Трети март 1878 година е един ден на ново начало в българската вековна история, когато България отново се появява на политическата карта на Европа. След почти петвековно отсъствие. И това появяване е дело както ина българските хайдути, четници, революционери, опълченци, така и на руските войници. И както казва дядо Вазов, тази свобода не е дар, тя е откупена с реки от кръв и с много жертви. На тоя ден трябва да се радваме, че преди 142 години ни е огряла свободата, и да почитаме паметта на загиналите, без които ние нямаше да бъдем днес тук и сега.

Трети март това е една историческа дата, но трябва да усетим вътре в себе си, че ние сме част от тази история. И колкото и тя да се променя, има дати като тази, които остават като един жалон, който завещава на всяка средващо поколение Санстефанския национален идеал.

В защита на този идеал ще се водят войни, въстания, народни движения, дават се жертви. Трябва да очовечим историята и да я съпреживяваме като нещо лично.

Макар че обявихме Трети март за национален празник, някои започнаха да твърдят, че това е политика на руския царизъм, натискът към топлите морета, към Цариград. Трябва да намерим равновесието в това, че българските национални интереси съвпадат с интересите на царска Русия.

Българинът трябва да знае, че ако не бе жестокото смазване на Априлското въстание през 1876 г. нямаше да има Трети март. Император Александър ІІ не е искал да воюва, за да не последва съдбата на своя баща, който е погубен от поражението в Кримската война от 1853-1856 г. Но жестокостите, извършени от башибозука, предизвикват реакцията на славянофилското движение, което тогава е много влиятелно. Начело с Иван Тургенев и Лев Толстой движението настоява, че братята-славяни страдат под турското робство и трябва да има война. И е цяло чудо, че тя се е състояла.

Отзвукът на зверствата, извършени в Батак и Перущица и в други български селища, така отекват в Русия, че императорът е принуден, както той казва, да извади меча. В името на освобождението на своите братя едноверни и съплеменни. Той набляга на православието и на славянството. Така е отбелязано в манифеста за войната.

Това е нашият национален празник. Всяка държава от ЕС си има своя национален празник, и то свързан с новата им история. Това е празник, който няма да ни разделя със съседите, въпреки че в тяхната историография има стотици заглавия, писани против Санстефанския договор. Особено сред едни наши съседи на югозапад. Но ние ще си го запазим като национален празник, защото той наистина е откъсване от Ориента - тогава, когато географски е бил в Европа, но политически и цивилизационно не е било Европа. Ние тогава се завръщаме там, където сме днес и където ни е отредено мястото в историята.

Санстефанският договор включва в пределите на Княжество България почти всички български земи без част от Добруджа и Моравско, както вече стана дума. Това е Обединена България. Неслучайно Петко Славейков създава веднага след освобождението вестник „Целокупна България". Това е и правилният термин, който отразява обединението на българските земи. Но за наше най-огромно съжаление, блянът Сан Стефано бе убит в Берлин!

Акад. Георги Марков