НЕ, БАЙДЪН НЕ Е „КОМУНИСТ“. БЕЗУСЛОВНИЯТ БАЗОВ ДОХОД НА ГЕЙТС НЕ Е „КОМУНИЗЪМ“. НО И „РЕАЛСОЦЪТ“ НЕ БЕШЕ „КОМУНИЗЪМ“

Един призрак броди из Европа и отвъд нея – призракът на комунизма. Време е да научим нещо повече за него. Какво не е и какво е.

Икономистът проф. Боян Дуранкев написа интересни полемични бележки по предишния ми материал (https://glasove.com/categories/na-fokus/news/iska-li-i-mozhe-li-svremenniyat-kapitalizm-da-ni-osiguri-vseobshcho-blagodenstvie?) от поредицата за теорията за „човека-консуматор“ на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев (АР–КС). Че и в нашата независима преса се води сериозна дискусия за Маркс и основното противоречие на капитализма страшно ме радва! Първо отговарям на професора.

Интересът ми към книгата на АР–КС беше породен от техния диалектически метод, който сам по себе си е важен за критиката на капитализма и трябва да бъде популяризиран, изучаван, изпробван – а не от прокапиталистическите им изводи. Не съм си и помислял, че АР–КС са острието на българския либерализъм. Предполагам, такива са примерно публикациите на т.нар. Институт за пазарна икономика, но те с плоския си позивизъм не са интересни от философска гледна точка.

Действително, както пише проф. Дуранкев, основното икономическо противоречие на капитализма у Маркс е между капитала и наемната работна сила – стоката, чиято потребителна стойност (трудът) е сама източник на стойност. Използвах неправилната от икономическа гледна точка формулировка за „капитала и труда“ по две причини. Първо, както видяхме в първия ми коментар, за АР–КС днес има „съвършено нов етап на капитализма“, в който работникът вече „не продава работната си сила“.

Т.е. работната сила вече не е стока – както беше и в политикономията на социализма – и значи нейното възпроизводство е осигурено някак си извън необходимостта тя да се продава на капитала: като например при безусловния базов доход (ББД), за който и Бил Гейтс каза, че е готов да подкрепи.

Второ, както ще видим по-нататък, противоречието на „капитала и труда“ има основно значение за разбирането на „комунизма“ като цивилизация на труда, а не на консумеризма и/или пък на безделието. Само че това противоречие, както блестящо показва цитираният по-нататък психолог Ерих Фром, има по-скоро антропологически, не собствено икономически смисъл.

Връщайки се и към Бил Гейтс, в тази четвърта част на поредицата ще покажа, че ББД не значи комунизъм, че консумеризмът въобще не ни води нито сантиметър към комунизма, и че във философското противоречие между капитала и труда, т.е. между мъртвия (овеществения) и живия труд, ударението за Маркс пада върху труда – живия труд. За Маркс човекът е преди всичко трудово социално същество, а не консумиращо същество. Комунизмът за Маркс е общество на труда, вече неотчужден, а не общество на гарантираната консумация. За това повече малко по-долу.

Защо трябва да говорим за комунизма? Защото днес той се споменава под път и над път, и то изключително неправилно. Тръмп например се оплаква, че опонентите му били „комунисти“ и „радикално леви“. Всички мейнстрийм медии по света и у нас, почти всички хора в България са съгласни с него, че те наистина били „леви“: Обама, Хилари, Байдън, Пелоси, вестник „НЙ Таймс“, CNN, феминистките, гей-активистите били всичките „леви“. Видяхме в коментара ми „Обикновен либерализъм“ (https://glasove.com/categories/komentari/news/obiknoven-liberalizm), че в Русия и у нас се говори още, че опонентите на Тръмп са „троцкисти“ (вид комунисти) – като синоним на „глобалисти“. Там четохме и опровержението на всички тези абсурдни твърдения.

От друга страна, чуваме Бил Гейтс и други глобалисти да проповядват, че в скоро време щяло да има „световно правителство“ и че личната собственост на хората щяла да се замени с вещи и услуги под наем – които корпорациите щели да ни доставят онлайн или с дронове на прозорците (дано ни предупреждават да ги отваряме, да не ги трошат всеки път като в унгарския анимационен сериал за семейство Мейзга!), и че това според някои наши и руски инфлуенсъри също било „комунизъм“.

От трета страна почти всички у нас все още кичат и „реалсоца“ с етикета „комунизъм“. Обясних в предишния коментар, че за Маркс юридическото обобществяване на обществения капитал не е комунизъм, а държавен капитализъм, който може да се разглежда най-много като примитивен стадий на прехода към комунизъм. Илюзорен е „гулаш комунизмът“ на Хрушчов, който в началото на 1960-те вярвал, че до 1980 г. на всички съветски трудещи се щяло да се осигури потребление, каквото при капитализма имало само за капиталистите.

Илюзорна е и догмата на „политикономията на социализма“, че работната сила при „реалсоца“, както стана дума, не е стока и значи няма експлоатация на работниците. За проф. Дуранкев може да е интересна философската полемика от 1960-те между съветския логик Евалд Илиенков и икономиста Яков Кронрод тук http://caute.ru/ilyenkov/texts/daik/reskron.html.

Да спомена и пропагандната употреба на „комунизма“ от българските десни, особено бившите комунисти-милиционери от ГЕРБ и коалиция и на отлюспените от тях „Републиканци за България“, които по липса на позитивно предизборно послание ни обещават пак... да ни пазят от „комунизма“. Вкл. този на Народния съд, всъщност създаден по искане и на САЩ и Британия и с подкрепата на Г.М. Димитров и Никола Петков – да не се повтарям. И оневиняват осъдените от него военопрестъпници, виновни и за избиването на 11 хиляди евреи от новите земи, и за обявяването на „символична“ война на САЩ и Британия, донесла несимволични бедствия на България.

Наскоро бях разобличен като „комунист“ и русофил и блокнат на Фейсбук от г-н Иван Анчев, член на ръководството на „Републиканци за България“ и бивш генерален консул на България в Чикаго, популярен сред българите там, който опитва да използва популярността си отпреди да ги омае да гласуват за милиционерската котерия на одиозния осъждан престъпник Цветанов. Абсолютно недопустимо, и друг път съм казвал, е да се сеят политически раздори сред българските общности в чужбина от държавни чиновници, макар бивши. Г-н Анчев трябва завинаги да остане за българите в Чикаго представител на държавата България, еднакво милееща за всички българи в САЩ, вкл. за такива като мене.

И така, щом казвам, че комунизмът „не е“ толкова много неща, да кажа и какво „е“ – поне според Маркс, най-влиятелният комунист, съавтор на „Манифест на комунистическата партия“ (1848, https://chitanka.info/text/26841/9). В тази тънка книжка между другото се съдържа и най-вдъхновяващата ода за силата на капитализма, което и досега се среща в американските учебници по икономика.

Всички сме чували, че който на 20 години не е комунист, няма сърце. Но там се има предвид „утопичният“, пожелателен комунизъм, който говори, че капитализмът очевидно е несправедлив и че трябва добрите хора да се сберат и измислят нови правила, които да премахнат или поне намалят тази несправедливост. На стари години човек престава да вярва, че това е възможно, поне в рамките на цялото общество. Само Пиер Безухов го вярваше. Маркс обаче е създател на „научния“ комунизъм. „Комунизмът“ бил модна думичка сред работническите активисти във Франция и другите западноевропейски страни дълго преди него. Отначалото той не я харесвал и, изглежда, презирал комунизма, защото последният апелирал само към чувството за справедливост. И значи не се различавал съществено от проповедта на отчето. Маркс захванал да критикува капитализма не като проповедник-моралист, а като учен икономист.

Първо обаче трябвало да стане такъв, защото по образование бил философ и юрист. Но като икономист използвал метода на диалектиката, т.е. умението да вижда нещата конкретно в тяхното развитие чрез вътрешните им противоречия. Този метод Маркс заимствал от философа Хегел. Но за разлика от Хегел, който бил идеалист – виждал света и човешката история в него като материално въплъщение на някаква саморазгръщата се идея – Маркс бил материалист: търсел първоизточника на развитие на историята – а и на идеите – в реалните, материални отношения в обществото, в икономиката.

В предишния коментар дадох пример с въстанието на тръмпистите във Вашингтон от 6 януари: според официозния дискурс то било провокирано от екстремистки идеи (речта на Тръмп пред Белия дом, туийтове, сайтове) – ето това е идеализъм. И мерките, които се предлагат срещу повторение на събитията от 6 януари, са най-вече свързани с идеите – медийна цензура на Тръмп и другите „идеолози“, пропаганда срещу „домашния тероризъм“, превъзпитаване на децата на тръмпистите; разбира се, и насилие – тотално полицейско следене и военна блокада на столицата и т.н.

Но за що-годе всеки разумен човек е ясно, че с никакви възпламенителни речи и туийтове не можеш да вдигнеш хората на въстание, ако няма нещо сериозно в реалния им материален живот, което да ги прави недоволни и революционни и много малко им трябва да им драснеш кибрита. И че средството да се предпазим от такива въстания е преди всичко да „адресираме“ реалните причини за недоволството им: безработица, бедност, фалити, изхвърляне от домовете им, социална изолация, виктимизация от съседска престъпност; безнадеждност, политическа непредставеност... Hanging out in quiet desperation is the English way… също и в САЩ, в деиндустриализираните градчета на „Ръждивия пояс“ и „вътрешните градове“, селскостопанските райони и по всички червени островчета на „архипелага Тръмп“, страдащи от глобализацията и високомерието на елитите.

Научният анализ на противоречията на капитализма довел Маркс отново до идеята за комунизма, но вече не като идеал, за който трябва да се проповядва и да се апелира към прекрасното у човека, а като обективен резултат от противоречията на капитализма, независимо от чувствата и желанията на хората. Затова му сложили по-късно щемпела „научен“.

Критиката на капитализма на икономиста Маркс никой не е опровергал, нито е заместил с нещо по-смислено. Както става ясно след запознаване с „марксизма“, неуспехите на „реалсоца“ не са по вина на Маркс. Не сме забравили, че за него формалното обобществяване на средствата за производство само по себе си не е никакъв комунизъм. Комунизмът за него не е и „пълноводен поток“ от „материални и духовни блага“, както пишеха в програмите си компартиите, не е дори осъществяването на „великия принцип от всекиго според способностите, всекиму според потребностите“, който и сега си е принцип на всяко добро семейство.

Комунизмът за философа Маркс е премахване на отчуждението на човека от условията на неговия материален и духовен живот, което мъчи всички хора при капитализма – и най-вече премахването на отчуждения характер на труда – на труда по принуда, проклятието на Адам от Стария завет. Комунизмът е „скок от царството на необходимостта в царството на свободата“ и „начало на истинската история на човечеството“. Но комунизмът не е безделие по Бил Гейтс с ББД плюс абонамент за Майкрософт – или пък като немския Харц 4, превърнал се в хранителна среда на ислямизма. Безделието ражда пороци и насилие. Комунизмът е превръщане на труда в първа жизнена потребност и източник на наслада, дето всеки човек твори „и по законите на красотата“.

Това е възможно само във високоразвито общество с автоматизация на нетворческия труд и високо всестранно образование, нравствено и естетическо възпитание на всеки човек. Но то значи също премахване на професионалните различия по принуда, „професионалния кретенизъм“, разликата между града и селото, глобалния град и глобалното село, между физическия и умствения труд – основата на класовото деление, а оттам и на държавата, правото и принудата... какво ти световно правителство?!

Описаното от Маркс общество е въпрос на по-далечно бъдеще, но то не ни пречи да намираме негови кълнове у хората и групите, за които животът, живият труд, безкористното общуване със себеподобните е наслада, цел и източник на свобода – а не потреблението, т.е. овещественият или „мъртвият труд“.

Можем спокойно да се придържаме към такова виждане, без да сме будистки аскети като героите на Джак Керуак. В коментара ми за БВП като илюзорна мярка на благосъстоянието (https://glasove.com/categories/komentari/news/bvp-i-rastezht-mu-sa-nenadezhdno-merilo-na-ikonomicheskoto-razvitie-i-blagodenstvieto-na-khorata) вече ставаше дума за екологическите, икономически и морални проблеми на икономическия растеж и консумеризма. Като водеща капиталистическа страна Америка все още сочи пътя на останалите – за зло и за добро.

По отношение на моралните недъзи на консумеризма в САЩ се натрупа уникална интелектуална традиция още от зората на масовото консумеристко общество след Втората световна война: у литераторите от Джак Керуак до сегашния най-значителен американски романист Джонатан Францен; у философите-имигранти Теодор Адорно и Макс Хоркхаймер с „Диалектика на просвещението“, Херберт Маркузе с „Едномерният човек“ и по-популярният у нас по мое време психолог-фройдомарксист Ерих Фром („Да имаш или да бъдеш“ https://chitanka.info/text/8926-da-imash-ili-da-bydesh). За днешните български млади е много важно да познават поне някои от тези интересни писатели.

Последният е и лек приятен за четене. Дилемата му „да имаш или да бъдеш“ е много продуктивна за пресъздаване духа на „Икономико-философските ръкописи от 1844 г.“ (Парижките ръкописи) на Маркс: свободната съзнателна дейност – трудът, е родовият характер на човека; трудът е живот. Капиталът е миналото, натрупаното, мъртвото. Тези идеи се съдържат още във „Феноменология на духа“ на Хегел, който е познавал добре класическата английска политическа икономия. Но Маркс ги изпълва с материалистическо съдържание – става дума не само за труда на логика, а на физическия работник. Не само за производството на идеи, а за материалното производство.

За да разберем емоционалната важност за Маркс на борбата на труда с капитала, казва Фром, трябва да помним, че за него това е борба между живота и смъртта, на настоящето с миналото, хората и вещите, битието и обладанието. Кой трябва да управлява кого? Трябва ли живото да властва над мъртвото или обратното? Цялата Марксова критика на капитализма се свежда до това, че капитализмът парализира човешката самодейност и че целта на човечеството трябва да е неговото възраждане чрез възстановяване на неговата активност във всички сфери.

За днешните млади мога да препоръчам и неголемия, но интересен роман на английския писател Пиърс Пол Рийд „Дъщерята на професора“ (https://chitanka.info/text/27815-dyshterjata-na-profesora), който ми оказа голямо влияние, когато бях 15-16 годишен, и мога да кажа, че заедно с други книги предопредели и избора ми и на професия, и на политически възгледи.

Цялата американска контракултура от 40-те до 70-те години също бе подчинена на етоса на „Младежкия антиконсумеристки съюз“ (аналогия с „Младежкия антисекссъюз“ на Оруел). В коментара за възможния „български Джулай“ (https://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/en-attendant-july---v-ochakvane-na-djulaq) размишлявах повече за това.

Потреблението на материални блага, учеше американската контракултура, само по себе си не ни прави щастливи и не ни носи свобода. Радостта на консумеризма е реална, но кратка: тя е само граница, тънка като острие на бръснач – граница между мизерията на миналото (в САЩ – стария Дикенсов капитализъм, Голямата депресия) и недоволството и тревогата на бъдещето.

Интересен документ е автобиографичната книга на контракултурния хипи гуру Джери Рубин „Сценарии за революцията“ (1969), има я безплатно на английски на Гугъл: „На повърхността светът на 50-те години бе пълно Айзенхауеровско спокойствие... Татко гледаше къщата си, колата си и гладко подстриганата си морава и се гордееше... Всички тези материални придобивки осмисляха живота му...“

Разбира се, радостната енергия, оптимистичният тонус на контракултурата идеха не от друго, а от реално растящото народно благосъстояние в САЩ по това време. А съдържанието й бе диалектическо отрицание на консумеризма. Другата книга от същото време, задължителна за българските млади прогресисти, е „Правила за радикали“ от Сол Алински, също може да намери безплатно на английски на Гугъл.

И пак съвсем по диалектически – с изчерпването на оптимизма на следвоенния бум в САЩ, с упадъка на народното благосъстояние, с постепенното връщане на капитализма към истинската му логика на растящо неравенство и с надигането на неоконсерватизма от 70-те години насам – се стопи като лански сняг и енергията на контракултурата; критикуването на консумеризма и капитализма излезе от мода. Отказът на елитите в СССР и соцлагера да продължат експеримента с „реалсоца“ отзнаменува пълния триумф на духа на теорията на АР–КС за „човека-консуматор“. Самите герои на контракултурата като Рубин станаха успешни бизнесмени. Hippies станаха yippies.

Чудесна илюстрация на това е романът на Францен „Корекциите“ (2001), истинска Библия на душевните мъки на консумеризма в тъй триумфалното за капитализма последно десетилетие на ХХ век с трескавия растеж, дот-ком бума и дивия капитализъм в бившия СССР. Книга, написана с почти Толстоевска перспектива да гледа отгоре в душите на героите си. Чип Ламбърт е млад либерален професор по литература в скъп частен колеж в Нова Англия, специалист по критика на консумеризма и на късния капитализъм. Води бурни упражнения със студентите, мъчи ги да громят капитализма. Дисертацията му е за „фалическата тревожност“ в английската поезия от епохата на Тюдорите. Уволнен от фарисейската школска cancel culture за любовна интрига със студентка, написал й курсовата работа. Остава без пукната стотинка и без съпротивителни сили срещу чаровете на консумеризма.

За да купи ядене за дребнобуржоазните си родители, които точно тогава му идват на гости в Ню Йорк, Чип продава на старо библиотеката си от критици на капитализма – франкфуртските философи, куп фройдисти, феминистки, структуралисти и постструктуралисти. Споменатите по-горе Адорно, Хоркхаймер, Бенямин, Маркузе, Фром... и всички други му изглеждат безнадеждно стари шапки. Библиотеката му е струвала поне четири хилядарки навремето, преди 1989 г., а в антикварната книжарница „Странд“ на „Бродуей“, близо до „Юниън скуеър“, му предлагат за нея 65 долара... Кой в 1999 г. го е еня да критикува капитализма?

И Чип купува с последните пари парче дива норвежка сьомга, уловена с въдица, от скъп даунтаунски деликатесен магазин, наречен „Кошмарите на потреблението“. Консумеризмът е станал толкова нагъл, казва ни писателят, че се подбива с термините на собствената си доскорошна унищожителна критика. Кошмарът на едномерността на Маркузе е победил. Няма вече алтернатива на капитализма! Или, по Маги Tачър, „има само два пътя: right or wrong“. „Краят на историята“ на Фукуяма – „и последният човек“. „Комунизмът“ бе фарсово „осъден“ и от Европарламента – и у нас жабите дигнаха крак и прокараха закон за инкриминирането му.

Много хора още си мислят, че това е положението и до днес – Тръмп и нашите десни от ГЕРБ и „Републиканци за България“ например. Но от 1999 г. изтече много вода. “Cos’ the times, they are a-changin’”... Историята – въпреки Фукуяма – се завърна с трясък и гръм. Септември 2008 г. (избухването на световната дългова катастрофа) и септември 2015 г. (началото на руската операция в Сирия) бяха жалони на промяната.

И актуалността – и то не толкова на Маркузе и другите франкфуртци от продадената за 65 долара библиотека на д-р Чипър Ламбърт, колкото актуалността на самия Маркс – е също на път да се завърне на авансцената. Целта на тази поредица коментари е да помогне колкото може и у нас да се заговори за това. В други страни, например Англия и Русия, вече се говори усилено. Ясно е, че разделяйки се с ГЕРБ, се разделяме и с нещо много повече от ГЕРБ. Престои да оценим какво и колко.

В САЩ обаче развитието към социализъм, напоследък стигнало кулминацията си пролетта на 2016 г. в движението на Бърни, засега бе задушено и разделено от съвместните усилия на глобализираната и „националистическата“ олигархия. Първата фалшифицира изборните резултати в Демократическата партия в 2016 г., подмени вота на членската си маса, издигна отвратителната Хилари вместо Бърни. Втората издигна Тръмп, който прелъсти с евтина шарлатанска пропаганда работническата класа и дребните предприемачи, много от които дотогава бяха демократи и ентусиазирано подкрепяха Бърни.

99-те процента бяха за пореден път горчиво заблудени и разделени по некласови, лайфстайл признаци. В момента работническото движение е инкриминирано сред градските либерали като „вътрешен тероризъм“ и „бял тероризъм“, черният национализъм и радикализъм, който не е по-благ от белия, е целият в бяло; а всички те, заедно с феминисткото движение и Антифа, са запрегнати майсторски в колесницата на олигархическия Джагърнот. Класовият инстинкт и хитростта на олигархията са просто завидни. И раболепието, и страхът на журналистите – полезни идиоти на олигархията – от мейнстрийм медиите са стъписващи. Макар че журналистиката в САЩ да е изчезваща професия и полезните идиоти да се борят и за насъщния.

Парадоксално, но едва ли не само в малкото останали консервативни говорилни в САЩ в момента може да се чуят живи гласове – като например Тъкър Карлсън от Фокс Нюз – срещу либералфашистката помия, но разбира се, трябва да ги слушаме със ситен филтър – току залитнат в Тачъровско гонене на „комунизма“. Има обаче и други – безценни – обективни и хуманни гласове като на журналиста Крис Хеджис, за които ще разкажа по-нататък.

Миналия път обаче обещах да разкажа за родната къща на Маркс в Трир. Тя е на централна улица, продължение на главната търговска, и е грамадна, с китен вътрешен двор и масивни чардаци околовръст, напомнящи малък Рилски манастир, с голям зелен заден двор. Баща му е бил явно тежък адвокат. Жената на Маркс била аристократка, брат й фон Вестфален – пруски министър на вътрешните работи. То и Енгелс не бил пролетарий, а манчестърски фабрикант, Ленин – потомствен дворянин, генералски син, Кропоткин – княз, Че – лекар, син на заможен доктор от Буенос Айрес, Фидел – адвокат, син на един от най-богатите плантатори на острова, бивш висш служител на „Юнайтед фрут“ (днес „Бонита“).

Днес къщата на Маркс е музей, собственост на немската социалдемократическа фондация „Фридрих Еберт“. Но тя кой знае защо е пропуснала да тури Ленин и други руски марксисти на стената, дето са изрисувани всичките знайни и незнайни марксисти от Бебел и Либкнехт до Мао, Кастро, Че и Хо. Вече знаем, че без Ленин, и по-точно без руската революция и СССР, светът щеше да е съвсем друг – какъв точно не знаем, но определено нямаше да е преживял розовия период на консумеризма на Запад след Втората световна война.

Завръщането на марксизма ще е трудно, но той има две големи предимства – неотразимата си интелектуална привлекателност за младите, образованите и по-духовните, и моралната си привлекателност за моралните. Има, разбира се, и други мнения. „Марксизмът е примитивен – казват примитивните, „марксизмът е измамнически“ – казват измамниците, „марксизмът е тираничен“ – казват тираните...

Автор: Валентин Хаджийски

https://glasove.com/categories/komentari/news/ne-baydn-ne-e-komunist-bezuslovniyat-bazov-dokhod-na-geyts-ne-e-komunizm-no-i-realsotst-ne-beshe-komunizm

Предишните коментари от поредицата:

https://glasove.com/categories/komentari/news/shcho-e-dekriminalizatsiya-na-sotsializma-i-ima-li-pochva-u-nas

https://glasove.com/categories/komentari/news/teoriyata-na-andrey-raychev-i-kncho-stoychev-za-choveka-potrebitel-sotsialisticheska-poetizatsiya-na-kapitalisticheskiya-konsumerizm

https://glasove.com/categories/komentari/news/iska-li-i-mozhe-li-svremenniyat-kapitalizm-da-ni-osiguri-vseobshcho-blagodenstvie