С дълбоко отвращение всеки православен християнин би прочел разпространеното в медийното пространство „Официално изявление“ на архимандрит Никанор. Текстът, претендиращ да бъде глас на съвестта, всъщност представлява трагичен документ на една дълбока духовна прелест, канонично беззаконие и пълно отстъпление от същността на монашеските обети.

Вместо изповед на един смирен инок, пред нас се разкрива политически манифест на човек, който е заменил Христа със светските идеологии, а Светото Евангелие – с геополитически опорни точки.

Нека разгледаме този текст не през призмата на ефимерните светски страсти, а през непреходната светлина на Свещените канони и светоотеческото предание.

***

Още в началото на своя текст авторът заявява, че „никога не е подавал писмена молба да бъде приет в организацията Българска православна църква“ и че е бил „присъединен със сила“ през 2004 г. Това твърдение е не просто нелепо – то е хула срещу благодатта на Светия Дух.

Ако архимандрит Никанор е смятал Българската православна църква (БПЦ) за натрапена му „организация“, тогава възникват страшните въпроси:

С какво лице той приемаше монашеско пострижение?

Как години наред служеше Светата Литургия, измолвайки претворяването на Даровете, след като е бил в тази Църква „по принуда“?

Лъжа ли бяха обетите му пред Светия Олтар?

С това си признание той сам обезсмисля целия си досегашен свещенически и монашески път, превръщайки го в лицемерие, продължило две десетилетия.

***

Основата на монашеството е послушанието. В своето изявление архимандритът горделиво се хвали със своите материални и духовни постижения („Какво съм направил... е известно на всички“), докато в същия дух унижава Светейшия Български патриарх Даниил, твърдейки, че не бил допринесъл и „една хилядна“.

Това е класически пример за фарисейско превъзнасяне. Светите отци ни учат, че дори човек да е построил хиляди манастири и да е нахранил милиони, ако няма смирение и послушание към своя архиерей, трудът му е напразен. Декларацията, че „никога няма да се яви“ при своя патриарх, е директен бунт и потъпкване на Правило 8-мо на Четвъртия Вселенски събор и Правило 39-то на Светите Апостоли, които категорично забраняват на клирици да действат самочинно и без волята на своя епископ.

***

Най-тъжната част от изявлението е списъкът с „обвинения“ към патриарх Даниил. В него не откриваме богословски диспут, а типичен политически донос:

Обвинения, че патриархът не е осъдил войната по начин, угоден на конкретни политически кръгове.

Обвинения за позиции относно американски президентски избори (?!).

Използване на термини като „руски мир“ и „православен шахидизъм“ – пропагандни клишета, нямащи нищо общо с догматиката на Светата Православна Църква.

Монахът е човек, умрял за света. Когато един архимандрит превърне Светия Синод в арена за външнополитически дебати и съди своя патриарх въз основа на това кого подкрепя или не подкрепя в един светски, братоубийствен конфликт, това показва пълна секуларизация на ума. Църквата не е геополитическа неправителствена организация, а Кораб на спасението.

***

Връх на духовното падение е обръщението към предстоятеля на БПЦ със светското му име – Атанас Трендафилов. Тази реторика е болезнено позната на българския народ. Това е реториката на разколниците от мрачните години на 90-те, които със същата злоба наричаха патриарх Максим „гражданина Минков“.

Отричайки монашеското и патриаршеското име на първоиерарха, архимандритът отрича самото действие на Светия Дух, слизащ при избора на патриарха. Заявявайки „няма да си играя на църква“, авторът сам признава, че за него досега всичко е било просто „игра“.

***

Архимандритът си позволява да обвинява патриарха в тежки престъпления („съучастие в убийство“, прикриване на педофилия), без да представя доказателства и без да се съобразява, че за подобни неща съществува както светски съд, така и Църковен съд. Взимайки ролята на Върховен съдия, архимандрит Никанор погазва каноните (напр. Правило 6-то на Втория Вселенски събор), които строго регламентират как се повдигат обвинения срещу епископ. Клеветата срещу предстоятел носи тежко канонично наказание – низвержение.

***

Финалът на писмото е открит призив към метеж. Използването на възрожденска реторика („борба против фанариотството“, „нашата идентичност и народна свяст“) е евтин популизъм, целящ да прикрие едно обикновено църковно неподчинение. Архимандритът зове към „църковно-народна борба“ и заплашва, че ще служи в „благословено непослушание“ – оксиморон, който в православната традиция не съществува. Непослушанието никога не е благословено; то е началото на раскола.

Нека си припомним думите на свети Йоан Златоуст:

„Да се произвеждат разделения в Църквата не е по-малко зло, отколкото да се изпада в ереси... Грехът на разкола не може да се измие дори с мъченическа кръв.“

***

За да разберем истинските мотиви зад това изявление, трябва да погледнем отвъд личността на един конкретен архимандрит и да диагностицираме пагубното духовно състояние на целия маргинален кръг, гравитиращ около него и обслужващите го медийни кръгове (като списващите в сайтове от типа на „християнство.бг“ и др.).

Защо можем да наричаме тези хора „Парасинагога” (Самочинно сборище)? Защото това е най-точният каноничен термин, дефиниран кристално ясно от св. Василий Велики в неговото 1-во правило. „Самочинно сборище“ се нарича група от клирици и миряни, които не са изпаднали в явна догматическа ерес, но поради властолюбие, гордост, неподчинение и политически пристрастия се бунтуват срещу законния си епископ и създават свои собствени правила на поведение. Това, което виждаме около архимандрит Никанор, не е просто „вътрешноцърковна опозиция“. Това е класическа парасинагога – самочинно сборище, което подменя църковния ред с политически дневен ред и се опитва да изземе авторитета на Светия Синод.

Защо можем да ги наричаме „Неообновленци”? Защото действията на този кръг правят смазващ и трагичен исторически паралел с процесите в Русия през 20-те години на XX век. Тогава възниква т.нар. „Жива църква“ – разколническо движение от „обновленци“, които се опитват да реформират Православието, за да се харесат на новата светска болшевишка власт, като при това жестоко преследват законния свещеноизповедник патриарх Тихон. Днешните критици на патриарх Даниил действат по абсолютно същия алгоритъм. Имаме работа с агресивни неообновленци, чиято единствена цел е да превърнат Българската православна църква в послушен, безгласен придатък на съвременните неолиберални и геополитически центрове на власт.

Защо можем да ги наричаме „Църковно-политическо лоби и секуларизиран модернизъм”? Защото тази общност реално е изгубила чистотата на православната вяра. Те сами се лишават от правото да се наричат православни, потъпквайки основния духовен закон: Църквата винаги пребъдва в съборно единомислие, а там, където има бунт и разделение, не присъства благодатта. Те не оперират като духовници, водени от Светия Дух, а като секуларизирано църковно-политическо лоби, което използва расото като партиен билет. Неслучайно огромното мнозинство от гръмогласните защитници на архимандрит Никанор в социалните мрежи изобщо не са въцърковени християни, живеещи светотайнствен живот, а обикновени светски активисти, припознаващи единствено политическите му възгледи. Заразени от духа на този свят (секуларизма), те се опитват да „модернизират“ Църквата, отхвърляйки нейния вечен, аскетичен и догматичен характер.

Защо можем да ги наричаме „Криптоеретици и разколници по дух”? Защото нямаме нужда от съборен съд, за да разпознаем в техните действия класическо криптоеретичество. Криптоеретикът е много по-опасен от открития противник на вярата, защото той носи расо, стои в Олтара и чете Символа на вярата, но с делата си проповядва гибелната идеология на този свят. Те не са просто инакомислещи, те са скрити еретици, които използват благодатта на Църквата, за да прокарват отровата на секуларизма и икуменизма в душите на вярващите.

Този маргинален кръг представлява общност от разколници по дух. Те може и да не са създали свой алтернативен синод, но със своето демонстративно неподчинение, с хулите срещу Патриарха и с публичните си доноси, те вече са извършили разкола в собствените си сърца. Всяка тяхна дума е удар с чук, който забива клиновете на разделението в Тялото Христово.

Освен всичко това техните думи и дела отдавна свидетелстват, че те изповядват икуменическата „теория на клоновете“, която е категорично осъдена като ерес от редица просияли светци. А духовният закон е неумолим: когато с мислите и действията си спреш да изповядваш свещения Символ на вярата в Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, поставяйки на нейно място външнополитически доктрини и евроатлантически ценности, ти сам, доброволно и невидимо си отсякъл себе си от животворящото Тяло Христово.

***

Текстът на архимандрит Никанор не е героична защита на вярата. Той е агония на едно наранено его. Това е документ на открито неподчинение, клевета, политиканстване и гордост, които нямат място в дворите Господни.

Българската православна църква е преживяла много външни и вътрешни бури, преживяла е и далеч по-опасни разколи. Тя ще преживее и тази буря в чаша вода, сътворена от един клирик, забравил смисъла на черното си расо. Бог да просвети ума на заблудилите се и последвалите тези пагубни съблазни, да ги изцери от духовната прелест и да им дарува сълзите на покаянието, преди гордостта им завинаги да ги отведе в духовната пропаст, от която няма връщане.

———

Редакция „Христоносци“