"Правилните решения не се вземат, докато гледаме другите, в противен случай всички щяхме да говорим немски! Покажете, че за Франция, образованието, културата, изкуството да се живее са нематериално общо благо на нашето човечество. В противен случай, да, когато умрем от тъга, депресия, мизерия, бедност, психични заболявания можем да се озовем в ресторанта, да изпием по чаша на бара след театрална пиеса, филм, преди да отидем да потанцуваме… може би?". Френският режисьор и актьор Патрик Мил призова президента Еманюел Макрон да разреши отново всички дейности, които се смятат за несъществени, за да не бъдат пожертвани младите хора на олтара на здравната криза.

Господин президент,

Аз съм студент (избрах театрално-сценични изкуства, нямах късмет!), заклещен в моите 10 квадратни метра в предградията. Не съм спал цяла нощ, защото се тревожа, вече нямам любовна връзка, защото вече няма купони, срещи в залата на факултета, странно е да си в затвора на 19 години. Наистина благодаря за монетата от 1 евро, за да ям, благодаря за дневната дажба, но не това искахме.

Аз съм моята 16-годишна дъщеря, която ме пита всяка вечер защо крадат най-хубавите ѝ години, “това не е живот”, загубих моите 15 години… И която забавя обяда (сандвича си) на улицата, за да видят поне за малко нейното лице, да я поразгледат.

Аз съм моят единадесетгодишен син, който не знае как изглеждат учителите му, откакто е започнал 6 клас. Що се отнася до съучениците, за щастие има столова, виждат се, но нямат право да говорят, но поне се виждат, така че ядат много, много бавно.

Аз съм 53-годишен ресторантьор, сбъднах мечтата си, отворих ресторанта си преди три години. Пълен с ентусиазъм, гласувах за вас. Казвах си “уау! млад президент, има надежда!”… Преди месец започнах да пуша отново, за да мога да подишам на улицата и да ми видят лицето, преди да дойде време да затворя окончателно.

Аз съм касиерка в хипермаркета, преди бях сервитьорка, справях се добре особено с бакшишите… после дойде първата карантина. Приятелят ми имаше сезонна работа и понеже повече нямаше сезони, стана жесток. Трябваше да замина с двете си деца… стига само да затворят училищата.

Аз съм треньор по футбол на деца в сряда следобед, харесваше ми, имаше мачове всеки уикенд. През зимните ваканции съм ски инструктор. Но това са несъществени неща. Понякога си мисля да стана шофьор на “Юбер”, но казват, че не върви много сега, особено през нощта… или пък да продавам дрога? изглежда, че това върви добре в момента.

Аз съм всички тези хора, защото моята работа е да се превъплъщавам в тях, да ги разбирам, иначе как ще ги накарам да оживеят? Аз съм актьор, понякога признат, от 30 години върша тази работа с нейните върхове и спадове. Но вече нищо не остана. За първи път си казвам, че трябваше да стана лекар, политик или телевизионен водещ. Чудя се дали съм или дали ще бъде още театрален актьор.

Господин президент, очевидно всичко това, нашата мъка, този не-живот е за да не взривим капацитета за прием в болницата. Тогава защо вместо да ни давате милостиня, да ни глезите, да ни пускате капка по капка, не помислите, “каквото и да струва”, както направи Чърчил в Дюнкерк (молейки всички лодки, дори цивилни, да отидат да приберат английската армия) да не мобилизирате реанимационни легла в клиники, хотели и дворци. Защо вместо да мислите, че са нужни 5 години (виж ти, 5 години!) за обучението на лекар реаниматор, не се обадихте, в замяна на незабавна натурализация, на всички налични реаниматори в Сирия, Либия, Еритретия или всяка друга дупка по света?

Може би поколението на бумърите** би приело днес, след като е преживяло щастливи години, да си остане три месеца у дома, в очакване да се ваксинира, за да може днешната младеж най-накрая да живее. Актьрите и музикантите ще играят и ще свирят. Сервитьорите ще сервират. Лифтовете ще се изкачват нагоре. Малка гражданска и солидарна жертва?

Но може би не смеете, защото те са вашият електорат. В противен случай ви молим, студентът, дъщеря ми, ресторантьорът, футболният треньор, аз… Отворете всичко отново! Бъдете чърчилианец! Правилните решения не се вземат, докато гледаме другите, в противен случай всички щяхме да говорим немски! Покажете, че за Франция, образованието, културата, изкуството да се живее са нематериално общо благо на нашето човечество.

В противен случай, да, когато умрем от тъга, депресия, мизерия, бедност, психични заболявания можем да се озовем в ресторанта, да изпием по чаша на бара след театрална пиеса, филм, преди да отидем да потанцуваме… може би?

Патрик (Мил), тъй като толкова държите да се обръщате към хората по малко име. Актьор и режисьор.

* Поколението на бумърите са хората, родени след Втората световна война, между 1946 и 1964 г. (бел. пр.)

Автор: Патрик Мил, “Фигаро”

Превод от френски: Галя Дачкова

https://glasove.com/categories/na-fokus/news/aktor-pishe-na-makron-otvorete-vsichko-bdete-chrchilianets-g-n-prezident