Международната политическа класа в един глас направи изявления в подкрепа на „правото на Израел на самозащита“ – право, което предоставя на потисника, но отрича на потиснатите.

От десетилетия има снимки на мъртви палестински жени и деца, както и на деца, бити, унижавани и затваряни от израелски войници. Историческият процент на убийствата в този „конфликт“ е доста постоянен – около 40:1.

Нищо от това не е предизвиквало повече от повдигане на вежди и леки подмятания от страна на западния „либерален“ истаблишмънт. Не мога да си спомня, че някога екипите на камерите са преследвали ционистки политици по улицата, изисквайки от тях да използват думата „осъждане“ на последното израелско злодеяние.

Поучителен е пароксизмът на омраза в политическата и медийната класа, отприщен от един-единствен ден, в който ботушът е поставен на другия крак. Особено поучително е почти пълното им единодушие – какъв процент от дискусиите по телевизията или радиото сте чули през последните 48 часа, посветени на палестински или пропалестински гласове?

И все пак от социалните медии ясно се вижда, че обществеността в никакъв случай не е толкова единодушна в подкрепата си за Израел, колкото политическата и медийната класа.

Но пък обществото не е купено и платено.

Асиметричната война обикновено е подла. Потиснатите и колонизираните народи не разполагат с лукса да подредят войници в изрядно изгладени униформи и излъскани ботуши, които да се изправят срещу противниковата армия в условията на равнопоставеност.

Колонизираният и потиснат народ е склонен, ако има възможност, да отразява жестокостите, извършени над него от неговия потисник.

Това, разбира се, винаги се отразява на пропагандата на империалистите. Пароксизмът на съпротива от страна на потиснатите винаги завършва с това, че Империалистът ги представя като доказателство за зверството на колонизирания народ, което само по себе си оправдава „цивилизационната мисия“ на колонизатора.

Така „индийският бунт“ се превръща във викторианска приказка за изнасилвания и убийства на британски жени и за Черната дупка на Калкута. Така „Мау Мау“ бяха зли касапи, а ИРА – терористи, което е съвременният термин за съпротивляващите се на злото и чуждото управление.

В понеделник израелският посланик в ООН описа бойците на Хамас като „подобни на животни“. Това, разбира се, не е вярно. Те са хора, но хора, които са обезумели от непоносими нива на несправедливост и потисничество.

Изключително съжалявам за всички, които загиват, както във всички войни. Съжалявам дори за смъртта на отделни израелски войници, а още повече за всички невинни, които са загинали и сега умират.

Но няма да осъдя „Хамас“.

За това дори не е необходимо да се задълбочавам в предисторията на първоначалното спонсориране на Хамас от страна на Израел, за да се разцепи Фатах. Те вече отдавна са го преодолели. Няма да осъдя „Хамас“, защото съпротивата на палестинския народ е рефлексен отговор на бавния геноцид.

Да, това е зачатъчен и насилствен отговор. Разбира се, че ми се иска той да не наранява невинните жертви.

Хората, които осъждам, са политическата класа в международен план, която в един глас прави изявления в подкрепа на „правото на Израел на самозащита“ – право, което се предоставя на потисника, но се отрича на потиснатите.

Това са хората, които трябва да бъдат осъдени.

Крейг Мъри е писател, телевизионен оператор и активист за правата на човека. Бил е британски посланик в Узбекистан от август 2002 г. до октомври 2004 г. и ректор на университета в Дънди от 2007 г. до 2010 г.

Източник - CraigMurray.org.uk.