"Хора, които си бръснат главите, бели, които мият и целуват краката на чернокожи, коленичат, разиграват жестове на изкупление, презрение и обожание, те показват настъпилото объркване между етиката на отговорността и наслаждението от вината. Така че бих говорила по-скоро за полудяло чувство за вина, отколкото за самоомраза, по две причини: когато самобичуването се превърне в ексхибиционизъм, то е не само нарцистично, но и перверзна форма на власт, етноцентризъм на вината, което води до непристойност на добрите чувства: “аз съм добър (и парадирам с моята добродетел), следователно вие сте лоши”. Расизирането на класовите отношения не само ни отклонява от приоритетните теми и поражда “разнообразие без равенство”, ако използвам думите на Уолтър Бен Майкълс. Но то задълбочава структурните кризи. Непрекъснато трябва да се напомня: комунитаризъм и расизъм са основните лостове за разрушаване на общия интерес", казва Изабел Барберис, доцент и ръководител на научни изследвания в Парижкия университет, в интервю за "Фигаро".

- В социалните мрежи е пълно с видеоклипове на демонстранти, които демонтират статуи или рисуват графити по тях…

- Вандализмът и демонтирането неизбежно пораждат полемика и са класически епизоди в периоди на война (режимът във Виши е претопил 1000 статуи, за да използва метала). Разрушителните жестове предизвикват най-много емоции, но те трябва да бъдат разбрани в по-широкия контекст на промяна във въображаемото: тези статуи, чиито имена забравяме, които често вече не се виждат, някои са изоставени, могат да бъдат натоварени с нов политически смисъл: видяхме много статуи на местни величия или на Жана д’Арк, облечени с жълтата жилетка.

Има и постоянен вандализъм, като този, който атакува релефи на Дю Геклен, редовна мишена на бретонските автономисти. Статуите ни напомнят за крехкостта на националното единство. Противно на онова, което би могла да навява, историята не е вписана в мрамора и победата на Републиката срещу анти-Просвещението никога не е спечелена веднъж завинаги.

- Искат да изтрият от публичната сфера представата за хора, в чиято прослава са издигнати статуи. Но не надхвърлят ли скулптурата тези искания?

- Днешните демонстрации изразяват една религиозна и идентичностна поляризация на вандализма. Глобализацията доведе до нови прояви на иконоборство: разрушаването на статуите на Буда в Бамян в Афганистан беше малко преди 11 септември. Случаят със статуята на генерал Лий от армията на Конфедерацията показа още през 2017 г. напрегнатия северноамерикански контекст, в който се противопоставят движението “Животът на черните има значение” (Black Lives Matter) и белите супремасисти тръмписти.

Всички тези примери са различни симптоми на новата епоха на идентичността. В случая с демонтирането на статуите на Виктор Шьолхер*, изразяването на идентичността замества дебата за паметта, свеждайки историята на премахването на робството до цвета на кожата и налагайки една заблудена, туземна концепция за антирасизма. Тя отказва да разглежда антирасизма като исторически процес и се опитва да подхранва етническото напрежение, като абсолютизира неминуемо несъвършеното измерение на миналите епизоди на еманципацията на народите.

Така попадаме в пародиен революционен фолклор, в който остана само насилието и невежеството, и който показва тревожен импулс за прочистване на миналото. Импулс, който вече няма нищо общо нито с търсенето на справедливост, нито с антирасизма: както пишеше Виктор Юго, “на разрушителите никога не им липсва претекст”. Този регрес се прояви в целия си абсурд по време на полемиката за “белотата” на гръцките скулптури миналата година. Общественото радио вещо обясняваше, че белотата на античните скулптури е резултат на “2000 г. реакционна история”. Този конспирационизъм е типичен за деколониалната войнственост и го видяхме във вандалския акт над статуята на Чърчил. Именно до това води измамната идеология за “структурния расизъм” във Франция: конспирационизъм, сепаратизъм според цвета на кожата и най-вече фалшифициране.

- Кадрите са зрелищни: материални разрушения, но също и коленичене, запалени знамена… Форма на самоомраза ли е това?

- Американската култура е напоена с груповата психотерапия и нейните “ролеви игри”, които се изпълняват както във фирмите, така и в университетите с цел сплотяване на групата. Това позволява да разберем психодрамата, която се разиграва под открито небе и буквално приема гротескови форми, които отклоняват от пътя справедливостта на каузата.

Хора, които си бръснат главите, бели, които мият и целуват краката на чернокожи, коленичат, разиграват жестове на изкупление, презрение и обожание, те показват настъпилото объркване между етиката на отговорността и наслаждението от вината. Така че бих говорила по-скоро за полудяло чувство за вина, отколкото за самоомраза, по две причини: когато самобичуването се превърне в ексхибиционизъм, то е не само нарцистично, но и перверзна форма на власт, етноцентризъм на вината, което води до непристойност на добрите чувства: “аз съм добър (и парадирам с моята добродетел), следователно вие сте лоши”. Трудно е впрочем да не направим връзка, дори и далечна, с братствата на флагелантите**, плъзнали с чумната епидемия през ХIV век… Впоследствие замяната на универсалния принцип за отговорност от библейския принцип за вината, приема идеята за първороден, незаличим, аисторичен грях, който се предава от поколение на поколение и следователно чрез “расата”.

- Този израз на психодрамата изглежда вече не признава правосъдието…

- Това, което ни изглежда театър, всъщност е начин на живот в САЩ. Професорите в американските университети са принудени да посещават обучение, което тук все още ни се струва доста сюрреалистично (уви, докога?). Всички се сещаме за «Evergreen’s class», в който служителите на факултета, разделени според цвета на кожата, са вкарани в унизителен расов мизансцен, в който участват като зомбита. Но явлението е нещо обичайно. Обучението по “безпристрастност”, “различност” често се поверява на актьори, чиято работа е да изиграят стереотипни расистки скечове. Публиката трябва да реагира на играта на актьорите. Аудиторията вика силно и неодобрително - Ууу!!!, когато забележи поведение, което са я помолили да определи като дискриминационно. После залата аплодира възторжено “небелия” актьор в ролята на жертва.

Този манеж съществува в цялото американско общество, което явно открива в него средство за регулация. Това е нещо като телевизионно риалити на живо. Или по-скоро телевизионни риалити без телевизия. Тази психодрама “в реални размери”, в мащаба на цялото общество, която Кафка вече постави във финалната сцена на “Америка”, идва във Франция. Импулсът за сливане, който изразява, всъщност прикрива сепаратизма, който измъчва социалното тяло. Състрадателното сливане е последният етап, последната съпротива преди атомизацията.

- Не е ли опасно да съдим историята според нашето съвременно мислене?

- Но фокусирането върху идентичността не е “съвременно”, защото “съвременната” извънредна ситуация изискваше след здравната криза, която вещае икономическа криза и безпрецедентно обедняване, да извлечем поуките от своето настояще и да го погледнем право в лицето! Расизирането на класовите отношения не само ни отклонява от приоритетните теми и поражда “разнообразие без равенство”, ако използвам думите на Уолтър Бен Майкълс. Но то задълбочава структурните кризи. Непрекъснато трябва да се напомня: комунитаризъм и расизъм, защитавани от идентичностната десница, но най-вече от онези, които ситуационистите определят като “крайната левица на капитала”, са основните лостове за разрушаването на общия интерес, на който почива социалната държава, като се започне с болницата. Цялото здание на обществените услуги почива на една универсална концепция за гражданството. Така че нека не ни обясняват, че тази идентичностна лудост служи на народната кауза и на най-онеправданите. Освен че задълбочава расизма, срещу който твърди, че се бори, тя ускорява един по-широк процес на ликвидация.

* Виктор Шьолхер (1804-1893 г.) е френски журналист и политик, поддръжник на окончателното премахване на робството във Франция, извършено с указ на временното правителство на Втората република на 27 април 1848 г. (бел. пр.)

** Флагелантите са членове на секта през ХIII и ХIV в., в която се биели с камшици публично (бел. пр.).

Автор: Марин Карбале, “Фигаро”

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/razrushavaneto-na-statui-e-simptom-na-novata-epoha-na-identichnostta

Със съкращения. Заглавието е на "Гласове"

Превод от френски: Галя Дачкова