На днешния ден през 1935 г. в Сливен е роден великият поет Дамян Дамянов, останал в сърцата на много поколения българи с красивите си текстове, посветени на любовта и трепетите на човешката душа.

В стиховете на Дамян Дамянов всеки може да открие част от себе си, заради което поезията на автора е актуална и до днес – близо 22 години след смъртта му. За първи път публикува стихотворенията си във вестник "Сливенско дело“ през 1949 г., когато е едва на 15 години, а по-късно и в централния литературен печат. Дамян Дамянов е удостоен със званието "Народен деятел на културата“, с награда "Иван Вазов“ за цялостно литературно творчество и е лауреат на "Димитровска награда“.

Той винаги се е откроявал с поезията си, изпълнена с красота, магия и любов.

Изля в лирика "затворничеството" на своята свободна душа. Тя сякаш искаше да излети от болното му тяло, да се рее в простора и да дири Любовта във всичко живо... Съдбата го бе орисала на друго....Но дори "оковите" на болестта не сломиха силната му воля за живот и стремежа му за щастие.

Любовта в поезията на Дамян Дамянов е капризна и неразгадана сила от антиподни чувства - на огън и лед, на въодушевление и страдание, на радост и болка. Достатъчно е само да се взрем в заглавията на стихосбирките му, и те "казват" това сами по себе си: "Живей, измислице любов", "Молитва в полунощ", "До следващата смърт", "Душа на възел", "Минава тъжния човек", "Иска ми се да живея", "Още съм жив", "Остани тази нощ", "Обича ме, не ме обича", "Когато те измислих", "До себе си ме възнеси", Обичам те, живот" и др.

Уникалната му дарба да изразява чувствата със заряда на думите, е тази огромна въздействаща сила, която го прави знаменит класик на словото, не по нечия заръка, или партийно признание, а директно от сърцата на хората.

Изгарящи любовни чувства към различен тип жени, Дамян Дамянов изпитвал още от 19-годишен. Любовта не спряла да го "връхлита" през целия му живот, но жената, която остава до него до последния му дъх е една - също талантлива, също любяща и всеотдайна, майката на децата му - поетесата Надежда Захариева.

"Извисена над него почти с две глави, тя бдително и неотклонно го следваше навсякъде и с жертвена преданост вършеше съпружеските си задължения. Много от общите ни приятели и колеги с Дамян, приемаха като знак на висша добродетел и обич постъпката й, приемайки да се омъжи за Дамян с неговото тежко и невъзвратимо телесно увреждане. Но тъй или иначе, макар и вече семеен, Дамян непрекъснато изпитваше болезнена нужда да бъде понякога сам и далеч от денонощното си родителско и съпружеско опекунство, пък макар и само за час, или броени минути.

Вероятно търсеше усамотението, за да бъде насаме с онази мечта, която ни кара постоянно да търсим Любовта. Дори, когато смятаме, че сме я намерили. Дамян болезнено изпитваше потребността да обича, и да бъде обичан!"

Когато усетиш, че неистовото ти желание да получиш обич от близките си, се превърне в някакво бреме за тях - в нещо като тяхно задължение да декларират обичта си към теб - това е най-жестоката болка в живота на самотника!... Дамян сигурно също го усещаше по този начин... Самотата на душата е много прозорлива!", казва за него приятелят му Станко Михайлов.

Въпреки душевните си терзания, почти непрестанно съпътстващи живота му, Дамян Дамянов остава в стиховете си силна личност, която винаги успява да превъзмогне мъката, да се пребори с нея. Вероятно и стиховете му са били някаква форма на сугестия, която е целяла непременно да го изправи, когато се почувства "паднал":

"Когато си най тъжен и злочест

От парещите въглени на мъката

Си направи сам стълба и излез

Светът когато мръкне пред очите ти

И притъмнява в тези две очи

Сам слънце си създай и от лъчите

Създай си стълба и по нея се качи

Когато от безпътица премазан си

И си зазидан в четири стени

От всички свои пътища премазани

Нов път си направи и сам тръгни

Трънлив и зъл е на живота ребуса

На кръст разпъва нашите души

Загубил всичко, не загубвай себе си!"

Бог го бе надарил с невероятната дарба, със слово да рисува "цветовете" на човешката душа; да пресъздава нюансите на човешката чувствителност с болката на собствената си душа; да ни даде пример колко важна е потребността да обичаш, но и колко е важно да се чувстваш обичан.