На 6 септември 1885 г. телеграмите на чуждите консули в Пловдив бързо разнасят новината за поредната размирица на неспокойните Балкани. Близостта на мястото на събитието с Османската империя поражда мрачни прогнози на ново стълкновение от европейски характер.

В тенденциозната терминология за „анексия“ и „нарушение“ не липсват и обективни признания за общобългарски ентусиазъм и стремеж за изграждане и отстояване на народно единство. Преживяли възторга от националното си обединение в санстефанските предели, българите не се примиряват с несправедливата присъда на Берлинския конгрес и веднага започват борба за целокупното си събиране под обща държавна стряха.

В началото на 1885 г. съединисткото движение се оглавява от Български таен централен революционен комитет(БТЦРК), основан от участници в националноосвободителното движение под председателството на Захарий Стоянов. Програмата предвижда „окончателно освобождение на българския народ чрез революция морална и с оръжие“. Уставът определя задачите на комитета и на частните революционни комитети, развивайки наследството на Васил Левски, обогатено и преосмислено с натрупания опит. Доказателство в тази насока е възстановяването на комитетската мрежа в Южна България. Отделянето на източнорумелийския проблем от македонския е принципно правилно и доказва политически реализъм. Разликата в статута на двете области е много голяма и това дава по-сериозни шансове за успех в Източна Румелия.

Летописът на движението за съединение в Сливен започва непосредствено след Берлинския трактат с масови протести, продължава със създаването и дейността на гимнастическо дружество „Лев“. Тук, в дома на х. Димитър Бояджиев, в средата на май 1880 г. се провежда събрание на представители от всички градове и села на Южна България, на което се разисква съединение „мъжествено и със сила“.

Следва многохилядният митинг в Девическото училище на 4 март 1884 г., изграждането на частен революционен комитет с участието на Панайот Хитов, Димитър Куртев, Манол Георгиев, Димитър Сяров и др.

Кулминационен момент в борбата за съединение на българските земи е възпоменателното тържество на Бузлуджа през лятото на 1885 г. С принос в дипломатическата част на тази национална кауза се записва сливенецът Стефан Панаретов.

Ценен извор за подготовката на Съединението в Сливен са спомените на Димитър Куртев, председател на Опълченското дружество, разказани пред Иван Андонов, член на БТЦРК: “Аз още от началото на 1885 г. като свой познат още от Букурещ с Христо Ботева се явих при тебе дома ти и ти ми разкри за организирането на комитета за Съединението. Вие ме запознахте със Захария Стоянов, дадохте ми писмено пълномощно с печата на комитета и подписано от Вас и ме натоварихте да съставлявам комитета. През август месец аз се явих в Дермендере при тебе и Захария гдето преспах във Вашата квартира. Вие се съгласихте да отида при Батенберга с една депутация от Сливенските дейци и да третираме въпроса за Съединението.

На 11 август 1885 г. ние отпразнувахме Шипченския празник. Аз държах патриотическа реч, военната музика свиреше и опълченското знаме се развяваше, а в заключение казах:“Да живее Съединението под скиптъра на Българския княз Батенберг! Долу Румелия“. Народът викаше „ура!“. После това начело с музиката ние манифестирахме из целия град.“

В началото на септември 1885 г. във фабриката на Боеви при Гюр чешме се събират около 180 съмишленици на съединистката идея. За народната кауза са спечелени офицерите Белов, Гюлмезов и др.

На 6 септември Захарий Стоянов изпраща телеграма до Хитов за акцията в Пловдив. Същия ден ветеранът на националноосвободителното движение провъзгласява пред конака в Сливен Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

След два дни създадената от Хитов Волентирска кавалерия и 7-а сливенска дружина се отправят за южната граница, откъдето се очаква противодействие от страна на Турция.

Въоръжени с несломимото оръжие на високия патриотичен дух, сливенци защитават Съединението в обявената на 2 ноември 1885 г. Сръбско-българска война. Сливница, Три уши, Гургулят, Драгоман, Пирот, Видин, издигат на пиедестал родолюбието и военните добродетели. С народния порив за единство във войната загиват подпоручиците Александър Папанчев и Иван Калчев от Сливен.

Извършено от стремящия се към обединение български народ, попаднало на благоприятна дипломатическа почва, защитено на бойното поле от младата войска, международно признато, Съединението отбелязва една от малкото самородни победи с трайни положителни последици в новата ни история.

През септември 1885 г. е реализиран първият етап на националната програма след Освобождението, за съжаление, за първи и последен път толкова успешно. Съединението на Княжество България и Източна Румелия повишава престижа на младата държава, създава условия за ускорено икономическо и културно развитие. Именно успехът на 6 септември 1885 г., извоюван с усилието на всички слоеве в българското общество, е условие България да се превърне в най-динамично развиващата се балканска държава в края на XIX и в началото на XX век