Дарина Сарелска, преподавател по "Медии и комуникации“ в Университета в Тенеси, коментира в „Мрежата“ по програма “Христо Ботев“ своето проучване за възхода и падението на свободата на българските медии през последните 20 години.

Проучването

„Водещото беше интересът ми към свободата на медиите. Press freedom от английски може би по-буквално се разбира като "свободата на пресата", моят интерес е към свободата на медиите в България. Не просто защото разказват една история, която е близка до моята кариера и моите професионални ценности, и постепенното отстъпление на моите колеги от тези ценности за съжаление. Защото България, извън това, че на мен лично ми е интересна като изследовател, тя е интересна като феномен, защото това е страната с най-слаба свобода на медиите в ЕС, нареждайки се до държави като Беларус, които ние някак лесно слагаме в категорията "те не са демокрации, там тези неща са нормални". Ние сме на незавидно място и в този смисъл другото интересно за мен е, че невинаги сме били на това незавидно място. Всъщност катастрофата и сривът, който ни се случва в последните 20 години, от 35-о място до сегашното 112-о място, това е нещото, което ме интересува – какво се случи в тези 20 години? Затова говоря с колеги с дългогодишна кариера, които имат своите лични преживявания, техния личен опит и битки, къде провалени, къде успешни – добавяйки малко душа към данните. Това 112-о място си има много конкретни имена, случки, лица."

Големите телевизии и изборите в България

"В момента тече изборна кампания, в която по двете големи телевизии, ако наблюдаваш отстрани, ще си помислиш, че е обикновен август месец в едно обикновено лято. Темите са комари, кърлежи, обири по домовете. Това не е случайно. Това има своят генезис. За мен това е ситуацията от 2013 година, когато беше спрян сутрешният блок в телевизията, в която аз работех – bTV, и това тогава предизвика огромна реакция. От там тръгнаха промените и вълната от размествания и напускания в медийния пазар. Защото имаше реакция, защото тогава журналистите прецениха, че не е нормално в една толкова невралгична политическа ситуация, заредена с много очаквания, събития и потенциални новини (тогава беше пикът на протестите срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС), тогава имаше реакция. Сега в един точно толкова динамичен и политически важен за страната период, се взима решение, че темите в сутрешния блок е по-добре да са по-лежерни, по-добре е да е по-позитивно. Тази теория за позитивните новини съм я слушала много дълго. Има място за забавление, има място за журналистика, двете не са непременно изключващи се.

Изненадата за мен и за част от колегите, с които си говоря в моето проучване, е, че отказът от свобода на словото вече се случва без битка. Вече няма нужда никой отвън да се обажда на някого и да иска нещо. Според данните, които показва моето проучване, е сдадена доброволно тази здрава бариера между политическото и медийното – това приятелско-враждебно, но все пак дистанцирано отношение, тази граница съвсем се е претопила. Вече нещата се случват доброволно и по вътрешноредакционно решение. Това, на което едно време му викахме "натиск", сега изглежда се нарича "редакционна политика". Защото какъв упрек можеш да отправиш към легитимното ръководство на една медия, когато то решава, че всъщност в момента най-интересните теми са летни сюжети?

Опасявам се, че това с обажданията е вече излишно, защото са овладени ключови позиции в мейнстрийм медиите, конкретно говоря за големите телевизии, тъй като моето проучване се фокусира върху двете големи телевизии. Има една вълна от лоялизъм. Тази вълна на напусналите и изчезналите журналисти, тя доведе един chilling ефект със себе си. Хората си казаха: "Ако това може да се случи на най-утвърдените имена в нашата професия, значи на мен може да ми се случи всичко". Затова има една степен на примиренчество, което е по-голямо отколкото професионалния интегритет на журналистиката изисква. И това, което е важно да се кажа – има усещане за липса на общност. Защото човек, за да може да отстоява професионалните си позиции, на честност, на откритост, на интегритет, на етична журналистика, трябва да знае, че ще бъде подкрепен от колегията си и от обществото. Изглежда в големите медии това отсъства като рефлекс. Такъв има в общественото радио, подчертавам радио, не непременно и в другите обществени медии.

Вече не е много сигурно, че натискът е непременно външен, а че той е доброволно приет като вътрешна редакционна политика. И това го прави по-труден за отстояване. Защото за един журналист е много по-лесно да излезе и да защити своята независимост от външни фактори. Журналистите в големите медии да защитават независимостта си от собствените си редакционни тела и началници, това е трудно, защото в крайна сметка ти работиш в екип, в който има някаква субординация.

Аз не виждам промяна в българските медии, поне не виждам тази енергия, която изглежда, че е видима на политическия терен – за промяна, включително и обществените настроения за смяна на статуквото. Не виждам промяна в поведението на българските медии в последните 3-4 години, не виждам нещо да се е променило като заявка за повече свобода и професионализъм. Напротив, има един тъжен процес на депрофесионализация на медиите и на овладяване на медиите през псевдопрофесионални аргументи. Като например "баланса". Много често в проучването журналисти казаха: "Тази тема не може да мине, защото не говори едната страна". Има страни много ключови за българската политическа и обществена сфера, които просто не говорят, и то с години. Можем да назовем например г-н Ахмед Доган. Главният прокурор, който и да е той, рядко дава интервюта. Това по някакъв начин се използва като механизъм да се спират и обезсмислят теми, защото няма другата страна. Това е псевдопрофесионален аргумент. Плурализмът изисква даване на възможност, а не осигуряване на присъствие. Ние не можем да отвличаме хора и да ги караме да говорят, за да можем да разкажем една или друга щекотлива тема."