През 1991 г. се приема Конституцията на Република България чрез референдум. Тази Конституция е общонационално съгласие за това, как да се управлява държавата, разделението на властите и какви да са правилата на играта за дълъг период от време.

Този обществен договор не може да се променя на всеки няколко години или десетилетие съгласно настроенията на някои случайно появили се политици и получили някакво одобрение, при това временно, и то на политически проекти или движения, без ясна линия на управление.

Австрия има Конституция от 1920 г. и не е сметнала за нужно да я променя основно.

Белгия – от 1831 г. – по неин модел е направена българската Конституция.

Кипър – 1960 г.

Дания – 1953 г.

Франция – 1958 г.

Гърция – 1975 г.

Италия 1947 г.

Люксембург – 1868 г.

Холандия – 1815 г.

Норвегия 1814 г.

Сан Марино – 1600 г.

Испания – 1978 г.

Дори Конституцията на Венецианската република просъществува почти 1000 години (810-1797) и претърпява няколко поправки.

Всички тези конституции са претърпели промени през годините и столетията, но са запазили сърцевината.

Няма държава, която да променя Конституцията си с такава честота, само защото на някои не им харесват определени пасажи и решават да се намесят във вътрешния правен мир, настояват за такива промени, които в други страни биха били недопустими и категорично отхвърлени.

Последното ще узакони практики, позабравени от недалечното минало.

През последните дни в България все повече се очертава линията, която ще се води, линия, която ще цели да се подмени държавното устройство и да се моделира пряко обществения договор, да наложат нови правила, без да си дават сметка, че тази намеса ще предизвика негативни процеси, които няма да могат да бъдат овладени.

Посягането на тези установени правила означава само едно: разрушаване на основата на националното съгласие в обществото, залегнало в този обществен договор – Конституцията, с който основен закон през 2008 г. станахме членове на ЕС и НАТО.