Вашингтон се раздели със стари съюзници, за да може да преследва собствения си интерес в Ирак. Подкрепата за Киев е при същите условия.

През двайсетте години, изминали от втората война в Ирак, Съединените щати се проявиха като бурбонските крале, които не научиха нищо и не забравиха нищо. Незаконната инвазия и окупация на Ирак беше история на един геополитически провал и вътрешна политическа катастрофа. За да разберем безразсъдното решение да се започне война, трябва първо да разберем голямата стратегия на САЩ за глобална хегемония, която Вашингтон преследва от 1945 година.

„Войната срещу тероризма“ предостави политическо прикритие за по-нататъшно преследване на господството, на цената на заплашване на демократични правителства с лъжи, измама и насилие. Необмислените действия на Джордж У. Буш провокираха загрижено шушукане за причинената вреда из коридорите на властта, но то скоро утихна. Съединените щати отказаха да се променят и продължават да смятат, че страните „или са с нас, или са против нас“.

Силата на САЩ се заключаваше в способността им да доминират трите региона от света, които са от най-голямо значение за тях в икономическо отношение и от гледна точка на сигурността: Западна Европа, Източна Азия и Близкия Изток. Американската мощ зависи от това да се предотврати появата на доминиращ съперник на Евразийска територия или самостоятелна сила в Персийския залив, която би контролирала по-голямата част от световния запас от нефт. Въпреки това, възникващите днес коалиции могат да доведат до подобни резултати.

Историята сочи, че когато една велика сила стане твърде силна, тя бива победена от балансиращите усилия на други велики сили. Незаконната и кървава инвазия на Владимир Путин в Украйна очерта остро разликата във възгледите между съюзниците на САЩ и останалата част от света. Именно разширяването на търговията с Русия, от нефт до микрочипове, с останалата част от света помага на Москва да избегне западните санкции. Това, както и възходът на Китай компрометираха опита на САЩ да задържи позицията си на еднополюсна сила в международната политическа система, която те получиха след падането на Съветския съюз през 1989 година.

Съединените щати описват настъпването на свят, който е едновременно многополярен и идеологически разнообразен, като много опасен момент. Колкото повече са великите сили, според тази логика, толкова по-голям ще е броят на съперниците и по-голям шансът от избухване на войни между тях. Обратното също може да бъде вярно, с държави като Турция и Индия, които избягват да взимат страна в споровете. Свободата на държавите от мрежата, с която американската политика оплита зараждащите се сили в плетеница от правила, предназначени да обслужват Вашингтон, може да им осигури по-добри условия другаде. Сделката през този месец за възстановяване на отношенията между Саудитска Арабия и Иран, с посредничеството на Китай, само подчертава засилващото се китайско-американско съперничество.

В глобалните дела пътят към ада е павиран с добри намерения. Но политиките трябва да се съдят според техните последствия. Стратегията на САЩ от 1970-те години е да държи Москва далеч от Близкия Изток. Катастрофалната инвазия и окупирането на Ирак осигуриха покана и на други сили да влязат в региона. Към 2016 г. там вече имаше саудитско-руско нефтено партньорство, руска подкрепа за иранския режим и руско военно присъствие в Сирия. През тази година САЩ имаха възможност да избират между конфронтационно настроен към Китай президент - Доналд Тръмп и конфронтационно настроен към Русия кандидат - Хилари Клинтън. Сега страната е водена от президента Джо Байдън, който очевидно желае да приеме и двете гигантски предизвикателства едновременно, смятайки че САЩ могат да бъдат в безопасност единствено в свят от единомишлени демократични държави. Манихейското качество на американската външна политика, звучащо толкова ясно в реториката на Буш, не си е отишло.

Капризната и егоцентрична власт на Америка е добре позната и на приятели, и на врагове. САЩ бяха готови да се разделят със стари съюзници, за да бомбардират Близкия Изток и да му предадат формата, която ги устройва. Вашингтон не отдели много време за френските и германските дипломатически протести срещу незаконния характер на войната в Ирак. Стотици хиляди цивилни бяха убити. Насадената от Вашингтон политическа система в Ирак засили разделението на народа и го направи на практика неуправляем. Когато иракският петрол потече към пазара, около 150 милиарда долара изтекоха в корупционни схеми. Останаха символичен брой американски войници, които да държат „Ислямска държава“ настрана, но реалната власт в Багдад се упражнява от Техеран. Свързаните с Иран милиции имат решаващия глас в иракската политика. САЩ могат да не броят провала в Ирак, само защото бумът на шистовия петрол и газ превърнаха страната в енергийна суперсила.

САЩ никога не загубиха апетита си да бъдат световен шериф. На фона на Арабската пролет през 2011 г. Барак Обама изпрати американски сили отново в акция в Либия, без да се интересува от несъгласието на Германия в Съвета за сигурност на ООН, на мисия, която се отклони към необявената цел за смяна на режима и кървава цивилна война. Неуспешното американско изтегляне от Афганистан през 2021 г. дойде изневиделица и като шок за Великобритания, която беше понесла вторите по численост жертви от западните държави, държащи талибаните надалеч. Що се отнася до мъдрото решение да се позволи на бойците да превземат Кабул, мнението на Лондон беше преценено като неуместно.

Неотдавнашните премеждия на Ирак са предупреждение за Украйна: в политиката на САЩ успехът е върховната цел и няма морален закон, който да е задължителен. Въпреки всички речи за „непоколебима подкрепа“ в САЩ съществува вътрешнополитическо ограничение по отношение на военните жертви и Ирак помогна за неговото възраждане. Байдън не предвижда американски войски да се бият с руските. Това би било трета световна война. Неговите администратори вече говорят за плановете за поствоенен ред в Източноевропейската равнина. Това с право изнервя правителството в Киев, което вижда в прибързаното прекратяване на войната условие да отстъпи територии на Русия.

Но Вашингтон вече постигна три значителни външнополитически цели. Първо, Путин е вече парий в европейските очи. Второ, САЩ изместиха Русия като топ доставчик на газ за Европа, освобождавайки по този начин големите сили в НАТО от зависимост от Москва. Трето, индустриалната мощ на Германия, двигателят на еврозоната, няма да разчита на балтийски транзит на руски газ, както Берлин смяташе. ЕС вероятно ще бъде по-послушен американски съюзник в бъдеще.

САЩ няма да искат да изглежда сякаш издърпват килимчето изпод краката на Киев. Но историята подсказва, че Вашингтон ще предпочете несъвършен мир пред вечна война. Байдън, който подкрепяше инвазията в Ирак, не е забравил, че Обама яхна властта като антивоенен кандидат. Той ще наблюдава внимателно републиканските кандидати за президент, които твърдят, че защитата на Украйна не е жизненоважен интерес за САЩ. Дори и сега да бъде обявена победа за Украйна, страната ще има нужда от възстановяване. Голяма част от него може да бъде платена с онези 300 милиарда долара на Руската централна банка, които сега са замразени в ръцете на Г-7 и ЕС.

Вашингтон няма да иска също така твърде дълго да пренебрегва общественото мнение в голяма част от света. Ирак показа, че международната политика не е идеологически кръстоносен поход на доброто срещу злото. Инвазията на Путин съживи солидарността на Запада. Но Вашингтон трябва да спре да се преструва, че глобалният триумф на американската хегемония е отново постижим.

Рандийп Рамеш е водещ автор за The Guardian и автор на книги.

Източник: theguardian.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

https://glasove.com/na-fokus/gardian-sasht-shte-izostavyat-ukrayna-kakto-napraviha-v-blizkiya-iztok-nyama-moralen-zakon-koyto-da-gi-spre