За сп. „Мирозрение”, Виена, 6 август 1849 г. и „Отечестволюбието”

Относно целта за издаване на сп. "Мирозрение" и подчертаното особено отношение към своя собствен народ.

„Желающи да принесем и ние нещо за полза нашаго Народа, предприимаме издаванието на Славено-българско Периодическо Списание под названием Мирозрение.

Такова Списание предприимаме, понеже и мало ако размисли человек ще разумей как не е друго по полезно, по содействователно и нужно за образованието и просвещението, источници неизчерпаеми на всяко благополучие народно…, отколкото е общеписанието, сиреч издаванието на разни добри вестници или новини, и периодически Списания.”

Необходимостта от подобно начинание, спрямо българите, Добровски обосновава достъпно и убедително:

Без Просвещение един народ не би могъл да развива своите „естествени, нравствени и умствени сили”, именно затова е нужно едно подобно издание като „Мирозрението” ,а и други такива, за „да утверди Българите”, „и училища навред да постановяват”, „да ги побуди и за издаването на разни полезни книги”, които „те усърдно да спомоществоват”, „щото тъй са придобива учение”, а това според него е начинът да се изгради нещо изключително важно – „отечестволюбието”! А освен другото, наличието на подобно списание несъмнено „ще можи да има това добро, щото то да ни поможи и улесни за литературно сообщение с другите Славенски Народи.” – заявава той своето специално отношение към Славянството изобщо.

Заради своя личен опит, натрупан в годините, Добровски има право на безпристрастна оценка по просветното равнище на народа си:

„А най-паче нашият Славено-български бедни Народ, който ако е и най многочисленний в Европейска Туркия, най миролюбивий и трудолюбивий, останал е обаче в дълбоки мрак невежества и в злощастие повиче и от окружните себе Народи, и от сичките други свои братя Славенски, и от всеки вообще по Европа народ…”

Констатацията на Добровски е безрадостна, но достатъчно категорична: Сдържан и конкретен, той никъде не „прелива” от любвеобилни слова, но неотклонно и затрогващо наставлява народа си към заветното Просвещение, убеден, че това е пътят на сънародниците му да се „удоподобят с най-благополучните Народи”.

И нещо повече – ако Славянските народи, /особено южните славяни/, независимо от „тяхното щение”, по силата на обстоятелствата, са изостанали от учението, то Европа, според Добровски, би трябвало да има съвършено различна позиция спрямо тях. „А много Европейци место да ги сожеляват човеколюбиво за едно такова нещастие и да бъдат усердни, само да им помагат за избавление от главната причина на другите им недостатки - с просвещението си, тия напротив – с гордо пренебрежение, кога не с горко поругание, поминували са Славянското име. Но добър е Господ!” Не ще мине много време, убеден е Добровски, когато тези народи „скоро щат можи да заслужат пак прародителското си славно име.”/Славяни – славни!/

Не назидателно, а със завидно търпение, авторът на Обявлението убеждава читателите си, че постигнатото от „Просвещенната Европа”, направила „чудесни успехи в сичките знания и Художества” започват когато „всяк Народ по своят язик си има учението и Списанията…” И така логично се налага заключението: „Но треба и е нужно по Славеноболгарски да са учат Българите, защото е една истина по тия времена, неоспорима вече, как всеки Народ само по своят език можи да стори успех в учението и да са просвети”. Тогава, в средата на ХІХ в., Добровски – възпитаникът на гръцката образователна школа, е непоклатим в убеждението си, че „нужно е воистина да са учат Болгарските деца, исперво совсем, а и после найвише, по Словеноболгарският язик, каквото е повред сега Българското общо мнение и желание, а не по гръцки, както е бивало пред по много места, и до сега още по някои.”

Същевременно най-малко Добровски е човекът, който би подценил приноса на гръцката култура за човешката цивилизация. Впечатляващо актуална е и позицията му например по въпроса за взаимоотношенията „българи-гърци”, като единоверци и съседни народи на Балканите. Това, че българите трябва да учат на своя си език, не предпоставя „някакво противострастие към Гърците; такова диво мнение ако бяхме го имали, то щеше да е неразсудително и недостойно за человек, който желай просвещението”.

В своето „ПИСМО ОБЯВИТЕЛНО”, Добровски всъщност излага в една лаконична Програма, част от своята философия – относно Просвещението и пътищата към него, за нивото на развитие на славянските народи и тяхното „общение”, не скрива отношението си към Правителството на Турция, изискванията си към православното свещеничество и пр. Но това, което е най-впечатляващо – на преден план излизат неговото неоспоримо човеколюбие и стремеж към съвършенство, като типичен представител на ХІХ век и като син на своя „беден и поруган от векове народ”, тръгнал да се съизмерва с напредналите нации от Просветена Европа.

Мария Кирова- историк

гр. Сливен