По повод деня на четенето, организиран от фондация "Четене" в предаването "Нашият ден" редакторът Светла Тодорова споделя един текст, който си заслужава да бъде чут и осмислен и мисли по темата.

Когато бях малка, нямаше много начини за забавление и децата доста четяха, включително и аз. В един период на моето юношество, когато четенето беше придобило особена сила над мен, баща ми, може би притеснен нещата да не излязат от контрол, ми цитира призив на покойния вече философ Исак Паси: "По-малко да четем, повече да разсъждаваме".

Впечатляващото за мен тогава беше, че тези думи бяха изречени от човек, през чиито ръце и съзнание бяха преминали огромни количества текстове.

Днес времената са други, книгата отстъпи назад и призивът да четем повече има съвсем различен, напълно понятен смисъл. И все пак, си заслужава да продължим да държим в ума си думите на Паси, изречени много преди да се сблъскаме с недобрите резултати на българските ученици на тестовете PISA. Важно е да знаем, че за да работят за нас книгите, които четем, е добре част от времето за четене да бъде отделено за по-задълбочено осмисляне и досътворяване на прочетеното.

Анна Димова, която преди години напуска работата си в голяма корпорация, за да скочи в неизвестното, напук на здравия разум, но спазвайки неписания закон за съхранение на душата, написа следните думи:

"Лъскавият корпоративен свят има една малка, мръсна тайна – зад луксозните офиси се крие опустошително усещане за безсмислие. Правиш някакви неща, които нито разбираш, нито харесваш. От тези неща всъщност никой няма реална нужда - и ти си напълно наясно с това, или поне смътно го подозираш. Обаче част от работата ти е да убедиш някакви хора, че имат неотложна нужда от безсмислените неща, които правиш, а и някак трябва да оправдаеш присъствието си в този офис - все пак ти плащат, за да имитираш смислена дейност. Който не го е правил никога, той не знае какво сизифовско, нечовешко усилие е това – нищо не изтощава душата така, както лъжата.

Край теб щъкат десетки като теб, също толкова опустошени от безсмислие - и всеки е уплашен до смърт да не би другите да прозрат ужасната му тайна. За да си придадат важност и да убедят себе си и света колко грандиозно значими неща правят, всички са страшно заети, винаги бързат, всичко е "супер спешно". "Спешността" е фундаментална част от офисната митология и бонтон – и никой НИКОГА не (си) задава въпроса кое точно налага вечно да работиш в истерия и срокове "от днес за вчера", при положение, че едно по-спокойно темпо е въпрос на малко организация и здрав разум. И разбира се, всеки се старае да изглежда максимално мрачен, изтощен и стресиран, за да не би някой да го заподозре в безделие, а оттам и в безсмислие. Живееш с хроничното усещане, че креативната ти енергия ежедневно изтича в някаква черна дупка и никога не се връща при теб, но си толкова отровен от всепроникващото усещане за безсмислие, че отдавна вече не вярваш, че някой се нуждае точно от твоето творчество.“

Анна Димова е една жена, която всяка година празнува своето самоосвобождение. Такъв текст може да напише човек, който не просто е прочел много книги преди това, но и е отделил време да разсъждава върху тях и да превърне част от мъдростта им в своя лична мъдрост.