Днес определението "тоталитаризъм" се среща буквално на всяка крачка: главно в политическото говорене и във всекидневния език, но също и в учебници и публикации, както и в сериозни научни изследвания от хуманитаристиката и обществените науки.

Тази повсеместна употреба на понятието се насажда по време на голямото противопоставяне между водещите сили в Студената война - Съединените щати и Съветския съюз. С нея те се опитват да обяснят характеристиките на съветската обществено-политическа и икономическа система, а след нейния крах концепцията за тоталитаризма бързо става едно от най-лесните обяснения за целия период на Студената война (представяна като битка между демокрация и тоталитаризъм) и за завършека му. Дори и само така очертаната употреба на тезата за тоталитаризма показва нейния политически и идеологически характер.

Веднага след германското нападение срещу Съветския съюз на 22 юни 1941 г., още вечерта на същия ден, британският премиер Уинстън Чърчил произнася реч по ББС, в която казва: "Всеки човек или държава, който се бие срещу нацизма, ще има нашата помощ... Предложили сме на правителството на Съветска Русия всякаква техническа и икономическа помощ, която е по силите ни и която вероятно би му послужила... Руската опасност следователно е наша опасност и опасност на Съединените щати, така както каузата на всеки руснак, биещ се за огнището си и за дома си, е каузата на свободните хора и свободните народи по всички предели на земното кълбо". Това, разбира се, е реч на лидер на държава, която спешно се нуждае от съюзник в битката с нацистка Германия. Но така или иначе, приятелски протегнатата към Съветския съюз ръка е налице и веднага е приета.

Нещо повече, СССР в лицето на Сталин е приет като равноправен партньор в Антихитлеристката коалиция, основния защитник на демокрацията. Обвиненията срещу съветската система са преустановени. Едва след като Студената война се разгаря с пълна сила, започват опитите да се обоснове станалото след 30-те години с помощта на концепцията за тоталитаризма. Прави го първо американската политоложка, немска еврейка, Хана Аренд. Произходът й има значение, тъй като заради Холокоста, от който се спасява чрез емиграция първо във Франция, а през 1941 г. в САЩ, нейната мотивация да разкрие репресивните механизми на националсоциалистическия режим е много по-силна, отколкото при другите анализатори. Книгата на Хана Аренд "Произход на тоталитаризма", публикувана през 1951 г., поставя началото на опитите за научно осмисляне на събитията в Европа от 20-те години нататък с помощта на концепцията за тоталитаризма. Аренд се съсредоточава върху мащабния терор, който според нея е в основата на тоталитаризма.

Тъй като говорим за използването на термина "тоталитаризъм" в епохата на Студената война, в центъра на вниманието трябва да се постави използването му по отношение на Съветския съюз - онзи полюс, в борбата срещу който са съсредоточени усилията на Запада в Студената война. И едно от важните оръжия в борбата срещу Съветския съюз става концепцията за тоталитаризма. Точно затова привържениците на тезата за тоталитаризма насочват усилията си към сравняването на съветската система с нацистката държава. Правят го и източноевропейските дисиденти. Един от ярките примери за това е книгата на Желю Желев "Фашизмът. Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм", издадена през 1982 г., но чието оригинално заглавие е било "Тоталитарната държава". В типичния за времето езопов език в книгата е описана нацистката и италианската фашистка държава като тоталитарна, но по начин, който трябва да покаже на читателя, че те са идентични със социалистическата държава в Съветския съюз и другите социалистически държави.

Проблемът при подобни сравнения се състои в това, че Съветският съюз е определен като тоталитарна държава само въз основата на сталиновия модел, без анализаторите да се съобразят с настъпилата след смъртта на Сталин на 5 март 1953 г. еволюция. След 1956 г. системата еволюира, започва да се отваря към света и да се отдалечава от признаците на тоталитаризма. Заради тази еволюция още през 50-те години Аренд прави извода, че след смъртта на Сталин нито в СССР, нито в европейските социалистически страни може да се говори за тоталитаризъм. Тя признава, че тогава в Съветския съюз започва "детоталитаризация", като доказателство за това е възраждането на изкуствата.

В не по-малка степен, а в някои случаи и много по-радикално, се осъществява десталинизацията в другите страни от Източния блок. Настъпилите след смъртта на Сталин промени предизвикват дълбока криза в повечето източноевропейски страни, а дори и революция в Унгария през есента на 1956 г. Десталинизацията е последвана от бавна, но задълбочаваща се, либерализация. Либерализацията е видима през десетилетията от 60-те до 80-те години, когато властовата система се отваря към външния свят чрез общоевропейския процес и подписването на Заключителния акт от Хелзинки на 1 август 1975 г., чрез продължаващи трансформации, които в Полша водят до периодични социално-икономически кризи и създаването на могъща опозиционна институция като профсъюза "Солидарност", а в Унгария - до смесена система, наречена "гулаш-социализъм", и възстановяване на политическия плурализъм през есента на 1987 г. Появата на дисидентското движение още през 60-те години, което в повечето социалистически страни съществува в полулегалност, е поредното свидетелство, че в тях вече не може да се говори за тоталитаризъм дори и при спазването на признаците, да не говорим за промените от втората половина на 80-те години и "перестройката" на Горбачов. Последното доказателство за това е мирният начин, по който приключва съществуването си системата първо в страните от Източна Европа, а после и в Съветския съюз. Невъзможността тези процеси да се впишат в концепцията за тоталитаризма карат сериозните изследователи да се откажат от нея. От 70-те години използването на понятието "тоталитаризъм" постепенно намалява и се заменя с други идеи, по-характерни за периода на разведряването, като например тезата за конвергенцията.

Залезът на теорията за тоталитаризма е спрян, благодарение на краха на Съветския съюз и Източния блок в Студената война - тогава започва нейното възраждане. Тя отново се използва като политическо средство, само че вече не за борба с големия противник, а за разправа с миналото. И за разлика от времето на Студената война, тезата за идентичността на фашизма и националсоциализма, от една страна, и съветската система, от друга, се възражда и на Изток, и на Запад. На Изток я лансират новите управляващи, които се стремят да се представят като съвсем различни и много по-добри от властниците преди тях.

Бившите източноевропейски дисиденти, превърнали се в управляващи, също започват да предлагат в различни международни организации декларации, които осъждат предходната система в термините на тоталитаризма. Първа в това отношение е Пражката декларация от 22 ноември 2002 г., приета на срещата на върха на Организацията на Северноатлантическия пакт, последвана е от Резолюцията на ХVI конгрес на Европейската народна партия от 5 февруари 2004 г., от Резолюция 1481 на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа от 26 януари 2006 г. и от Резолюцията на Европейския парламент от 2 април 2009 г. относно Европейската съвест и тоталитаризма. Те осъждат системата в Съветския съюз и в европейските социалистически страни, която наричат "тоталитарен комунизъм". Но поне ние, историците, не трябва да забравяме и това, че още в първата резолюция на Европейския парламент по този въпрос се казва, че "нито една политическа организация или политическа партия не разполага с монопол върху тълкуването на историята и че тези организации и партии не могат да претендират за обективност... официалното политическо тълкуване на историческите факти не следва да бъде налагано посредством взети с мнозинство решения на парламентите... един парламент не може да законодателства по отношение на миналото". Похвално уважение на една европейска политическа институция към историята.

Но политиците нямат задръжки пред това да налагат със силата на държавата новата господстваща гледна точка за историята. Това личи от начина, по който се изработват новите учебници по история в демократична България. През 90-те години авторите на учебници по история бяха свободни в интерпретацията, а оценката на написаното се правеше от съответните експертни комисии към министерството. Но от началото на новия век термините и оценъчните насоки започнаха да се налагат преди написването на учебниците - в учебните програми. И там все по-категорично се налага като задължително прилагането на тезата за тоталитаризма за следвоенния период. Още в конкурса за учебници по българска история за 11 клас, обявен през 2000 г., терминът "тоталитаризъм" е задължителен, по-късно за учебника пак по българска история за 6 клас става задължително наименованието на раздела "Тоталитаризмът по съветски модел (1947-1989 г.)". През 2017 г. програмата за 7 клас въвежда като ново понятие за следвоенния период в историята на България "тоталитарно управление", програмата от 2018 г. за 9 клас (световна история) определя като тоталитарни режими болшевизма, фашизма и националсоциализма. Учебната програма по българска история от 2019 г. изисква да се посочат характеристиките на тоталитарната държава.

Политическите декларации и задължителното използване на термини, свързани с концепцията за тоталитаризма в образователната система, отново демонстрират политико-геополитическото й използване. Чрез тази концепция се цели да се наложи единствена гледна точка за миналото, да се осъществи възможно най-решително разделяне с миналото (често собственото) или да бъде атакувана легитимността на оформящите се нови съперници в политическия живот. Едновременно с това, поглeднато по-глобално, тя се включва и в поредната геополитическа борба за нов световен ред, където като един от основните конкуренти на победилия в Студената война Запад се оформя комунистическо-капиталистически Китай, а на световната арена се завръща и наследилата бившия комунистически Съветски съюз, но вече традиционно-консервативна, Русия.

Концепцията за тоталитаризма е неприложима в историческото изследване, но не смея да се намесвам в политологията, където за някои изследователи сякаш тя продължава да върши добра работа - най-вече защото опростява обществото и по-лесно го вкарва в политологичните схеми. Но това се дължи на пряката връзка между политологията и политиката. А що се отнася до опитите да ни бъде наложено понятието "тоталитаризъм" в историята, мисля, че трябва да призовем политиците и идеолозите: Оставете историята на историците!