Симеон Николов е дипломат. Бил е заместник-министър на отбраната (2005-2008). Член е на Управителния съвет на Българското дипломатическо дружество. Директор е на Център за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения. Интервюто е пред в. "Труд".

– Как може да определите това, което се случва в Кавказ, господин Николов – част от цикличността на сблъсъците на един трийсет годишен конфликт, заради Нагорни Карабах, или сме свидетели на по-мащабни събития?

– Продължителността на конфликта не може да не поражда извода, че международната общност дълго го е подценявала. В случая тази вина се концентрира в така наречената Минска група на ОССЕ, включваща САЩ, Франция, Русия. Първоначалните информации за поредни погранични инциденти или сблъсъци бяха напълно несъстоятелни, защото ясно се очертаваше планирана и традиционно водена военна операция. За това свидетелстваха поне 5-6 факта: Бойните действия започнаха едновременно по цялата линия на съприкосновение от азербайджанската армия. След проведените през август турско-азербайджански военни учения, Турция остави въоръжение и бойна техника в Азербайджан, а не ги върна в местата на постоянна дислокация. Месец преди началото на операцията Турция набираше наемници сред сирийски джихадисти за изпращане в Азербайджан.

Още от първите дни на войната се водеше добре планирана и технически обезпечена пропаганда от Азербайджан и Турция, осигурили видеозаписи от дронове за всяко попадение на въздушните им удари и артилерийски обстрел, които заляха държавните и социални медии. За първи път обект на нападения стана град Степанакерт, смятан за столица на непризнатия Нагорни Карабах, обявил независимост през 1991 г. Показателни бяха думите на президента Илхан Алиев – „Трябва да възстановим историческата справедливост, да възстановим териториалната цялост на Азербайджан.“ Операцията носеше белезите и на така наречения „Блицкрииг“, която обаче не успя. Така че определено не става дума за битки за отделни териториални погранични участъци.

– Може ли да сравните този сблъсък с някой от предишните?

– Никога досега след 1994 г. сраженията не са достигали такива размери. Никога подкрепата на Турция за Азербайджан не е била толкова мащабна.

– Защо обаче, точно в този момент бяха предприети тези действия?

– В период на трансформация на света към многополюсен такъв в конфликтите се фокусират множество интереси. Но в момента САЩ и ЕС са заети със себе си, ОССЕ е парализиран, Русия няма интерес да воюва. Въпросът защо в този момент бе предизвикана ескалацията на напрежение в Южен Кавказ всъщност е свързан с това, кой има интерес от разпалване на война. Целта на цялата операция е да се застави Русия да заеме позицията на защитник на една от двете воюващи страни, а по силата на Договора за колективна отбрана това би била Армения. Тогава Русия ще бъде осъдена както от западния, така и от мюсюлманския свят.

От друга страна, конфликт, който със сигурност ще изправи една срещу друга Турция и Русия и трайно ще наруши турско-руските отношения, безспорно ще е в интерес също на САЩ. Освен това, може да се предполага, че в дипломатическите усилия между САЩ и Турция за подобряване на крайно влошените им отношения са обсъждани различни компромиси. Можем само да гадаем на какво и на каква цена се е съгласила Анкара. Нейният ангажимент към Азербайджан обаче винаги е бил на базата на лозунга „Две държави – една нация“. Турция никога не е криела, че счита за сфера на свое влияние всички територии, където живеят тюркски народи, независимо от държавната им принадлежност. Руски експерти допускат, че Анкара може да е стигнала до извод за „прозореца на възможности“ за външната си експанзионистична политика при увеличаващото се геополитическо влияние на Русия, който да се затвори по-рано от очакваното.

– Това ли е единствената причина за действията на Анкара?

– Аз считам, че за сегашните действия на Турция имат още две причини: Тя продължава да изпраща сигнали към критикуващия я Запад, че никой не може да я откаже от геополитическите u цели. Освен това, Анкара определя като враждебен акт прерастването на газовия форум „Източно Средиземноморие“ в „Източно Средиземноморска газова организация“ на 22 септември 2020 година. Втората причина е, че Турция забуксува в Сирия, след операцията на Сирийската армия и руските сили в Идлиб; озова се пред нови въпросителни относно постигане на целите си в Либия, след като премиерът Файез ал Сарадж заяви намеренията си за своя оставка; получи отпор по отношение на амбициите u в Средиземно море и е принудена не само да демонстрира нов военнополитически успех навън, в случая в Южен Кавказ, но и да използва този лост за въздействие върху Русия, която не u позволи желания периметър на действия в Сирия и Либия.

– При очевидния разнобой на интереси, има ли шансове международната общност, САЩ и Русия в частност да допринесат реално за спиране на конфликта?

– Международните реакции не свидетелстват за възприемане на конфликта като такъв от първостепенна важност и определено грешат, защото той има потенциала да се интернационализира и вече с всеки изминат ден се развива в тази посока. Въпреки че САЩ, Франция и Русия излязоха със съвместна декларация, решително осъждаща ескалацията на насилие и призоваваща за спиране на сраженията, това нито безпокои особено Турция и Азербайджан, нито променя факта, че има поне две външни политики на САЩ, или че има двуличие в дипломацията. Русия има сериозни интереси в оръжейните си доставки за Азербайджан и е дистанцирана от откровено проамериканското правителство на Армения след цветната революция от 2018 г., което не й пречи да поддържа военна база там. Армения не е признала Крим, но днес от Москва u казват, че помощта трябва да се заслужи, а от близки до Путин кръгове идва и посланието, че е „време за изводи, а не за самозалъгване“. Русия счита, че по-нататъшната ескалация в Южен Кавказ рискува да върне усилията в региона с десетилетия назад. Прехвърлянето пък на сирийски наемници в Южен Кавказ е „крайно опасно“, смятат в Москва.

– Споменахте Минската група. Не е ли време тя да започне истински да действа за налагането на мир?

– Позициите на Франция по повод на общата декларация също са категорични, но уверенията, че трите страни от Минската група освен това са се споразумели да обменят информация, предизвиква въпросът за отговорността през всичките тези години. Оценката, която откроява Париж е, че Турция вече не е партньор в региона“. За разлика от Германия, която блокира санкциите срещу Турция. А изтъкваната от президента Макрон „точна информация“, с която Франция разполага за сирийски джихадисти в боевете в Нагорни Карабах, наети от Турция, центровете за набиране и заплащане е известна от няколко седмици на редица правозащитни организации и експерти. Израел предлага оръжие и разузнавателна информация на Азербайджан. Важна роля, като доставчик на оръжие има и Сърбия, която е обвързана с договор за „стратегическо партньорство“ с Азербайджан от 2013 г. Иран пък е традиционен съюзник на Армения.

– Каква прогноза можем да направим за развитието на конфликта?

– Малко вероятно е да има скорошно примирие. Категоричната подкрепа и пряко участие на Турция във военните действия свеждат до нула всякаква готовност на Азербайджан за компромиси. Освен това Турция разпалва конфликт в Южен Кавказ, който е геополитическа зона на влияние на Русия. Турският президент категорично изключи евентуалното признаване на Нагорни Карабах и настоя за „тоталното изтегляне“ на Армения от него, което би било етническо прочистване на независимия от 30 години регион. Като тактика от турска страна това съвпада с етническите прочиствания, които тя предприе в Северна Сирия с три последователни през годините военни операции, използвайки също както и сега джихадисти от сирийски терористични организации. След използването им и в Либия, това се превръща в традиция, но статистиката показва, че жертвите сред тях и сред редовната турска армия е в съотношение 7 към 1, което красноречиво говори за използването им за „мръсната“ част от работата и като пушечно месо. Евентуални завоевания на отделни участъци от територията ще бъдат представяни като победа.

Всъщност обаче никой не може да спечели тази война. Ако не се намесват външни сили, тя може да продължи на ниво неголеми тактически групи на отделни участъци от театъра на военните действия. Турция очевидно няма да премине „червената линия“- арменската граница, защото основната цел е „връщане“ на Нагорни Карабах и намаляване руското влияние в Кавказ, а не Армения. Освен това тя не се е отказала от изграждане на своя военна база в Азербайджан. Военната мощ на Турция и по-доброто въоръжение на Азербайджан биха били достатъчни за постигане на целите на войната, ако тя не е в поддържането на продължително напрежение, изтощаване на противника и постигане на дипломатически предимства. Според някои експерти съществува все пак малка вероятност ескалацията да е част от стратегия за укрепване на дипломатически позиции и засилване на натиска преди възобновяване на преговорите по Нагорни Карабах.

– Американският президент Доналд Тръмп обещава да продава на арабските страни повече модерни оръжия, каквито е предоставял досега на Израел. Какъв е прочитът на това изявление?

– Всъщност това е свързано с признаването на Израел от още две арабски държави и перспективата да ги последват и други. Счита се, че с това трябва да започне да затихва арабско-израелския конфликт, а САЩ да е в състояние да укрепва връзките си както с Израел, така и с арабските сунитски държави без да инвестира за справяне с потенциална военна конфронтация между тях. След Египет и Йордания, мирните споразумения с ОАЕ и Бахрейн са първите от 25 години насам. От това ще последва по-голям натиск върху палестинците, Сирия, Иран и Ливан. Постигнатите с посредничеството на САЩ споразумения целят основаването на „арабско НАТО“ срещу Иран и в крайна сметка срещу Китай. Това е част от план на САЩ от 2018 г. В него трябва да участват 6 страни: Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Кувейт, Бахрейн, Оман и Катар. С подкрепата на САЩ, Израел и тези арабски страни трябва да бъдат провалени китайските планове за Новия път на коприната. Счита се, че това би бил силен удар срещу Пекин. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг обърна внимание, че от това ще произтекат нови ангажименти за Брюксел.

– Разминахме ли се с военен конфликт в Средиземно море заради турско-гръцките противоречия?

– Не мисля, че докато Ердоган е на власт, тази опасност е преминала. Но проблемът не е само в това. Турция се очертава като нов съюзник на Китай в региона, а САЩ ще предприемат всичко за да попречат на китайските инвестиции, защото Турция, заедно с Иран и Италия са част от новия път на коприната. Затова и присъствието на САЩ в Средиземно море ще нараства. Ако се стигне до конфликт между Турция и Гърция или Турция и Франция, това ще бъде смъртоносен удар за китайския проект на столетието. Този сценарий не е изключен.

– В какви насоки изходът от президентските избори в САЩ биха променили американската външна политика?

- Действително, тези избори са важни за голяма част от света и интересът е оправдан. Но в някои отношения очакванията се преекспонират. Така например, политиката към Китай ще се запази, независимо кой е на власт. Някои смятат, че ако Байдън е президент, отношенията с Русия ще придобият най-остра форма на студена война, но Русия очаква при него да бъде продължен договора за контрол на ядрените оръжия СТАРТ 3. Очаква се, че Байдън ще се върне към ядрената сделка с Иран. Израел се надява Тръмп да запази поста си. Но и Харис като вицепрезидент на Байдън не би преследвала коренно различна концепция. Нито Тръмп, още повече Байдън ще наложат демилитаризиране на американската външна политика. Байдън не предвижда големи съкращения на бюджета на Пентагона. Прекрояването на политиката като глобална, т. е. засягаща всички, а не поддържане на геополитическа конкуренция, въобще не би било възможно при Тръмп, но е и слабо вероятно при Байдън. Предвид на силно подкопаното доверие в САЩ и Байдън не би могъл да върне предишните времена. Ще са необходими нови договори, за което ще са необходими години. Ако спечели Байдън, САЩ ще пристъпят към създаване на алтернативна ООН с нейн Съвет за сигурност с постоянно членство в него и право на вето. Пропуск за новата ООН ще е признаването на американското лидерство и откриване на собствена икономическа и политическа

Автор: Емил Спахийски

http://epicenter.bg