Може би си спомняте трудовете на Грегъри Бейтсън и Школата в Пало Алто, които значително обновиха теорията на комуникацията. Те въведоха понятието двойна връзка, двойна принуда (double bind). Двойната връзка е в основата на трагичните процеси: ако Федра говори - умира, ако не говори - пак умира. Или, ако предпочитате някой не толкова драматичен пример, това се случва с римския легионер, призован в “Астерикс в Корсика” да каже, че сестрата на корсиканския старейшина му харесва (и тогава го убиват) или че не му харесва - тогава пак го убиват. Дотук стигнахме с тази история с маските.

Ако ги носим в клас, сме смешни (а понякога и притеснителни за най-малките), нечуваеми, неефикасни. Особено за изоставащите, най-нуждаещите се ученици, които имат нужда от физическото присъствие на учителя, който толкова много им липсва от средата на март. Ако не ги носим, рискуваме да хванем или предадем тази странна болест, която

убива предимно старите и щади младите - всъщност Covid е Времето.

Анализирах също практическата невъзможност да се преподава с маска, от гледна точка на комуникацията. Същата школа в Пало Алто е работила много по това, което Едуард Т. Хол красиво нарича “мълчалив език”: невербалното представлява над 50 процента от комуникацията. Кой преподавател може да приеме половината му преподаване да изчезне в неизвестността? Да не говорим, че много хора (и следователно ученици) са предимно визуалисти: тези, които казват “не мога да го видя”, са много повече от онези, които заявяват “не мога да го усетя”. Тези ученици четат по нашите лица допълнителните данни, които придават смисъл на речта. Без тях

ще имаме чувствителността и изразителността на GPS.

Защото преподаването е като съблазняването. Всичко участва в процеса. Мислите ли, че Жулиета щеше да обикне Ромео, ако наследникът на Монтеки беше носил маска - особено хирургическа маска…

Маската “изяжда” част от звуците

и ще принуди учителя да говори още по-силно. Моля читателя да ми повярва: за да изпълниш пространството на една класна стая, средно 300m3, трябва да напрегнеш гласа си. За да го направиш с маска, трябва да викаш още по-силно. За да възстановиш реда, когато Кевин се правя на палячо - не, нищо няма да убеди Кевин, ако учителят му го каже през маската. Да не говорим, че след няколко минути тъканта поема влагата. И залепва за устните, носа, бузите. Ужас.

Ще възразят естествено, че един хирург понякога оперира по няколко часа с маска. Но той не декламира същевременно! Едно е да се разхождаш с маска - и това вече е болезнена принуда. Съвсем друго е да говориш постоянно, часове наред, с маска на лицето.

Тук отново става въпрос за връзката между учителя и ученика. И обратно, маскираните ученици не изразяват нищо, от гледна точка на учителя. И все пак именно по лицата на учениците можем да прочетем тяхната степен на разбиране или смущение. Рядко се случва този, който не разбира, да вдигне ръка, за да го каже - това би го отличило твърде много от групата. Буквално четейки по лицата на учениците, че правилата на съгласуване на прякото допълнение или теоремата на Питагор (или тази на Поанкаре-Бендиксън) са разбрани или не са, ние променяме преподаването, отново даваме нагледен пример, повтаряме по друг начин за една или друга част от класа - защото се случва учениците, които имат затруднения, инстинктивно да се групират. Същото е в театъра, където актьорът долавя чрез поредица от незабележими знаци, че зрителите вдясно от сцената не вникват в пиесата и леко трябва да промени мястото си, за да работи с тези неподатливи групи.

На практика е не само невъзможно, но преди всичко контрапродуктивно да се преподава с маска. Разбирам, че броят на учениците в клас изключва физическото “дистанциране”; че учениците не трябва да се докосват или да си разменят химикалките (опитайте се да им попречите да пипат това, което е на бюрото на съседа). Но ако искаме да наваксаме изгубените пет месеца,

трябва да преподаваме, да преподаваме старателно, с всички сили -

а не да се крием зад профилактичен претекст, за да свършим работата си наполовина. Защото преподаването наполовина не е преподаване. Поради това професионалните педагози съветват да заменим изражението на лицето с по-изразена жестикулация. Тук идва на помощ мимът Марсо! Но жестът вече е налице, това е един от основните артефакти на мълчаливото общуване. Той идва в помощ на лицето - само че с маска вече няма да има лице. Това е невидимият учител.

Началото на учебната година ще бъде сложно. Някои преподаватели вече отказват писмените контролни работи, за да не се заразят от хартията, която са пипали хлапетата, може би носители на вируса. Социалните мрежи са превъзбудени от разговори за времето на прочистване на хартията (48 часа? 72 часа?). Ще трябва ли също да носим ръкавици? Може би костюм на космонавт…

Сянката на “клъстера” вече е надвиснала над училищните помещения.

И какво ще стане, когато към Covid се прибавят сезонният грип или стомашният грип? Обречено ли е френското образование на “дистанционното” отсега нататък? Дори това да означава неумолимо увеличаване на броя на “отпадналите”…

Ако министерството повярва, че решението на проблема минава през интернет, то вече няма да има нужда от 850 хил. учители: няколкостотин, подбрани според способността им да направят уроци в YouTube, ще свършат същата работа.

Автор: Жан-Пол Бригели, “Фигаро”

https://glasove.com/categories/na-fokus/news/kak-mozhe-da-se-prepodava-s-maska

Превод от френски: Галя Дачкова

Жан-Пол Бригели е преподавател в Марсилия, есеист и специалист по въпросите на образованието.