Оста на съпротивата, както Иран нарича политическия си проект за арабския свят, се разпада. След кратка, но интензивна и подркепена от САЩ война с Израел, ливанската милиция „Хизбула“ се съгласи да се дезангажира от палестинския въпрос и да освободи южен Ливан. Почти веднага след това сирийските бунтовници започнаха изненадваща офанзива, която свали сирийския ръководител Башар ал Асад, за поддържането на чието пропито с кръв управление Иран беше инвестирал толкова много пари и животи.

Мнението във Вашингтон е, че Оста на съпротивата беше действително (по думите на старшия редактор Майкъл Йънг от фондация „Карнеги“) „Ос на страданието“, изградена върху „крехки, бедни общности, чийто единствен смисъл е да служат като пушечно месо за Иран“. Преди да изпадне в прекомерно самодоволство обаче, е добре тази бъбрива класа да се погледне в огледалото. Американската сила създаде в региона Ос на страданието, която по грабителство и тирания не отстъпва на иранската ос. Защото при всички сравнения между събитията от тази седмица и падането на Берлинската стена, победилата Западна Германия не притежаваше затвори за изтезания, нито бомбардираше полски територии. Сега, когато Иран е изтласкан от Левант, въпросът как точно ще изглежда водената от САЩ алтернатива е важен.

В Газа и Южен Ливан, където сега американската власт е близо до абсолютна, отговорът е: трупове и отломки. В повечето сфери на американско влияние възможностите варират от упралвяващи с насилие милиции в най-лошия случай, до икономическа стагнация и масова имиграция в най-добрия. Незабавно след свалянето на Асад от коалиция с участието на реформираната Ал Кайда, вълците започнаха да обграждат, като Израел и нашите съюзници от НАТО Турция се опитват да отцепят „буферни зони“ на сирийска земя. Точно както „богатите деца на Техеран“ се забавляваха, докато бедните младежи умираха в техните войни, висшите слоеве на елита на Израел и Персийския залив седят върху пирамида от тирания и хаос.

Най-ясно формулираният манифест за създадения от САЩ режим в Близкия Изток беше написан през 2022 г. от бившия висш американски чиновник Алберто Мигел Фернандез, който наскоро заяви, че есето му е било потвърдено. Арабският глас в администрацията на Буш по време на войната в Ирак, Фернандез впоследствие се отказа от „мечтите за демокрация от западен тип“. Истинската битка, пише той, е „ много по-естествена“ – между „Близкия Изток на живота“ и „Близкия Изток на смъртта“. Злодеят според него е Иран с неговото „постояно убийствено старание да реконфигурира страните и обществата в състояние на почти перманентни конфликти и войни“, а неговият герой са Израел, Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия, които „са повече строители, отколкото разрушители“.

Какво означава „повече строители, отколкото разрушители“? В южен Ливан това означава да унищожиш всяко село околовръст, включително и древното християнско наследство, и да поставиш населението под почти постоянно наблюдение с бойни дронове. В Газа планът на Израел е ужас на ужасите: умиращи от глад палестинци, натикани в „хуманитарен балон“ и подложени на промиване на мозъци от комунистически тип. На практика израелската политика към окупираните територии беше и продължава да бъде гангстерският закон. Израелски войници биват заснемани, (или снимат сами себе си) докато стрелят по невъоръжени цивилни, които развяват бяло знаме, екзекутират възрастни хора в домовете им, палят жилища, разкъсват женско бельо, изнасилват групово пленници, и още.

Останалите членове на американската Ос на страданието са също толкова деструктивни спрямо общностите, над които имат власт. Саудитска Арабия и ОАЕ се борят срещу „иранското влияние“ в Йемен чрез подлагане на населението на глад, терористични бомбардировки, наемнически убийства и прокси милиции, които са не по-малко кръвожадни от съюзниците на Иран. Това, което в крайна сметка ограничи амбициите на държавите от Персийския залив там, беше просто достигането на ограниченията на собствената им твърда сила. В Судан, където силите от Персийския залив нямат дори извинението за иранска намеса, Обединените арабски емирства печелят от инвестициите си в паразитни милиции от изнасилвачи. А черешката на тортата са наемническите отряди от деца-бойци, които саудитско-емиратската коалиция прехвърля между Йемен и Судан.

Да смяташ, че която и да е от тези държави „гради“, означава, че или си носител на идеологическа слепота, с която дори Трофим Лисенко би се гордял (известен с убеждението си, че биологията ще бъде подчинена от идеологията; вследствие на неговите експерименти в земеделието милиони хора в СССР и Китай измират от глад – б.пр.), или виждаш палестинците, йеменците и суданците като втора ръка хора. Както казва Фернандез, страданието на тези хора не е следствие от „провал или грешка“ в един инак продуктивен регионален порядък. То не е временна мярка докато бъдат спечелени войните. То е регионалният порядък, сега и завинаги. Това е структурата, която позволява на хората в Тел Авив и Дубай да се забавляват спокойно. И това е животът, който Вашингтон предлага на населението на победените врагове през последните трийсет години.

Да не забравяме, че „Иранската прокси мрежа“ в Ирак е резултат от катастрофалния американски успех. Съединените щати отстраниха иракското правителство, раздадоха парчета от държавата на религиозни парамилиции и отприщиха безкрайна война между сектите. Иран просто успя да откупи американската клиентела в страната. Хора, чието дело на живота беше да унищожат независим Ирак, сега пишат в защита на „иракския суверенитет“ във Вашингтонския институт за близкоизточна политика, само защото са загубили контрол върху това, което създадоха.

Това, разбира се, е лицемерно на пръв поглед. Всички, които гръмовно оповестяват освобождение на потиснатите народи и отмъщение за убитите дисиденти, с радост осъждат хиляди като Аднан ал Бурш (хирург от Газа, изтезаван до неузнаваемост и загинал в края на 2023 г. израелски затвор – б.пр.) и Хинд Раджаб (петгодишно палестинско момиче, убито на 29.01.24 г. – б.пр.) да бъдат убити от ръцете на главорези. Но има и по-фундаментален проблем. Ако спонсорираното от САЩ насилие, за разлика от спонсорираното от Иран насилие, е средство за положителен завършек, то къде е завършекът? На какъв бог бяха принесени всички тези животи? Изглежда че, извън някои провинциални интереси, целта наистина е власт заради самата нея, отмъщение за нанесеното на империята унижение и емоционално удовлетворение за американските политически стратези.

Рим направил пустиня и я нарекъл мир, по свидетелството на изтъкнатия келт Тацит (вероятно се има предвид завладяването на Йерусалим и разрушаването на храма от Тит през 70 г. сл. Хр. – б.пр.) По-подходяща метафора за вашингтонския мир може би е снимката, която наскоро обиколи социалните мрежи: израелски войник седи на шезлонг със събути до коленете панталони и се любува на развалините под себе си.

Матю Пети

Източник: The American Conservative