Денят на Освобождението на България от турско робство е националният празник на България. Той се чества всяка година на 3 март в чест на подписването на Санстефанския мирен договор на тази дата (19 февруари стар стил) през 1878 г.

В резултат на победата на Русия в Освободителната Руско-турската война през 1877 – 1878 г. след близо 500 години страната ни отново се появява на картата на Европа. Трети март се празнува, защото от него започват първите стъпки към утвърждаването на България като суверенна държава.

От падането си под османска власт през 1396 г. българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална независимост. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на независима българска църква и през редица въстания достигат до организираната борба за независима държава.

През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите привличат вниманието на света върху проблема за тяхната незавидна участ и жаждата си за свобода.

Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Лев Толстой, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.

Най-силно дивите жестокости и трагедията на поробените след Априлското въстание оттеква в обществения живот на руското общество. Всички слоеве се обръщат към императора с молби и петиции да защити братята християни. Това дава повод на Русия активно да се намеси в решаването на Българския въпрос.

В продължение на две столетия Русия се утвърждава като единствен защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Император Александър ІІ няма избор, но за да се избегне войната, предприема няколко дипломатически стъпки с цел България да се освободи по мирен начин.

През 1876 година на Цариградската конференция се решава на България да се даде автономия. Но Турция, подстрекавана от Англия, не изпълнява това решение и принуждава Русия да прибегне към силата на оръжието.

След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. войната е обявена.

Руските войски минават Дунава, за да освободят българския народ от турското иго. Заедно с тях непосредствено участие във войната вземат бойните дружини на българските опълченци и подразделения на Румънската армия.

Руските войници проявяват невиждан героизъм и мъжество, особено при обсадата на силно укрепената от турците крепост Плевен и при отбраната на Шипченския проход.

На Шипка руските воини и българските опълченци проявяват чудеса от храброст и самоотверженост, отбивайки стотици пъти ордите на Сюлейман паша в изключително трудни зимни условия, при липса на достатъчно бойни припаси.

Отбраната на Шипченския проход има извънредно важно военно-стратегическо значение. Нашият народ с право я нарича „Шипченска епопея”.

Шипка и Плевен решават изхода на войната. Разбитата армия на Сюлейман паша е принудена да капитулира. За осем месеца руските войски стигат до Константинопол.

На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и Османската империя от друга. Тази дата не е избрана случайно. Тя съвпада с коронацията на Александър ІІ през 1855 г. и освобождаването на крепостните селяни в Русия през 1861 г., за което руският император получава прозвището Цар Освободител.

По силата на Санстефанския договор, България се превръща в най-голямата държава на Балканите. В нейните граници влизат Южна Тракия (до Бяло море), цялата територия на Македония на югозапад и Добруджа на североизток.

Границите й се покриват с границите на българската екзархия, утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост.

През лятото на 1878 г. в Берлин на конгреса на великите сили на Европа по настояване на Австро-Унгария и Англия, Санстефанският мирен договор е променен и границите на България са силно редуцирани.

Няколко милиона българи остават извън независимата държава.

Това води до приемането на българската национална доктрина – обединението на разбитите български земи от Берлинския договор. Десетилетия напред историята на страната е тясно свързана с тази доктрина.

На 3 март хиляди признателни българи изкачват връх Шипка, за да отдадат почит на героите - руски войни и български опълченци.

На този ден се вдига националното знаме и се поставят венци на паметника на Незнайния воин в София, в паметта на българите, загинали в борбата за освобождението на Отечеството.

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторйята, века,

нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас чувства силни, големи плоди;

защото там нейде навръх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

и в нашта исторья кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: "Търчете! Тамо са раите!"

И ордите тръгват с викове сърдити,

и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговаря с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

насипи налитат и падат, и мрът; -

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаян, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

от никъде взорът надежда не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всичките нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гороломно: "Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!"

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди

бесни и шумещи! О, геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва - гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

"България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!"

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,

всяко нещо - удар, всяка душа - плам.

Камъне и дървье изчезнаха там.

"Грабайте телата!" - някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч...

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки...

Йоще миг - ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!