В интервю за френската телевизия патриарх Вартоломей направи редица изявления, касаещи Украйна. Какво означават те в краткосрочен и дългосрочен план?

На 7 септември 2025 г. по френския канал „France Télévisions” излезе седмичното неделно предаване „Les Chemins de la Foi”, посветено на различни религии, от християнството до будизма. Този път в предаването беше излъчено интервю с главата на Константинополската църква, патриарх Вартоломей. Част от въпросите се отнасяха до Украйна. Но преди да се премине към тази тема, трябва да се обърне внимание на това как патриарх Вартоломей вижда мястото на своята катедра сред поместните православни църкви, както и на думите му за Критския събор от 2016 г.

ЗА РОЛЯТА НА ВСЕЛЕНСКИЯ ПАТРИАРХ

Интервюиращият протойерей Живко Панев: „Каква е ролята на Вселенския патриарх? Той е „Пръв сред равни” или „Пръв без равни”?“

Самата формулировка на въпроса показва, че в позиционирането на Константинополската патриаршия съществува някаква двойственост. От една страна, православната еклесиология изхожда от това, че не само предстоятелите на поместните църкви са равни помежду си, но и всички архиереи, управляващи своите епархии, са равни помежду си. В Православието отсъства такава свещена степен като на римския папа, който се счита за по-висш от всички останали епископи и властва над тях.

От друга страна, приблизително през последните сто години Константинополската патриаршия заявява, че притежава някакви изключителни пълномощия, които не са присъщи на нито един от патриарсите, а още по-малко на епископите. Тази нова еклесиология (т.е. ерес бел. прев.) е формулирана в съчинението на настоящия глава на Американската архиепископия на Фенер, архиепископ Елпидифор (Ламбрианидис). Тя така се и нарича „Пръв без равни“.

Отговорът на патриарх Вартоломей свидетелства, че той напълно споделя тази гледна точка.

Цитат: „Първенството на Константинопол не е просто престижен титул. Вселенската патриаршия има определени прерогативи, определени пълномощия, ако мога така да се изразя. Факт е, че Константинополският патриарх се ползва с определени привилегии, които другите предстоятели нямат. От тази гледна точка той е „Пръв без равни”. Тези привилегии принадлежат само и единствено на Вселенския патриарх” – патриарх Вартоломей.

Тоест патриарх Вартоломей твърди, че главата на Константинополската патриаршия е нещо като римския папа в по-лека версия, и ако не се ползва със статута на наместник на Христос на земята, то поне има такива права, каквито никой друг няма. Това противоречи на православното учение за Църквата, където никой няма (и не може да има) никакви изключителни пълномощия. Това е все едно някой от апостолите да заяви на останалите, че „се ползва с определени привилегии, които другите апостоли нямат“. Такива фантазии могат да предизвикат у нас само усмивка. Но по отношение на думите на Константинополския патриарх по някаква причина никой не се усмихва. Мнозина смятат, че той е прав.

Църковните канони говорят само за възможността за първенство по чест, което се свежда до това, че името на Константинополския патриарх се споменава първо по време на богослужението в списъка (диптиха) с предстоятелите на поместните православни църкви.

Освен това, дори такова първенство е обусловено в каноните поради политическите обстоятелства на първото хилядолетие, когато е съществувала Източната римска империя със столица в Константинопол.

Така, 3-то правило на Втория вселенски събор гласи: „Цариградският епископ да има предимство на чест след Римския епископ, понеже тоя град е нови Рим”. Същото повтаря и 28-мо правило на Четвъртия вселенски събор: „Определяме и постановяваме относно предимствата на светата църква в същия град Цариград, нови Рим, понеже на престола на древния Рим отците правилно дадоха предимство като на царстващ град. Затова, водени от същите съображения, сто и петдесетте боголюбезни епископи признали равни права на светия престол на новия Рим, разсъждавайки правилно, че градът, който е удостоен с честта да бъде град на царя и правителството и който се ползва с предимства, равни на древния царствен Рим, и в църковните работи трябва да бъде въздигнат като него и да бъде втори след него“.

Днес условията, при които действат правилата, определящи привилегиите на Константинополската църква, напълно липсват: Константинопол от столицата на могъща империя, от града на „царя и синклита“ отдавна се е превърнал в провинциалния мюсюлмански Истанбул, който дори не е столица на Турция.

Единственото, на което могат да се позовават в своите претенции привържениците на теорията „Пръв без равни“, са решенията на турските султани от времето на Османската империя. Те направиха Константинополския патриарх глава на целия гръцки милет, тоест на християнското население на обширната Османска империя, включваща в различни периоди от историята практически всички древни патриаршии. Наистина, имало е такива времена (и те били продължителни), когато Александрийският, Иерусалимският и Антиохийският патриарси били независими само номинално, а на практика живеели в Константинопол на издръжка на Константинополския патриарх и изцяло зависели от него. Но едва ли тези исторически обстоятелства, които са били актуални преди много векове, могат да бъдат основание за днешните претенции за първенство.

Въпреки това, такива претенции не само се изказват, но с тяхна помощ константинополските иерарси се опитват да решават съдбите на милиони вярващи. Един от тези случаи е Украйна. Но преди да преминем към темата за Украйна, е необходимо да анализираме възгледа на патриарх Вартоломей за Критския събор от 2016 г. и въпроса за предоставянето на автокефалия.

ВЪПРОСЪТ ЗА АВТОКЕФАЛИИТЕ И КРИТСКИЯ СЪБОР

Идеята за свикване на всеправославен събор била поставяна още преди около стотина години. Както е известно, вселенските събори се свиквали още през първото хилядолетие, а през второто Православната църква сякаш загуби способността да решава въпросите на своето съществуване съборно. Въпреки това, въпросите наистина се натрупаха много: важни, насъщни, изискващи именно съборно осмисляне и разрешаване. Но онзи събор, който се проведе на Крит през 2016 г., не възнамеряваше да решава тези въпроси. Дори такъв насъщен въпрос като процедурата за предоставяне на автокефалия беше изключен от дневния ред. По същество, съборът на Крит беше свикан, за да утвърди с всеправославен авторитет, първо, теорията за „Пръв без равни“, предоставяйки на Константинополския патриархат изключителни пълномощия, и второ, да отвори вратата за икуменически контакти, преди всичко с Римокатолическата църква. Но в последния момент четири поместни православни църкви (Българската, Руската, Грузинската, Сръбската бел. прев.) отказаха да участват в него (заради канонични разногласия бел. прев.), и съборът просто не се получи всеправославен поради този факт.

Въпреки това, патриарх Вартоломей и до днес, почти десет години по-късно, отказва да признае този факт. Ето какво казва той: „За съжаление, в последния момент четири сестрински църкви отказаха да участват в събора, който въпреки това успешно се проведе с десет църкви. Искам да вярвам, че по Божията благодат и с помощта на Светия Дух съставихме прекрасни текстове. Бих искал те да се разпространяват колкото се може по-широко, за да може светът да се възползва от обединения глас на Православието, както той прозвуча на Критския събор.“

Но как може да се говори за „обединен глас на Православието“, ако буквално преди няколко секунди патриархът призна, че четири поместни църкви отказаха да участват в него? Освен това тези четири църкви по брой духовници и вярващи превъзхождат в пъти десетте, които се събраха на Крит. Разбира се, съборният разум не се измерва с броя на общностите в дадена поместна църква, но също така не се измерва и с аритметичното количество на поместните църкви. Критският събор през 2016 г. беше неуспешен, но патриарх Вартоломей продължава да заявява, че решенията, взети на този събор, са задължителни за всички, включително и за онези църкви, чиито представители отсъстваха на Крит.

Що се отнася до въпроса за предоставяне на автокефалия, на етапа на подготовка за Събора той беше изключен от дневния ред, тъй като Константинополската патриаршия настояваше, че само тя може да предоставя автокефалия, независимо от коя поместна Църква се отделя новата Църква. Естествено, другите Църкви не се съгласиха с това, тъй като това би означавало, че всякакви разколнически структури в каквито и да е поместни Църкви биха могли да получат легализация чрез решение на Константинополската патриаршия (което, всъщност, Фенер направи и в Украйна). А Константинополската патриаршия от своя страна не желаеше да приеме, че автокефалията трябва да се предоставя с общо съгласие на всички Църкви.

Цитат: „Въпреки че само Вселенската патриаршия имаше право да предоставя автокефалия, започвайки с Руската църква, а след това и с всички балкански Църкви. <…> Нашата патриаршия предложи Вселенският патриарх да взема решение и да подписва сам, а предстоятелите на останалите Църкви да съучастват в решението и да подписват заедно с него” – патриарх Вартоломей.

Тоест предложението на патриарха към другите Църкви по въпроса за предоставяне на автокефалия по същество не се различаваше от вече съществуващата практика: решението във всеки случай се взема от Константинопол, а на другите предстоятели се отрежда ролята на статисти. Не е изненадващо, че поместните Църкви не приеха такова предложение.

Това изявление (както и много предишни) показва: патриарх Вартоломей е убеден, че само той има право да предоставя автокефалия. Тази убеденост не се основава на абсолютно нищо. Не съществуват никакви канонични правила, които да закрепват това право за него.

Исторически Константинопол наистина е предоставял статут на автокефалия на различни Църкви. Въпреки това трябва да се има предвид, че първо, почти всички тези Църкви са съществували в страни, които са се освобождавали от игото на Османската империя, която подчинявала всички християни не само на духовната, но и на административната власт на Константинополския патриарх. И второ, Константинополският патриархат не толкова е давал автокефалия, колкото е признавал вече установения ред на нещата (т.е. самопровъзгласената автокефалия). При това понякога са били необходими много години и десетилетия за това. Например, така наречената Българска схизма е продължила повече от 70 години (1872-1945 г. бел. прев.).

Не трябва да се забравя и това, че не само Константинополският патриархат е давал автокефалия. Например, Руската църква е давала през 1961 г. автокефалия на Православната църква на Чешките земи и Словакия, а през 1970 г. – на Американската православната църква. Първата Константинопол е признал през 1998 г. под формата на повторно даване на автокефалия, а втората все още не е признал.

АВТОКЕФАЛИЯ НА УКРАИНСКАТА ЦЪРКВА

И накрая, за автокефалията на Украинската църква. Самият въпрос беше формулиран с познание по темата. Ето как звучеше той в устата на протойерей Живко Панев, който е член на епархийската канонична комисия на Архиепископията на православните църкви от руската традиция в Западна Европа (Московски патриархат): „През 2019 г. вие предоставихте Томос за автокефалия на новосформираната Православна църква на Украйна (ПЦУ). Сега в Украйна има две православни църкви: Православната църква на Украйна (ПЦУ) под ръководството на митрополит Епифаний и Украинската православна църква (УПЦ) во главе с митрополит Онуфрий. Защо беше взето такова решение?“

Свещеникът пита защо Томосът за автокефалия беше предоставен на „новосформираната църква“, докато съществуваше „старата“ (каноничната бел. прев.), УПЦ? Защо патриарх Вартоломей предостави автокефалия само на част от православните украинци, и то твърде малка част? Но на този въпрос патриарх Вартоломей не отговаря. Вместо това той започва да разсъждава за правото на украинците да получат автокефалия и за правото на Константинополския патриархат да я предостави.

Цитат: „Тогава нашият патриархат взе това решение, като смяташе, че Украинската църква има право да получи независимост, и това след многобройни обръщения към Вселенския патриархат. Не само през последните години, но и много по-рано, през 1920-те години и още по-рано”.

Тук патриарх Вартоломей се издава напълно, но това става ясно, само ако познаваш историята. В действителност Украинската православна църква никога не се е обръщала към Константинополския патриархат за автокефалия. Това са правели само политици, както и различни и много малочислени разколнически групи, които самият Константинополски патриархат в повечето случаи е признавал за отлъчени от Църквата и, естествено, не им е предоставял никаква автокефалия.

Споменаването на 1920-те години е изобщо странно, тъй като тогава за автокефалия са се обръщали украински самозванци, които изобщо не са имали нито един епископ. И изведнъж патриарх Вартоломей разказва на протоиерей Живко Панев, че на основание на тези обръщения той в крайна сметка е предоставил автокефалия на ПЦУ. По същество това е дискредитация на самия него, макар че вероятно е имал информация, че Панев не е особено запознат с църковната история на Украйна.

След като отговори на въпроса на свещеника, патриарх Вартоломей разказа за историята на обръщането на украинските архиереи на УПЦ в началото на 1990-те години с молба за предоставяне на автокефалия. Това също не му прави чест, тъй като на всички е добре известно, че тези подписи бяха получени от тогавашния Киевски митрополит Филарет (Денисенко) чрез прилагане на твърд авторитарен натиск. А когато няколко архиереи оттеглиха тези подписи, те бяха подложени на жестоки репресии.

Също така патриарх Вартоломей още веднъж заяви за правото на Константинополския патриархат да предоставя автокефалия на Украйна, въпреки че няма никакви основания за това.

Следващият въпрос се отнасяше до проблема с разкола, който не е изчезнал след предоставянето на Томоса.

Протойерей Живко Панев: „Шест години след тази автокефалия православните в Украйна все още са разделени. Вярвате ли, че в крайна сметка ще бъде постигнато единство и какъв, според вас, е пътят към това?“

Във въпроса се чува слабо прикрит упрек: как така, през 2018 и 2019 г. патриарх Вартоломей твърдеше, че Руската православна църква в продължение на много години не е могла да излекува разкола в Украйна, а сега с мъдро решение бързо ще разреши въпроса. Но вече са минали шест години, а разделението само се задълбочи. Какво се обърка? И тук патриарх Вартоломей започна да прави изявления, които доскоро бяха немислими.

„Нашата цел е да обединим всички православни църкви в Украйна, както митрополит Онуфрий, така и митрополит Епифаний, за да се обединят на теория и на практика, да станат една поместна църква и да бъдат признати от другите сестрински православни църкви”.

Първо, от 2019 г. насам патриарх Вартоломей отказваше изобщо да признае митрополит Онуфрий като Киевски митрополит. През 2022 г. той заяви, че всички архиереи на УПЦ са някакви титулярни епископи, които той по своята велика милост и смирение още търпи на своята канонична територия, тоест в Украйна. А единственият законен митрополит на Киев е Сергей (Епифаний) Думенко, на когото, според патриарх Вартоломей, се подчиняват абсолютно всички православни общини в Украйна, дори и да не са съгласни с това.

И изведнъж той говори за УПЦ като за реално съществуваща Църква. Това е нещо съвсем ново.

Второ, патриарх Вартоломей иска УПЦ и ПЦУ да се обединят в една поместна Църква, въпреки че по-рано заявяваше, че може да става дума само за присъединяване към ПЦУ на отделни структури на УПЦ, тъй като ПЦУ вече съществува като автокефална украинска Църква.

Трето, той изгражда обратна последователност. Ако по-рано настояваше, че ПЦУ постепенно ще бъде призната от всички поместни Църкви, днес казва, че първо УПЦ и ПЦУ трябва да се обединят, а едва след това поместните Църкви ще признаят тази единна структура.

По-нататък патриарх Вартоломей увери, че забавянето с признаването на автокефалията е напълно нормално явление и че рано или късно това ще се случи. Ако по-рано ставаше дума за бързо признаване на ПЦУ от страна на поместните Църкви, днес се заявява, че процесът може да се проточи с десетилетия.

И едно от най-важните изявления на патриарх Вартоломей: „Вселенският патриархат не възнамерява да отменя своето решение за предоставяне на автокефалия на Украйна. Искам да бъда ясен по този въпрос.“

КАКВО ОЗНАЧАВА ВСИЧКО ТОВА

Всичко казано от патриарх Вартоломей пред френската телевизия може да означава следното: Първо. Въпреки очевидния провал на проекта ПЦУ, въпреки че религиозната организация на Сергей (Епифаний) Думенко с жестоките си завземания на храмове е придобила имидж на „църква на винкела и ъглошлайфа“, въпреки задълбочаването на църковния разкол в Украйна (което фактически призна самият патриарх Вартоломей), Константинопол не възнамерява да отстъпва и ще следва своята линия докрай.

Грешката на патриарх Вартоломей с проекта ПЦУ вече е очевидна за всички. Всъщност, с думите си, че православните украинци все още имат да се обединяват, той сам я призна.

Но патриархът не е в състояние да поправи грешката си. Такъв проблем, когато човек не може да поправи грешките си, се случва в живота на много хора. Но, когато такива грешки прави човек, претендиращ за статут „Пръв без равни“, тези грешки влияят на живота на милиони и им струват твърде скъпо.

Второ. С отказа да отмени Томоса патриарх Вартоломей косвено потвърди, че не възнамерява да свика какъвто и да е всеправославен събор или съвещание по украинския въпрос, към което го призовават много предстоятели или архиереи на поместните Църкви.

Трето. Патриарх Вартоломей вече не се надява на продължаване на процеса на признаване на ПЦУ от поместните Църкви. Това, че сега отделя на този процес десетки години, говори много красноречиво: никой освен Еладската, Александрийската и Кипърската църкви няма да признае ПЦУ. И на Фенер са разбрали това. Рискуваме да предположим: възможно е дори да видим как някой от тях ще оттегли своето признание, ако не директно, то в завоалирана форма. Например, на Атон някои от манастирите, които по-рано признаваха ПЦУ, днес отказват да приемат тяхното „духовенство“ и да съслужат заедно с него (понеже т.нар. „духовенство” на ПЦУ няма канонично ръкоположение и апостолско приемство, т.е. по същество това са безблагодатни самозванци, а не свещенослужители бел. прев.).

Четвърто. Промяната в реториката към (каноничната бел.прев.) УПЦ и митрополит Онуфрий от страна на патриарх Вартоломей не бива да заблуждава никого. Това, което той днес казва за съществуването на УПЦ и нейния Предстоятел (за които по-рано е изказвал мнение като за канонично несъществуващи), изобщо не означава, че Фенер по някакъв начин ще уважава гледната точка на УПЦ или ще се изказва в нейна защита срещу гоненията от страна на украинската власт. Не, Константинополският патриархат ще продължи да приветства унищожаването на УПЦ и ще й посочва единствения изход – обединение с ПЦУ.

Пето. Интервюто на патриарх Вартоломей е тревожен сигнал за Думенко, Зора и другите лидери на организацията ПЦУ. Въпреки твърденията, че Томосът няма да им бъде отнет, смяната на реториката на Константинополския патриарх е вече доста показателна.

По същество, във Фенер признаха, че по въпроса за обединението на православните в Украйна (фактически – липсата на обединение) всичко се е върнало към позициите от 2018 г. А това означава, че в украинския църковен въпрос със сигурност ще има промени. И не е сигурно, че те ще са в полза на Епифаний.

Автор: Кирил Александров, spzh.eu

https://glasove.com/na-fokus/patriarh-vartolomey-sgreshih-s-ukrayna-no-nyama-da-popravyam-nishto