Писмото на партията на Сара Вагенкнехт до „Алтернатива за Германия“ изглежда като поредната предизборна новина. В действителност то поставя под съмнение един от фундаментите на германския политически модел след Втората световна война – отказа системните партии да сътрудничат с формации, определяни като крайни. Ако тази бариера започне да се разпада, последиците няма да се ограничат до изборите в Източна Германия. Променя се логиката, по която функционира най-голямата държава в Европейския съюз, а заедно с нея може да се промени и политическото равновесие в самия Европейски съюз.

Пукнатината вече не е в периферията. Тя стигна до основите на германската политика.

Големите политически промени рядко започват с революционни речи. Много по-често те се появяват като на пръв поглед технически предложения, които първоначално изглеждат второстепенни. Такъв е и случаят с инициативата на партията „Съюз Сара Вагенкнехт“ (BSW), която предложи форма на политическо сътрудничество с „Алтернатива за Германия“ (AfD) след предстоящите избори в Саксония-Анхалт и Мекленбург-Предна Померания. Самото предложение изглежда ограничено – надпартийни министър-председатели, плаващи парламентарни мнозинства, отказ от класическа коалиция. Политическото му значение обаче далеч надхвърля конкретната схема на управление.

За първи път политическа сила с реално присъствие в германския парламентарен живот не просто поставя под съмнение т.нар. Brandmauer – „защитната стена“ срещу AfD, а предлага практически механизъм за нейното заобикаляне. Това не означава, че подобен модел непременно ще бъде реализиран. Означава нещо по-съществено – че самото табу вече не изглежда неприкосновено.

Грешка би било тази ситуация да се разглежда единствено като тактически ход на Сара Вагенкнехт. Безспорно BSW се намира под силен натиск. След като на федералните избори остана минимално под петпроцентната бариера, партията търси начин да мобилизира избирателите си в Източна Германия. Но подобно обяснение не стига далеч. Ако германската политическа система беше запазила устойчивостта, която демонстрираше преди десетина години, подобна инициатива би приключила още в момента на нейното огласяване. Вместо това тя предизвика сериозен обществен дебат, а реакциите се оказаха далеч по-нюансирани, отколкото можеше да се очаква.

Това показва, че се променя не само поведението на отделни партии. Променя се средата, в която те действат.

След 1949 г. Федерална република Германия постепенно изгради политическа култура, основана върху убеждението, че демокрацията трябва да притежава механизми за самозащита. Историческата травма от разпадането на Ваймарската република и възхода на националсоциализма доведе до създаването на институционални и политически ограничения, които целяха да не допуснат повторение на подобен сценарий. Част от тази философия беше и отказът традиционните партии да легитимират чрез коалиции сили, възприемани като заплаха за конституционния ред.

С течение на времето този подход се превърна в политическа традиция. Никой закон не забраняваше разговорите с подобни партии. Ограничението беше политическо и морално. То се поддържаше от почти целия обществен и медиен елит и дълго време изглеждаше достатъчно стабилно.

Днес тази конструкция вече не изглежда толкова непробиваема. Причината не е в една партия и не е в една изборна кампания. Натрупаха се няколко дълбоки процеса, които започнаха да подкопават доверието към традиционния политически център.

Германската икономика, доскоро определяна като индустриалния двигател на Европа, навлезе в период на забавяне. Високите енергийни разходи след прекъсването на евтините доставки на руски природен газ поставиха под натиск енергоемките производства. Автомобилната индустрия се изправи едновременно пред остра международна конкуренция и ускорената трансформация към електромобили. Към това се добавиха инфлационният натиск, нарастващите бюджетни разходи и обществените спорове около миграцията.

Всеки един от тези проблеми има собствена логика. Събрани заедно, те започнаха да формират усещането, че политическата система реагира по-бавно, отколкото обществото очаква. Особено отчетливо това настроение се проявява в източните федерални провинции.

Повече от три десетилетия след обединението икономическите различия между Източна и Западна Германия значително намаляха, но политическите и психологическите различия не изчезнаха. За голяма част от избирателите в бившата ГДР усещането, че решенията се формулират предимно в Берлин, Брюксел или в западногерманските партийни централи, остава силно. Именно там AfD постигна най-високите си резултати, а именно там BSW успява да намери най-широка подкрепа.

Това съвсем не означава, че двете партии са еднакви. Те произлизат от различни политически традиции, имат различни икономически концепции и различен идеологически произход. Но между техните избиратели започват да се появяват пресечни точки по въпроси, които преди десетилетие изглеждаха второстепенни – миграционната политика, цената на енергията, отношението към санкциите срещу Русия, критиката към начина, по който функционират институциите на Европейския съюз, и недоверието към утвърдения политически елит.

Именно тук се крие същинското значение на инициативата на Сара Вагенкнехт. Тя не създава ново обществено настроение. Опитва се политически да го капитализира.

Затова дебатът не трябва да се свежда до въпроса дали BSW и AfD ще управляват заедно в една или две провинции. Много по-важно е дали германската партийна система постепенно преминава към нов модел на политическо противопоставяне. В продължение на десетилетия основната разделителна линия беше между левицата и десницата. Днес все по-често тя се измества към друго противопоставяне – между партиите, които защитават съществуващия политически модел, и онези, които настояват той да бъде дълбоко променен.

Ако тази тенденция се затвърди, изборите през септември няма да бъдат просто регионален вот. Те могат да се превърнат в първия по-сериозен тест за устойчивостта на германския следвоенен политически модел. И тогава въпросът вече няма да бъде дали „защитната стена“ ще издържи, а колко дълго още ще може да изпълнява функцията, заради която беше изградена.

Когато политическата изолация престане да работи

Берлин дълго вярваше, че е намерил формулата, която окончателно е предпазила Германия от повторение на трагедиите на XX век. Независимо колко силна става една политическа партия извън следвоенния консенсус, тя няма да бъде допусната до участие във властта. Така демокрацията щеше да се защитава сама, без да ограничава свободните избори. Десетилетия наред тази конструкция изглеждаше почти безупречна.

Днес именно тя се превръща в предмет на най-острия политически спор. Наричат я Brandmauer – „защитната стена“. Терминът придоби широка популярност едва през последните години, но самият принцип е много по-стар. След създаването на Федералната република германските партии постепенно изграждат неписано правило – има политически сили, с които не се управлява, независимо от техния изборен резултат. Това не беше конституционна забрана. Беше политическо споразумение, родено от историческата памет за разпадането на Ваймарската република и идването на националсоциалистите на власт чрез демократични механизми.

С времето този подход започна да изглежда естествен. Християндемократи, социалдемократи, либерали и по-късно Зелените водеха ожесточени битки за данъци, социална политика, ядрена енергетика или външна политика, но когато ставаше дума за партии, определяни като извън демократичния консенсус, различията почти изчезваха. Никой не поставяше под съмнение самото правило.

Появата на AfD промени политическия пейзаж, но не промени веднага правилата. В първите години партията беше възприемана като протестна формация с ограничен потенциал. След миграционната криза през 2015 г. започна бързото ѝ разширяване. Темите за нелегалната миграция, сигурността, националния суверенитет и европейската интеграция постепенно изместиха първоначалния ѝ профил. Всеки следващ изборен цикъл увеличаваше влиянието ѝ, особено в източните провинции.

Реакцията на останалите партии беше една и съща – още по-твърдо прилагане на „защитната стена“. Политическата логика изглеждаше убедителна. Ако никой не влиза в коалиция с AfD, партията може да печели избори, но няма да превърне изборните си резултати в реална власт. Известно време този механизъм работеше.

После започнаха да се натрупват въпросите. Какво се случва, когато партия, подкрепяна от милиони германски граждани, остава трайно изключена от всякакво участие в управлението? Дали подобна стратегия постепенно отслабва протестния вот? Или го превръща в още по-силен, защото част от обществото започва да възприема политическата изолация като отказ да бъде признат собственият му избор?

Тези въпроси дълго оставаха на периферията. Днес вече са в центъра на германския политически дебат. Никой не може да отрече един очевиден факт. „Защитната стена“ попречи на AfD да участва във федералното управление. Но също толкова очевидно е, че тя не спря разширяването на обществената подкрепа за партията. В редица източни провинции AfD вече не е периферна протестна сила. Тя се превърна в основен претендент за властта.

Именно върху тази промяна стъпва инициативата на Сахра Вагенкнехт. Нейната теза не е, че AfD трябва автоматично да бъде поканена в правителството. Аргументът е различен. Ако голяма част от избирателите подкрепят една политическа сила, демократичната система трябва да намери институционален механизъм този вот да бъде отчетен, без обществото да остане с усещането, че изборният резултат няма практическо значение.

Тази позиция предизвиква остри възражения. Критиците предупреждават, че подобен подход може постепенно да разруши политическия консенсус, изграждан повече от седем десетилетия. Поддръжниците на промяната възразяват, че самият консенсус вече не функционира така, както преди, и че продължаването на досегашната политика само увеличава влиянието на AfD.

Засега няма категоричен отговор кой е прав. Има обаче една промяна, която трудно може да бъде пренебрегната. Допреди няколко години спорът беше дали „защитната стена“ трябва да остане непокътната. Днес спорът вече е дали тя изобщо може да изпълнява предназначението си. Разликата изглежда малка. Политическите последици могат да се окажат огромни.

Източна Германия – политическата лаборатория на новата германска криза

Ако някой иска да разбере накъде се движи германската политика, днес не бива да започва от Берлин. Отговорите все по-често идват от Лайпциг, Магдебург, Ерфурт, Дрезден или Росток. Именно в източните провинции първо се появяват политическите процеси, които след няколко години започват да променят цялата страна.

Това не е случайност. Обединението на Германия безспорно промени икономическия облик на бившата ГДР. Федералната държава инвестира огромни средства в модернизацията на инфраструктурата, промишлеността и публичните услуги. Магистрали, железопътни линии, жилищни квартали, университети и индустриални зони бяха изградени или изцяло обновени. Малко региони в Европа са получавали толкова мащабна финансова подкрепа в мирно време.

Берлин дълго приемаше, че тези инвестиции постепенно ще заличат и политическите различия между Изтока и Запада. Но това не се случи. Материалният стандарт безспорно се повиши, но усещането за политическо равноправие не нарасна със същото темпо. В продължение на години ръководствата на големите партии, централите на водещите компании, финансовите институции и националните медии останаха концентрирани предимно в западната част на страната. За значителна част от източногерманските граждани преходът към обединена Германия донесе повече икономически възможности, но не и чувството, че участват равностойно във вземането на решения.

Тази разлика трудно се измерва със статистика. Тя обаче ясно се вижда в изборните резултати. Протестният вот в източните провинции никога не беше еднократно явление. В различни периоди той подкрепяше различни политически сили, но почти винаги беше насочен срещу управляващия център. Днес най-големият му бенефициент е AfD. Появата на BSW не промени тази логика. Тя просто предложи различен политически израз на част от същото обществено недоволство.

Миграцията допълнително задълбочи този процес. Парадоксът е очевиден. Именно провинциите с относително по-нисък дял на мигрантско население се превърнаха в най-силните критици на германската миграционна политика. На пръв поглед това изглежда нелогично. В действителност става дума за различно възприятие на риска. За много избиратели в Източна Германия въпросът не е колко мигранти живеят в тяхното населено място, а кой взема решенията и доколко местните общности участват в тях.

Подобна логика се наблюдава и при енергийната политика. Закриването на атомни електроцентрали, ускореният преход към възобновяеми енергийни източници и прекъсването на евтините доставки на руски природен газ предизвикаха различни реакции в отделните части на Германия. В индустриалните райони на изток опасенията за конкурентоспособността на предприятията и заетостта се превърнаха в ежедневна тема. За мнозина санкциите срещу Русия вече не се разглеждат само като инструмент на външната политика, а и като фактор, който влияе върху цените на енергията, производството и семейните бюджети.

Именно по тези въпроси BSW и AfD намират най-много общи позиции. И двете партии настояват за по-прагматични отношения с Москва, критикуват енергийната политика на федералното правителство и поставят под съмнение част от решенията, вземани в Брюксел. Това не означава, че между тях няма сериозни различия. Има. Но за голяма част от избирателите сходството по няколко ключови теми се оказва по-важно от идеологическите различия.

Затова политическата карта на Източна Германия започва да изглежда различно от тази в западните провинции. Традиционните партии все по-трудно успяват да събират стабилни мнозинства. Управлението се превръща в сложна комбинация от широки коалиции, които често са обединени повече от желанието да не допуснат AfD до властта, отколкото от обща политическа програма. Подобен модел може да функционира известно време, но постепенно поражда усещането, че изборите променят съотношението на силите, без да променят начина, по който се управлява.

Именно върху това усещане стъпват както AfD, така и BSW. В известен смисъл Източна Германия отново изпълнява ролята на политическа лаборатория. През 1989 г. именно оттам започна разпадането на една политическа система. Днес никой не говори за подобен исторически паралел. Но отново там се виждат първите признаци, че следвоенният модел на германската партийна политика навлиза в период на дълбока трансформация.

Изборите през септември няма сами по себе си да решат бъдещето на Германия. Те обаче ще покажат дали процесът остава ограничен в източните провинции или вече започва да променя политическата логика на цялата Федерална република.

BSW и AfD – общ фронт срещу статуквото, но не и еднакъв политически проект

Най-лесното обяснение би било да се каже, че Сара Вагенкнехт се е насочила към AfD, защото между двете партии вече няма съществени различия. Подобен извод обаче би бил прибързан и би пропуснал най-интересната част от процеса.

BSW и AfD не произлизат от една политическа традиция. AfD се формира като дясно-консервативна и евроскептична партия, която постепенно измести центъра на тежестта си към темите за миграцията, националния суверенитет, сигурността и ограничаването на европейската интеграция. Значителна част от икономическите ѝ възгледи остават по-близо до консервативната и пазарната традиция, въпреки че през последните години партията все по-често защитава мерки за подкрепа на германската индустрия и по-активна държавна намеса в стратегически сектори.

BSW тръгва от съвсем различна отправна точка. Сара Вагенкнехт напуска германската левица не защото се отказва от идеята за силна социална държава, а защото смята, че традиционната левица е изоставила собствената си социална база. Вместо да защитава доходите, индустрията и работните места, според нея тя все повече поставя в центъра културни конфликти, идентичностни политики и абстрактни морални каузи. Именно срещу тази промяна е насочен проектът BSW.

Разликите между двете партии остават съществени. BSW настоява за по-активна роля на държавата в икономиката, по-висока социална защита и ограничаване на пазарните дисбаланси. AfD поставя по-силен акцент върху данъчната политика, ограничаването на бюрокрацията и националния контрол върху държавните решения. По отношение на социалната философия, икономическите инструменти и историческите традиции между тях продължава да съществува сериозна дистанция.

Политиката обаче рядко се движи само от идеологически програми. През последните години се оформиха няколко теми, по които позициите на двете партии започнаха да се доближават. И двете критикуват миграционната политика на федералното правителство. И двете настояват Германия да възстанови конкурентоспособността на своята индустрия чрез по-достъпна енергия. И двете поставят под съмнение ефективността на санкционната политика срещу Русия и настояват външната политика да бъде подчинена преди всичко на германските национални интереси. Скептичното отношение към по-нататъшната централизация на Европейския съюз също създава допирни точки.

Тези съвпадения не превръщат BSW и AfD в естествени коалиционни партньори. Те обаче променят начина, по който част от избирателите възприемат политическото пространство. Все по-малко германци избират партия само защото се определя като лява или дясна. Все по-често решаващият въпрос е дали тя принадлежи към политическия елит, който управлява страната през последните десетилетия, или предлага различен модел на управление. Това е промяна с дългосрочни последици. Тя постепенно измества класическото идеологическо разделение и го заменя с противопоставяне между системни и антисистемни сили.

Именно в този контекст трябва да се разглежда инициативата на Сара Вагенкнехт. Тя едва ли очаква бързо създаване на стабилна коалиция с AfD. Подобен сценарий засега изглежда малко вероятен. Много по-важно е друго – да покаже на собствените си избиратели, че BSW е готова да разговаря с всички политически сили, ако това може да доведе до промяна на досегашния модел на управление. Независимо дали тази стратегия ще донесе изборен успех, тя вече поставя останалите партии в неудобна позиция.

Ако категорично откажат всякакъв разговор, рискуват да затвърдят впечатлението, че политическите табута са по-важни от представителството на милиони избиратели. Ако приемат подобен разговор, ще бъдат обвинени, че разрушават принцип, който самите те защитаваха десетилетия наред.

Това превръща инициативата на BSW в ход с по-широко значение от непосредствения изборен резултат. През последните години европейската политика вече неведнъж показа, че старите идеологически карти трудно обясняват новите обществени процеси. В Италия, Нидерландия, Австрия, Словакия и други държави се появиха различни комбинации между партии, които традиционната политология трудно би поставила в една категория. Германия дълго изглеждаше устойчива на тази тенденция. Днес вече не изглежда толкова сигурно.

Възможно е предложението на Сара Вагенкнехт да остане само епизод от една напрегната предизборна кампания. Възможно е също така след няколко години то да бъде определяно като първия публичен сигнал, че германската партийна система е започнала да се пренарежда по правила, различни от тези, които я направиха символ на политическа стабилност след 1949 година.

Германия след „защитната стена“ – какво означава това за Европа?

Европейската политика навлиза в период, в който все по-малко решения могат да бъдат обяснени с класическото противопоставяне между левица и десница. Това разделение продължава да съществува, но вече не е достатъчно, за да опише процесите, които променят обществата. На негово място постепенно се оформя друга разделителна линия – между политическите сили, които защитават досегашния модел на управление, и онези, които настояват за неговото съществено пренареждане.

Германия дълго изглеждаше последната голяма европейска държава, устояла на тази промяна. Италианската политика отдавна премина през няколко подобни трансформации. Франция вече повече от десетилетие живее в условията на разпадане на традиционната партийна система. Австрия, Нидерландия и Словакия също показаха, че политическите табута могат да се окажат по-краткотрайни, отколкото изглеждат.

Федералната република остана изключение. Именно затова случващото се днес има значение далеч отвъд германските граници.

Ако „защитната стена“ постепенно загуби способността си да определя политическото поведение на останалите партии, няма да се промени само германската коалиционна аритметика. Ще се промени начинът, по който Европейският съюз възприема собственото си политическо бъдеще. В продължение на години Берлин беше основният гарант на европейската политическа предвидимост. Почти всяко голямо решение в ЕС – от икономическото управление до санкционната политика и отбранителното сътрудничество – преминаваше през германския политически консенсус. Ако самият този консенсус започне да се разпада, отражението неизбежно ще се почувства в Брюксел.

Това не означава, че Германия е изправена пред непосредствена политическа криза или че AfD неизбежно ще влезе във властта. Подобни прогнози биха били прибързани. Германските институции остават стабилни, а традиционните партии продължават да разполагат със значителен политически ресурс. Историята обаче показва, че партийните системи рядко се променят изведнъж. Обикновено дълго време изглеждат устойчиви, след което за сравнително кратък период започват да се пренареждат с изненадваща скорост.

Предложението на Сара Вагенкнехт само по себе си няма да предизвика подобна трансформация. Но то показа нещо, което изглежда много по-важно. Темата, която доскоро беше политическо табу, вече се обсъжда открито. А когато едно табу престане да бъде безусловно, то вече не изпълнява предишната си функция.

Вероятно именно това е най-същественият извод от днешната германска политическа ситуация. Не писмото до AfD. Не предстоящите избори в две източни провинции. Не дори съдбата на партията на Сара Вагенкнехт. Истинската промяна е, че следвоенният германски политически модел вече не изглежда недосегаем. Механизмите, които десетилетия осигуряваха стабилност, все по-често се превръщат в предмет на обществен спор. Дали това ще доведе до нов политически баланс или до още по-дълбока поляризация, предстои да стане ясно.

Едно обаче вече изглежда трудно оспоримо. Източна Германия отново се оказва мястото, откъдето започва процес, способен да промени цялата страна. Ако тази тенденция се разшири и към федералната политика, Европа няма да наблюдава просто появата на нови коалиции. Тя ще бъде свидетел на преход към нова политическа епоха, в която старите идеологически граници постепенно отстъпват място на много по-дълбок спор – за това каква трябва да бъде самата европейска демокрация през следващите десетилетия.

Д-р Румен Петков

https://pogled.info/analitichen/krayat-na-germanskata-zashtitna-stena-zashto-sblizhavaneto-mezhdu-sara-vagenkneht-i-afd-promenya-politicheskata-karta-na-evropa.194119