Утвърждаването на модерната българска нация е съпроводено от национализиране на християнската църква. Най-големите наши историци /В. Златарски, П. Мутафчиев, П. Ников/ твърдят в трудовете си, че още княз Борис е извоювал „национална църква“. Княз Борис, „поддържан от своя особен и широко образован син Симеона, - пише В. Златарски - след една 23-годишна напрегната, но планомерна дейност сполучил най-сетне да прокара националния принцип и в духовния живот на българите“. Тази историографска концепция, както и приноса на по-късния „научен атеизъм“, доведоха дотам да мислим Православието като „традиционно вероизповедание“ и като „русофилски сантимент“, според йезуитския дискурс на един български политолог, а Българската Православна църква – като публичноправен субект под юрисдикцията на държавни комисии и касационни съдилища. Това допада на провинциалната олигархия, която не иска да знае, че тази година би трябвало да честваме 1160 г. от покръстването. Очевидно, тази годишнина смущава нейното „правоверно“ евроатлантическо съзнание.

Длъжни сме да обясним на държавни комисари, касационни съдии, политолози, журналисти и други членове на провинциалната олигархия, защо Православието не е просто „традиционно вероизповедание“ и съвсем не е „русофилски сантимент“.

Първо. Православието, кодифицирано в Никея /325 г./ и Константинопол /381 г./ е автентичното, оригиналното християнство. Това е първият, съществуващ и до днес, универсалистки проект. Той е дело на хора с най-различен етнически произход, но преди всичко гърци и евреи (в културен смисъл) – от Платон и неоплатониците до Филон Александрийски (евреин), апостол Павел (евреин) и отците на църквата, утвърдили на двата събора основните принципи на християнството. Но не участието на индивиди с различен етнически произход в християнизацията на източната част на Римската империя е същественото, а – подчертавам това – самият процес на религиозно-културен синтез като единство на време и място. Тук, в „Изтока“, където ние живеем от векове, се осъществява срещата между гръцкия Логос и „човешкия син“ на юдео-християните. Значимото в европейската култура, по-конкретно – универсалистката идея - идва оттук, от Изтока: „евроатлантически“ са само милитаризмът, колониализмът и расизмът. /Някой може ли да каже къде западният капитализъм, наричан „класически“, е прогресирал само и единствено интензивно /труд, спестяване и инвестиции/, без екстензивният му аспект /колонизиране на цели континенти/? Дори в „предкласическата“ си фаза търговско-финансовия капитализъм на Венеция я доведе до Константинопол, който е завоюван от „кръстоносците“, частично изклан и плячкосан: известната квадрига, например, е отмъкната от константинополския хиподрум и разположена пред базиликата „Сан Марко“ във Венеция. Същото прави по-късно и революционната войска на Френската република в Италия./

Второ. Православието е държавно-правна система. На държавно-правно равнище автентичното християнство се свързва с римското право на етапи. Константин Велики започва християнизацията на правото с постановление, което дава правомощия на епископите да съдят вярващите според църковния канон. Постепенно се налага възгледът, че държавата и църквата не са две отделни институции, а две прояви на единното християнство, немислими една без друга. По думите на П. Бицили: „Понятието „римлянин“ и „православен християнин“ се идентифицират. Империята, която отслабва като политическа величина, заживява преди всичко като религиозна, съответно като църковна общност. Imperium Romanum преминава в нова формация – Sancta Romana Ecclesia“.

Разделянето на империята на Източна и Западна през 395 г. и използването на името „Византия“ /след ХV в./ дълго време са подлагани на ретроспективно модернизиране, изразяващо се в преувеличаване ролята на територията и езика (гръцки срещу латински). Но първенството „по чест“ на папата и второто място в йерархията на константинополския патриарх следва да се мислят в референциалната рамка на икуменизма: немислимо е през Ранното средновековие каквото и да било разделяне на Sancta Romana Ecclesia. Обратното, „външната“ политика на източните императори е насочена към възстановяването на империята в предишните ѝ териториални граници, което за определено време е реализирано от Юстиниан Велики.

Тази цел получава правен израз в законодателната дейност на Юстиниан. Юстиниановото законодателство, пише Георги Бакалов, се разглежда „не само като сбор от закони, а като цялостна програма за възраждане на Византия (Римската империя)“.

И по-нататък обобщава: „Юстиниановото законодателство застъпва идеята, че „всеки човек се ражда свободен“ и че „робството е неестествено състояние на човешката природа“. Не е трудно в тази важна постановка да прозрем две обстоятелства: първо, благотворното и хуманно въздействие на християнския морал, третиращ хората като „равни пред Бога“; и второ, бавното разложение на класическите робовладелски отношения“. Г. Бакалов – „Византия. Културно-политически очерци“

Една от новелите на Юстиниан постановява, че каноните, издадени от предишните четири вселенски събора – в Никея, Константинопол, Ефес и Халкидон, – придобиват силата на закон. От този момент нататък отношението между държава и църква се означават с понятието „симфония“.

Оттук идва и „народността“ – народността не в етнически, /природен, расов/, а в политико-религиозен смисъл. Това може да бъде формулирано по ясен и прост начин, както го е направил един от най-големите български историци:

„В Средновековието, при отсъствието на народностно чувство, вярата и, на второ място, езикът са представяли истинските звена на народностното и държавното единство. В един от първобългарските езически надписи разграничението между ромеи и първобългари е дадено чрез посочване на различието по вяра: ромеите са християни, на които се противопоставят езичниците първобългари. В средновековните наши езикови паметници думата ḽзџкъ означава не само «език» «реч», но в повечето случаи «народ». Единството на вярата — по-вярно изповеданието на православието — е обезпечавало истинското духовно единство в държавата. Иван Дуйчев – „Държава и църква през Средновековието“

https://electronic-library.org/articles/Article_0264.html

Малко след приемането на християнството от Константинопол, в българската държава е въведено и римско-християнското законодателство - Закона за съдене на хората и Земеделския закон.

Ето едно постановление от първия закон:

„Никой не бива насилствено /да изкарва/ из черква тогова, който е в нея прибягнал. Но прибягналият открива работата на свещеника и вината, извършена от него, когото свещеникът приема като беглец, догде се издири по закона и се изпита неговото обвинение“.

Тук, още през VIII в. е заложена идеята на английския „Habeas corpus“ от 1679 г. „Великата харта“ от 1215 г. защитава правата само на „свободните хора от нашето кралство“ /TO ALL FREE MEN OF OUR KINGDOM/. За правата на „свободни англичани“ претендират по-късно американските колонисти по време на Войната за независимост. Когато Короната им отказва, те ги преформулират като „права на човека“. Американският историк Робърт Палмър го казва така:

„Американските колонисти смятат, че правата на англичаните са права на цялото човечество. Когато висшите английски власти изразяват несъгласие с начина, по който американските колонисти дефинират правата на англичаните, на американците…им се налага да потърсят друг принцип на реабилитация – по-малко етноцентричен, повече исторически. Тогава те започват да наричат правата си права на човека“. https://www.bard.edu/library/pdfs/archives/2023/06/Palmer-TheAgeOfTheDemocraticRevolution.pdf

И англичанинът Томас Пейн пише втория си фундаментален политически текст със заглавие „Правата на човека“.

Английският историк Дмитрий Оболенски обобщава: византийското право, оставайки свързано с Юстиниановата кодификация, надживява падането на Константинопол и се превръща в общо наследие на западната цивилизация /подч. от мен – А.К./.

Известният английски юрист и историк от ХVІІІ в. Уилям Блекстоун потвърждава неговата теза. В своите „Коментари на законите на Англия“ той посочва „трите „наставления на Юстиниан“ като фундамент на английското право и нарича крал Едуард Първи „нашият английски Юстиниан“ („our English Justinian, King Edward the First“).

Sir William Blackstone, “Commentaries on the Laws of

England in Four Books”, vol. 1 [1753],

http://files.libertyfund.org/files/2140/Blackstone_1387-01_EBk_v6.0.pdf,

Трето. Православието е също така и култура. Не култура, по-точно - цивилизация на парите и технологиите – с които днес Западът цензура и манипулира т.нар. „гражданско общество“, /идеално-типично понятие, тоест, повече фикция, отколкото реалност/, а култура на Словото, която, в лицето на великите руски писатели Фьодор Михайлович Достоевски и Лев Николаевич Толстой, се извисява по-високо от върховете на западните катедрали, изпразнени от християнското си съдържание. Освен това, всеки православно-славянски народ може да има своя „патриарх“ на Словото. Нашият „патриарх“ е написал едно четиристишие, което е художествения „превод“ на понятието „културно-национална идентичност“:

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща,

славата му дивна като някой ек,

от урва на урва и от век на век.

За англичанина Уйлям Блекстоун крал Едуард Първи е важен, защото е „английският Юстиниан“. Българският княз Борис обаче е важен не само за нас, българите. Защото извършва своето дело – основополагане на славяноезичното християнство като първа „демократизация“ на културата - пет века преди Джон Уиклиф да преведе библията на английски език. И много преди времето, когато немският император Карл V казвал, че на немски говори само с конете си, а образованите немски дворяни говорели и пишели на латински. Последното е вярно, независимо кой и кога го е казал. Но мога да уточня за по-младите поколения евроатлантици – казва го в защитната си реч българския комунист Георги Димитров, обвинен от германските нацисти за подпалването на Райхстага. „Антикомунистите“ могат да говорят каквото си искат днес, но българските комунисти са схващали нацията като култура - самоидентифицирали са се като православни славяни. За разлика от днешните „патриотични“ епигони на Ганчо Ценов, Димитър Съсълов и други съчинители на неоезически „национални“ генеалогии; както и от „патриотите“ - радетели за преименуването на катедралния храм. „Патриотичният“ принос на вторите е, че ускоряват фрагментирането на националната идентичност. А когато стане очевидно, че нацията се е разпаднала и държавата е станала нещо подобно на черупка на охлюв, населена с разнородни буболечки, ще бъде късно да възстановяваме Православието като базов елемент на исторически формираната културно-национална идентичност.

Да обобщим. Като базов идентификационен белег на националната идентичност, Православието не може за бъде под юрисдикцията на държавни комисии и касационни съдилища, а също така и на „европейските“ схващания за „правата на човека“. Православието е под юрисдикцията единствено на Историята – нашата история е нашата идентичност. Така мислят в „Европа“ – от французина Ернест Ренан до нидерландеца Франклин Анкерсмит. Това би трябвало да го знаят дори полуобразованите представители на провинциалната олигархия, които постоянно се позовават на „Европа“, но още не са разбрали в каква Европа живеят; още не са усетили, че наследниците на лорд Бенджамин Дизраели, граф Артюр дьо Гобино и Хюстън Стюарт Чембърлейн в тяхната „Европа“ и в Северна Америка ги водят за носа; и още не са проумяли, че докато ги потупват по рамото, в действителност ги презират заради тяхното културно безличие и политическо хамелеонство.

Автор: Александър Кертин

https://glasove.com/na-fokus/pravoslavieto-ne-e-rusofilski-santiment-a-nasha-identichnost-evroatlanticheski-sa-samo-militarizmat-kolonializmat-i-rasizmat