Америка е в огън. Седмица след смъртта на чернокожия Джордж Флойд в провинциалния Минеаполис, протестите обхванаха всички големи градове на страната. На улиците излязоха стотици хиляди протестиращи, а броят на задържаните към 1 юни стремително доближи цифрата 5000. Отделно от това, броят на загиналите и щетите ще могат да бъдат пресметнати, едва след като димът се разсее. Мародерство, беззаконие и тотално безсилие на властите са характерните черти на най-мащабния бунт в американската история. Говорейки за случващото се в Минеаполис, човек лесно може да попадне в един от множеството капани при осмислянето му, които щедро са заложени от заинтересованите лица. Умерените консерватори и привържениците на Тръмп ще ви кажат, че безредиците са били режисирани от медиите и диспечерите от бойните отряди на „Антифа“. Медиите ще ви обяснят, че за всичко това е виновна полицейската жестокост и незавидното положение на американските негри. Същите тези негри ще бъдат обвинени от радикалите от десния спектър, които ще твърдят, че случващото се е бунт на негрите, подобен на тези, който наблюдавахме във Фъргюсън и Балтимор по време на президентството на Обама. И накрая, техните не по-малко радикални съседи отляво ще ни обяснят, че причината за подобна ярост се крие в постоянното потискане на расовите малцинства. Опасността от приемането само на едната от тези концепции се крие в това, че бунтът в Минесота е уникален и неговата реална картина, в една или друга степен, съчетава в себе си черти от всичките тези теории.

Анализът на причините, довели до този бунт трябва да започне от самия Джордж Флойд. В края на краищата, това е утъпкана пътека. Върху биографиите на жертвите акцентираха медиите и след убийствата на Майкъл Браун, Фреди Грей и Ерик Гарнър. Всички те бяха чернокожи, които по един или друг начин бяха убити от полицаи при задържането им, чиято закон поставяше редица въпроси. Тогава, само за часове, те станаха герои и мъченици. Техните лица бяха рисувани в уличните графити, в тяхна чест нарекоха градинки, а имената им се разнасяха из социалните мрежи, както от знаменитости, така и от политици.

В случая с Джордж Флойд, огромният механизъм на демократическия пиар, без да се замисля, реши пак да тръгне по познатия път, но сега това не сработи така, както очакваха да стане. Ако хвърлим поглед върху откъслечната информация за Флойд, която изплува в медиите и я отделим от истеричните вопли и стенания в духа на „той беше добро момче, ходеше на църква и вече беше решил да започне нов живот“, то пред нас съвсем ясно се очертава образът на най-обикновен американски провинциал. Богатата му криминална история, както и опита му да плати с фалшива двадесетдоларов банкнота, което е повод за фаталното му задържане, са признаци за средата, която е формирала Флойд. Затова мнението за него като светец в основата си е напълно невярно, така както и определянето му като рецидивист по рождение, движен от лоши мотиви. Подобни възгледи са следствие от навика на западните медии да свеждат всичко до драма, на която е присъща евтина дихотомия от непримирими противоположности.

„Антифа“, активно участваща в протестите, не за първи път вдига кръвното на Белия дом. В структурите на местните клетки от „антифашисти“ се наливат огромни пари и ги спонсорират известни на всички личности. Но за специалните служби и полицията това не е толкова интересно, както да заловят някой дяснорадикален маргинал. Ситуацията обаче може да се промени. В последните дни на май Тръмп заяви, че има намерение да включи „Антифа“ в списъка с терористични организации. И макар че според американските закони терористични могат да бъдат само задгранични организации, думите на президента бяха приети сериозно. Радикалите в редиците на протестиращите само раздухаха безредиците, които ескалираха с нова сила. В Ню Йорк беше щурмуван полицейски участък, в Чикаго през тълпата от вандали препускаше негър на кон, а във Вашингтон, в който 60 процента от населението са чернокожи, протестиращите прекъснаха осветлението в Белия дом, охраната отведе президента в бункер, а тълпата бе оставена безпрепятствено да подпали центъра на града. В същото време в Ню Йорк разрушиха центъра на града, а в хода на безредиците в Манхатън бе задържана дъщерята на кмета на Ню Йорк, Киара Де Блазио.

За да се установят причините за такава яростна реакция на смъртта на един обикновен човек, трябва да сме наясно и със спецификата на мястото. Минесота е северен щат, известен в цяла Америка със студовете си, депресивните пейзажи и непривично големия за САЩ процент от бели американци, голямата част, от които са шведи и немци. Тази провинция надеждно е оцветена в „синьо“.

Всички управляващи органи в щата, освен Сената, който е безсилен в подобни ситуации, са съставени от демократи, а последният републикански кандидат, за когото са гласували избирателите от Минесота на президентски избори, е Ричард Никсън. Населението на щата е 5.5 млн. души, от които чернокожите са едва 3 процента. На пръв поглед в тази дълбока провинция не би трябвало да има предпоставки за яростни протести. Но колелото през 2020 г. се завъртя и не пощади и това тихо място. На канадската граница на щата също избухна епидемията и съпътстващата я икономическа криза. От коронавируса заболяха 23 хил. души и умряха хиляда, което не изглежда чак толкова сериозен проблем, в момент, в който хора в целия щат масово губят работа, остават без средства за живот и без възможности за легални доходи.

Именно в такава ситуация се оказал и Джордж Флойд заедно с други седемстотин хиляди жители от щата, подали молби за помощ в резултат на най-масовия скок на безработица от времето на Великата депресия. На този фона дадените от Тръмп 1200 долара еднократна помощ на всеки американец едва ли ще подобрят ситуацията.

Говорейки за Тръмп, трябва да кажем, че случилото се сериозно му усложни живота. От цялата ситуация с коронавируса, президентът успя да се измъкне с присъщата само на него изящна праволинейност. Заедно с администрацията си и целия Вашингтон, подчинявайки се на духа на времето, той просто се дистанцира от ставащото по места.

Пример за това е Мичиган, където въоръжени бели хора нахлуха в сградата на местния Капитолий, заплашиха администрацията с оръжие и поискаха прекратяване на карантината, след което се оттеглиха. Тръмп, разбира се, изрази своята подкрепа за действията им на противопоставяне на „синьото“ ръководство на щата, но работата спря дотук. Федералното правителство имаше възможност, но не направи опит да влияе върху властите в отделните щати. И всъщност в контекста на предстоящите през ноември избори изглежда, че най-рационалното решение е да се позволи на ръководителите по места сами да вадят кестените от огъня и да ги оставят да принесат в жертва или хиляда хора, или работоспособността на икономиката, а самият Тръмп паралелно с това да произнася от Белия дом помпозни речи и да подписва чекове, помагащи на безработните, колкото на мъртвец помагат топли компреси.

Тръмп се обяви за „военновременен президент“, осъзнавайки прекрасно, че подобна формулировка ще обезпечи преизбирането му. Въпреки това, този негов образ с всеки изминал ден от бунта в Минеаполис доказва своята несъстоятелност. При Обама, в последните години от президентството му, имаше няколко подобни масови протести, при които бяха приложени универсални решения на възникналите проблеми.

На протестиращите просто им дадоха да изпуснат парата, като ограничаваха с отрядите от националната гвардия само излишно деструктивните им стремежи. Но Обама не се представяше като „военновременен президент“ и затова никой не очакваше решителни действия от негова страна. Докато от Тръмп очакват, но той не предприе никакви действия. Игра на голф, водеше вяло протичащ спор с Туитър и участва в пуска на ракетата на Мъск във Флорида. „Военновременен президент“ не може да се държи по този начин в условията на безредици, обхванали десетки големи градове. Но въпреки всичко, Тръмп все пак направи една полезна стъпка, като хвърли в общественото пространство за обсъждане тезата, че макар и случаят с Флойд да е ужасен, зад неговото ескалиране до сегашната общонационална вълна от протести стоят тези, които президентът нарича „фейк нюз“.

Възможно е именно с това изявление, легитимиращо подобна гледна точка в публичното пространство и превода му от нивото на конспиролозите до нивото на един от най-могъщите хора в света беше причина за щурма на офисите на CNN от протестиращите и рязката промяна на отношението на медиите към протестите. В Атланта тълпата насочи гнева си към седалището на CNN, а във Вашингтон превзе сградата на Федерацията на профсъюзите, един от важните привърженици и спонсори на Демократическата партия.

Да се правят изводи за състава на тълпата е много сложно, но почти е сигурно, че в нея не е имало новоизпечени терористи от „Антифа“. Едва ли хората с маски, а съдейки по снимките и със слушалки и микрофони за по-добра координация на действията си, специално подготвили се за взрив на уличното насилие, биха се осмелили пряко да атакуват своите идеологически съюзници.

От самото начало на протеста, когато хората се събраха на улицата, където стана фаталното задържане, журналистите от големите издания масово започнаха да използват клишето „мирен протест“. Даже когато полуделите негри започнаха да чупят витрините на магазините, това все още беше „мирен протест“. Даже когато започна да гори целият град, улиците се оказаха преградени, а мащабът на на случващото се излезе далеч извън пределите на обичайните за времето на Обама негърски безредици, медиите продължаваха да виждат в случващото се само „мирен протест“.

Интересно, че само месец преди това в Мичиган същите тези вестници и телевизионни канали призоваваха да се използват срещу къде по-малко разрушителни демонстранти най-силовите възможни мерки, а бунтовниците от щата Минесота, през първите няколко дни от протестите, се ползваха с любовта и обожанието на големите медии. Но в момента, когато протестиращите няколко пъти удариха журналисти в ефир и блокираха офиса на флагмана на американската либерална телевизия, тогава гигантите на пазара за доставки на информация видяха в това сериозен проблем.

Действайки по отдавна отработени механизми, журналистите не се смутиха и веднага обвиниха за нарастването на градуса на насилието „намеса отвън“. Доминик Мастранжело от Washington Examiner публикува материал, в който заяви, че погромите са взети направо от руско ръководство за действие. Популярната либерална журналистка Ксени Жарден, известна със своята вманиаченост на тема „руската следа“, обвини, разбира се, веднага Кремъл за погромите в Минеаполис. Веднага започнаха да повтарят това в един глас и редица други издания, като заявиха, че расовият въпрос е любимата точка за натиск на Путин върху САЩ.

Бившият съветник на Обама по националната сигурност Сюзън Райс обвини Русия в ефира на CNN в причастност към безредиците, без да подкрепи с нищо думите си. Подобен подход видимо не беше по вкуса и не се хареса на отчаяната американска аудитория, затова беше решено да се промени модела и да се акцентира върху вътрешни причини, като за главна от тях беше посочен президентът.

В рамките на този модел се изказа Карън Атая от Washington Post, която каза, че бунтът не е в резултат на външна намеса, а от четиригодишното президентство на Тръмп. Карън не намери за нужно да коментира факта, че по времето на Обама такива бунтове, макар и в по малък мащаб, бяха станали ежедневие. Репортерът Дони О’Съливан от CNN също написа текст, в който потвърди наличието на „външна намеса“, но акцентира върху огромните проблеми в самата основа на американското общество. Особено внимание О’Съливан отдели на чуждестранните медии, анализиращи подробно случващото се. Според него целта на това отразяване е да се всее параноя в редовете на американците.

Американоцентричният възглед върху света не допускаше даже възможност, че на читателите и зрителите може да им бъде просто любопитно как Америка, която е поставила на конвейер цветните революции, сега се сблъсква с переспективата от също такава цветна революция.

Полицията, чийто дълг, съгласно девиза, е „да служи и защитава“, се самоотстрани от защитата на каквото и да било, освен на себе си. Протестът, носещ в самото си ядро антиполицейски конотации, беше негативно настроен към „хората в синьо“. Именно това принуди полицаите в цялата страна сълзливо да се извиняват. Така например, в град Флинт, щат Мичиган, местният шериф се разкая и премина на страната на протестиращите. Това едва ли промени нещо, тъй като полицията и така не пречеше на доста скромното подобие на бунт в това забутано градче. Въпреки това, чудесният кадър с разкаялия се шериф, веднага бе разпространен от медиите, съпроводен със снимки и от други градове, където полицаите бяха коленичили в знак на солидарност с бунтуващите се.

Това ми напомни за Киев през 2014 г., където гвоздеят на програмата Евромайдан бяха разкайващите се пред беснеещата тълпа „беркутовци“. Разбира се, първото, което идва на ум при опита да се анализира ситуацията, е паралелът с многобройните въстания, смени на режими и планирано възникващите „оранжеви революции“. Но тези сравнения са напълно некоректни.

Както писа журналистът от Одеса Юрий Ткачьов, изпитал на гърба си последствията от „майдана“ в Киев, е, че в САЩ не е възможно да има майдан, защото в САЩ няма посолство на САЩ. Бунтът, който се разгоря в Минеаполис и се разпространи в цяла Америка, е с невиждани мащаби, но той няма да доведе и до най-незначителната трансформация на системата, защото когато възникне минимална опасност за системата, федералните власти няма да се поколебаят щедро да залеят улиците с кръвта на протестиращите. Като примери за това служат многобройните митинги и демонстрации през годините, които бяха потушавани решително и жестоко.

Ликвидирането и на най-малкия намек за безредици с побоища и струи с лютив разтвор, чупене на крайници и отработени удари в най-болезнените места, такава е обичайната реакция на американската демокрация на бунтовете, като най-стихийната, открита и искрена проява, изразяваща волята на народа. Именно затова, за 240 години история, САЩ са си все на същото място, което не може да се каже за много от тези, които потушаваха бунтовете, макар и не така сурово, но които неизменно получаваха от Държавния департамент „решително осъждане за прилаганата агресия“.

Най-яркият пример от последните дни е Хонконг, където архитектите на американската външна политика не отричаха причастността си към безредиците. Главният редактор на китайското издание Global Times, Ху Сицзин, припомни думите на председателката на Камарата на представителите Нанси Пелоси, една от важните вашингтонски акули, която каза „Прекрасни снимки“, любувайки се на снимки от горящия Хонгконг. „Прекрасни снимки“, цитира я Сицзин, съпровождайки статията със снимки от горящия Минеаполис. Най-важният въпрос, възникващ от погрома в Минеаполис, е какво всъщност искат протестиращите. Дали по-строг контрол на действията на полицейските органи? Може би да, полицейският произвол е сериозен проблем, особено в САЩ, където, както никъде по света, полицаите обичат да използват оръжие, без оглед на правомерността и необходимостта от прилагането му.

Джордж Флойд стана един от почти 400-те граждани на САЩ, загиващи гозишно от ръцете на полицията. Но далеч не това е причината за толкова мащабен протест. Може би протестиращите искат расова справедливост? В такава светлина се опитаха да тълкуват бунтовете медиите.

Но погледнете тълпата, разбиваща ресторанти, обираща магазини, опожаряваща автомобили и хвърляща камъни по полицаите, това не бяха само негри. Истинска расова и класова идилия цари в редовете на мародерите и вандалите. Черни и бели, маргинали и клошари, мъже и жени, млади и възрастни, всички те се бяха влели в потока на неконтролируемата и луда народна ярост, носеща умората от карантината и отчаяние от липсата на переспектива.

Причина за това стана не починалият в болницата Джордж Флойд, изиграл ролята само на спусък, а именно разбирането за това как един обикновен човек, който вече е покойник, се оказа вписан в контекста на нашето метежно време и място, максимално отдалечено от ярките светлини на Холивуд и блясъка на Уолстрийт, и този човек може да послужи като ключ към самата същност на протеста. Именно в провинциалната Минесота стана ясно, че разделителната линия в тази студена гражданска война преминава не между бели и черни, както се опитват да я представят властелините на идеологията, а между обикновените хора, движени от своите реални практически интереси, от една страна, и умните градски либерали, разсъждаващи с абстрактни конструкции от типа на „потисната класа“ или „расистко мнозинство“, от друга.

Американската социална буря е разнопосочна. В основата ѝ лежат не идеите за расова обида, полицейска жестокост или класова ненавист. Тя не е режисирана отвън, а намеците за нейния изкуствено организиран вътрешен произход се оказаха бързо пометени от огромната вълна на неконтролируемия гняв. Рано или късно всичко ще се успокои и ще влезе в привичното русло.

Вчерашните демонстранти ще идат да чистят графитите от стените, да поставят нови стъкла на разбитите витрини и да възстановяват изгорелите сгради. Успокояването на страстите едва ли ще стигне до прилагането на най-тежките мерки, като пряко потушаване на безредиците от силите на армията, но и тактиката, разработена от Обама, „да изчакаме и да не се намесваме, докато изпуснат парата“, не работи вече. Цялата страна е обхваната от пламъци, а федералните власти, губернаторите на щати, медиите, раздухали пожара до неконтролируеми мащаби, големият и малък бизнес, молещите се да не бъдат засегнати от гнева на тълпата, всички тези довчера господари на света се оказаха в положението на уплашените полицаи, свалили шлемовете си и преклонили глави, безсилни и объркани.

Автор: Иля Титов, zavtra.ru

Превод от руски за "Гласове": Никола Стефанов

http://glasove.com/categories/skandalyt/news/cvetna-revolyuciya