В последните месеци у нас очевидно се натрупват и ескалират последователно проблемни теми във всяка една област – образование, икономика, култура. Неслучайно поставяме образованието на първо място – защото всъщност именно образованието се явява фундамент не само за личностното развитие. То е фундаментът, върху който се гради и развива всяка държава, всяка нация. И ако има нещо сбъркано в системата на образованието, то неминуемо се отразява и на всички останали системи.

Напоследък все по-често се питаме защо „не ни върви“ в управлението на държавата. А отговорът е толкова прост – защото това са кадрите, които е „произвело“ образованието. Разбира се, тук влияние оказват както практиката, така и много други фактори. Но основната причина си остава фундаментът. И колкото и стратегии да произведем, колкото и стратегически рамки да изготвим, днес е повече от очевидно, че нещо пропускаме, че нещо недооценяваме, а друго предозираме и така общата картина се изкривява достатъчно много. Но думата е за образованието.

Какво правим добре, какво не ни достига, за да изведем системата на такива позиции, от които самата тя няма да се срамува, а останалите системи ще са благодарни за качеството, което създава в лицето на всеки един свой възпитаник.

Дори да вземем само последните няколко важни тези, обсъждани в областта на образованието, а именно:

1. продължителност на обучението в начална, основна и средна степен (като например предложението за ново начало на учебна година от 7 септември);

2. промяна на учебните планове и програми;

3. обединяване на университети;

4. нова методика за оценяване на академичния състав.

Всяка от тези теми изисква самостоятелно разглеждане, но също така е важно те да се разгледат и заедно, защото предизвикват противопоставяния, които в последно време са определящи в развитието на системата. Почти няма теза, която да обедини и създаде консенсус, с който да се върви към определено развитие. Още повече, че в Стратегическата рамка за развитие на образованието до 2030 година има много ключово послание и това е „Образование за устойчиво развитие“. Друг е въпросът как се разбира това определение.

И ако наистина искаме да погледнем обобщаващо разбираме, че четирите примерни тези за обсъждане имат много общо помежду си и това е определящата роля на образованието за устойчивото развитие. Дали обаче начинът на формулиране, поднасяне и обсъждане на тезите са достатъчно надеждни, за да ги определим като принадлежащи на образованието за устойчиво развитие, изпълняващи целите на стратегическата рамка, формиращи качеството, нужно за развитието въобще.

Продължителност на обучението: определяща е не датата за начало на учебната година (макар да сме привърженици на традицията). Повече от определящо и важно е да има подходяща структура на учебните занятия през учебната година, балансирано разпределение на времето, създаване на подходяща среда за учители и ученици, максимално внимание на учебните, а не на чисто административни процедури, структура и съдържание на учебните планове и програми. И всичко това, подредено по законов ред и процедури, а не осъществявано на парче от министър или друг отговорен администратор. Безспорно инициативите за промени в образованието са важни, но имайки предвид консервативността на системата и сложните взаимоотношения в учебния процес (интердисциплинарни, възрастови, преходи на образователните степени), всяка промяна трябва да е добре планирана и реализирана в съответствие със стратегическите документи. А у нас в България стратегически документи има достатъчно. Доброто управление на процесите няма да предизвика трусове или пък един дълъг период от време на учителската и родителската общност да бъде отнемана в дискусии дали и защо да се премести началото на учебната година.

Учебните планове и програми са най-съществената част от системата, подчинени на стандарти, за чието разработване се използва огромен експертен ресурс. За съжаление често променящ се, но отново на парче, което води до хаос, дефицити и излишества, от които нито учениците, нито учителите имат нужда. Непрекъснатите обсъждания, които констатират необходимостта от промени, намаляване на чисто информационното съдържание, което измества една основна задача на образованието, а именно – да възпитава и да създава мислещи, творчески личности, често преливат от пусто в празно. Т.е., основната промяна трябва да се състои в определяне на нов общ стандарт за учебните планове и програми, който включва и изисквания към експертния състав, имащ правото да участва в тази процедура. В този случай нито правилата за матурите и външните оценявания ще се променят всяка година, нито ще има неясноти в коя дисциплина какво трябва да се изучава и какъв трябва да бъде резултатът.

Формализираното в момента отношение към този процес го е превърнало в чисто администриране и прехвърляне на близки съдържания в различни стандарти. Именно за преодоляване на този проблем беше създадена и Национална квалификационна рамка, но тя се прилага с разбиране за всяка една дисциплина и учебна програма и нейното интегриране в общия учебен процес. Въпросът какво, как и колко да се изучава е основополагащ и тук отново трябва да се отговори на въпроса – защо беше закрит институтът по образованието, чиято задача е именно да изследва, анализира и създава, т.е. да организира този процес.

Висшето образование също не прави изключение от опитите да се управлява на парче и със спорадични промени. Може би един от най-много променяните закони е този за висшето образование. Независимо от създаването на други закони, свързани с развитието на академичния състав, независимо от наличната стратегия за висшето образование, инициативите за промени на парче отново изправят академичната общност пред неясноти, предизвикателства и дискомфорт. И тук отново въпросът не е много или малко са университетите в България, а какво правят тези университети и доколко те отговарят на националните интереси на страната и на основната задача да създават необходимия потенциал за развитие на страната в съответствие с обществено-икономическите промени в света. Без да забравяме, че именно висшето образование трябва да даде свободата за развитие на науката, която трудно се помества в ежедневните рамки, затова дори да смятаме, че днес не ни е нужна, то утре със сигурност ще се окаже безкрайно необходима. Това си е висш пилотаж да управляваш висшето образование и науката, но не и като администрираш, както често се прави, по чисто чиновнически начин. Предложението за обединяване на университети очевидно е част от опитите да се подобри качеството, но не и ако това се прави, за да се стресира системата, ако този акт внушава колко са излишни университетите или колко академичната общност не отговаря на изискванията на държавата. Резултатът вече е налице.

Същият резултат предизвика и новата методика за оценка на академичния състав. При наличие на самостоятелен закон за израстване на академичния състав и всички останали законови и подзаконови нормативни документи, да се решава, че академичният състав ще бъде поставен под условие – или приемате предложението за нова методика, лично изготвена от министъра, или университетът остава без финансиране – прилича повече на наказателна процедура и назидателно сочене с пръст – ето, те в университетите нищо не правят, затова не заслужават парите, които им се отпускат от държавния бюджет. Мярката е принудителна и се прилага за най-свободната и демократична общност. Ако всичко това беше подчинено на изисквания, които са изработени с отчитане на всички параметри на образователно-научните задачи на университетите, в никакъв случай нямаше да се получи такъв негативен резултат, каквато е реакцията на академичната общност.

Наукометричните показатели са важни, много важни, но зад постигането на тези наукометрични показатели стоят фактори, които държавата и министерство на образованието и науката е трябвало да осмислят по друг начин. Ето само два от тях: публикации в издания с импакт фактор и изпращане на обучение в чужди университети на български стипендианти. Един учен може да си плати публикация в престижно с импакт фактор списание – неоспорим факт! Чуждо списание, частно издателство, да, носещо огромен престиж, но вече превърнато във фетиш. Могат ли всички да го постигнат? И трябва ли да го сторят? В същото време колко от тези престижни импакт фактора повлияват на общественото ни развитие, на развитието на регионите ни, на формирането на икономически растеж? Дали не се превръща подобно изискване в една вътрешноциркулираща процедура за изграждане на рейтинги, които всъщност не са реални и в които останалите фактори бледнеят? А те никак не са маловажни. И дали с това не се повдига отново въпросът за омаловажаване на нашите национални приоритети, национални издателства, качеството на нашето българско образование? Дали не насочваме всичко навън, а тук остават тези, които не могат, но има и такива, които не искат да бъде така? Защото имат друг тип отговорност към държавата си. Може би затова е и решението да се изпращат на обучение в престижни външни университети стипендианти на България. Т.е., ние ясно казваме – „нашето образование не става, затова ще обучаваме най-добрите навън“.

Усещането за подчиненост на системата на външни фактори е много силно в момента. Няма съмнение, че трябва да се съизмерваме с международните стандарти, но всичко трябва да е достатъчно балансирано и да отчита всички фактори на средата. Тук трябва да се отчете много внимателно и факторът възраст, защото драстичните промени на процедурите понякога казват „Дотук който се хабилитирал, хабилитирал. От тук нататък – други правила.“ Да, но е факт, че има различни категории преподаватели – някои с години не са защитили докторска степен, други, които след защитени докторска степен са недопускани по-нататък, трети – с малък принос, но толерирани в израстването си. А нима досега това не беше видяно? Нима досега това не беше част от многото предизборни и други разработвани програми и стратегии? Когато има дисбаланс, той неминуемо се отразява, той може да демотивира, да наруши взаимовръзките, да обезкърви системата, а това вече означава, че не са ни необходими нито стратегия, нито планове.

Измерването на науката и оценяването на качеството на образованието са сложни процеси. Не са обикновени мерки и теглилки. Всички знаем, че няма нищо абсолютно в този процес. Нито рецензиите, които не винаги съответстват на принципни критерии, нито журиранията, които не винаги са безпристрастни, нито нарочването в плагиатство, което все още не се разбира по същество. Понякога във „високите подходи“ се крият не особено високи цели. А в основата на всичко стои знанието, познанието и това трябва де си оценява не едностранно, а многопосочно.

Колкото повече се споделя знанието, толкова по-легитимен става и процесът на неговото оценяване. Ако правилата са достатъчно добри, ако никой не си прави частични експерименти, на каквито за съжаление се нагледахме през последните 30 години, както и още много „ако“, но това трябва да подсказва друго – всяка система се нуждае от системно управление, а не управление „адхок“.

Атестирането на преподавателите в българските университети

Атестирането е вид оценка и начин да се отдаде заслуженото на интелектуалния и творчески труд на учените и изследователите в българските университети. Основен проблем при тази оценка е нейната обективност и създаване на достатъчно ясна и правдива система от критерии, които да дадат тази оценка. До този момент всяко висше училище създаваше правилата за такава оценка на база автономния статут на управление на висшите училище.

С промяната на политиката, която Законът за развитие на академичния състав в Република България и Правилникът за неговото приложение постановиха, бе въведена някаква система с регистрационен режим, която дава определени възможности за развитие. Трудно да се направи точен анализ дали тази система дава резултат, поради това, че тя все още не функционира в пълен обем и има много висока неточност при отразяване на наукометричните данни на съответните учени и изследователи.

В свое изследване доцент Росен Русев прави следното заключение „Ранкирането на институциите в престижни листи се прави основно на база качествени публикации или творчески постижения, а не на база „участие в проекти“, „брой защитили докторанти“, или „брой учебни помагала“ (които у нас са изисквания за професура).

Сегашният закон не стимулира достатъчно публикационната изследователска и творческо-иновативна дейности. Вместо това по-скоро изразходва енергията на академичните работници за не дотам свойствени на тяхната професия дейности и позволява вратички за израстване с по-малко качествен изследователски и творческо-иновативен принос (с учебни помагала, претупани докторанти, колегиални цитирания, написано име под някой проект и подобни). Изходът, който предлагам – с оглед характера, целта и съвременната динамика на академичната професия – е абсолютен приоритет на изследователски и творческо-иновативни публикации в академични издания в утвърдени престижни листи. Под „абсолютен приоритет“ разбирам с такива публикации да могат да се компенсират всички други изисквания за професионално израстване, като последните да станат по избор и в определен лимит“.

Автор за "Гласове": проф. д.н. Венелин Терзиев

https://glasove.com/intervyuta/ima-li-strategiya-balgarskoto-obrazovanie