразието“, за „Европа на две скорости“. Може да се заключи, че Западът сам става жертва, на своята недалновидна външна политика в последните 20 години. Последният пример, който може да се даде в тази насока е украинският. Без да бъдат изследвани в дълбочина причините на тази геополитическа катастрофа за Запада, едно е сигурно: допълнителното подклаждане на този конфликт, чрез предоставяне на оръжия на украинския режим и тоталното скъсване на отношенията с Русия, не вещаят нищо добро за Европа. Отново има безпрецедентна мигрантска вълна като є от населението на Украйна е напуснало родните си места, около 8 милиона бежанци са пристигнали в Европа, а санкциите на Запада срещу Русия рикушират най-вече срещу ЕС. Достатъчно е само да отбележим, че според последните прогнози на Международния валутен фонд за 2024 г., ръстът на икономиката на ЕС е 1,6%, този на САЩ е 1%, а Русия, която се превърна в най-санкционираната държава в света, е 2,1%.

От това може да се заключи единствено, че за пореден път сметките на Запада във външнополитически план не излезнаха и проблемът започва да се превръща във вътрешен, тъй като в редица европейски държави, инфлацията, породена от Ковид кризата, миграцията и конфликтът в Украйна, започва да надвишава 20%.

На западните политически елити ще им става все по-трудно да обясняват на народите си, защо доходите им, социалните им придобивки и сигурността им трябва да бъдат жертвани в името на чужди интереси, които с нощи не касаят пряко обикновения европеец. И ако мощта на Римската империя е рухнала най-вече заради икономически проблеми, като инфлация, обедняване на населението и миграционен натиск, породени от същата тази политика, която Западът прилага в момента, предстои да видим, дали и Западният хегемон няма да последва съдбата на империята от Древността.

Автор: Веселин Киров

Източник: "Труд"