Презаписването, което упорито наричаме Преход, беше заченато в грях. И накрая почти всички „герои“ се оказаха незаконни синове, непризнати, правени скришом – кой идиот при тези обстоятелства ще придиря за качествата на продукта.

И, все пак, трябва да сме обнадеждени от някои неща, които се случват напоследък. Подобно твърдение звучи предизвикателно - но ние наистина трябва да сме доволни, че най-малко 60 процента от българите засега са с целия си.

Те пет пари не дават за никакви избори, и са прави - това заслужават ония, които ни превърнаха в образцова Дънна Държава.

Имах навремето едно видение – виждах ги наврени един в друг, в някаква почти безсрамна интимност с най-ненавистните си врагове, и колкото повече се дърпат, толкова повече се затягат белезниците, с които са се самооковали.

Сякаш бяха в някаква клетка – макар тя да им се привижда като асансьор, който ще ги изстреля все по-нагоре и нагоре. Накрая обаче се оказва клетка, трайно заседнала в някаква мрачина, и дори да полети надолу е за предпочитане пред това висене над пропастта.

Не е малко наказание това и поне 60 процента от българите отдавна са го разбрали – но не показват дори кротко доволство, тяхното равнодушие е част от наказанието на онези в клетката. За тях пък е ужасно да си заклещен с хора, които ненавиждаш, защото непрекъснато осъзнаваш, че не си по-различен от тях, иде ти да им схрускаш гръцмулите, но и това не можеш да направиш.

Смятате ли, че ако в погледа ти доминира единствено гърлото на противника ти, можеш да направиш нещо полезно за някаква Дънна Държава, за ония 60 процента да не говорим, те са извън всякакви сметки.

Това не е само безнадежден политически цугцванг, а нещо много по-мрачно и зло. При шахматния цугцванг си ограничен в едно пространство, но умът ти е свободен да търси някакво решение, въпреки очевидната невъзможност за всякакво маневриране.

А при политическата безпътица, в която сме затънали, парализата е тотална, умът ти също е парализиран и не е в състояние да ти подскаже нищо, не можеш и да се върнеш назад, за да презапишеш ходовете си.

Една ретроспекция.

Току-що се бяхме прибрали от Гърция, където почивахме няколко дни със семейни приятели, и първата ми работа беше да пусна телевизора. Панаирът на Перестройката с онзи палячо Горбачов вървеше с пълна сила и исках да видя, какво се е случило през последните дни. В Гърция никаква Перестройка не ги занимаваше, гърците кротко увеличаваха дълга си и никой не им дърпаше ушите за това – така е, когато си въоръжен с над 400 модерни бойни самолета, на такъв съюзник никой не му придиря; съвсем друго е, когато имаш някакви си 8 самолета и то на хартия.

По онова време тукашните приспособенци още не бяха вчесали перчемите си на другата страна – но скоро и това щеше да стане.

А днес е направо нетърпимо да слушаш, как някой от тях се хвали, че „Белязаният“ му донесъл „свободата“: чел си идиотските си лекции в АОНСУ – люпилнята на комунистическата номенклатура, подмокрял си се от нещо, което ти е минавало само през ума, само там - и е било изключено да го кажеш гласно.

Обаче си чакал свободата – как не се сетиха да направят един Съюз на освободилите се от самите себе си. Дори една маймуна има повече акъл от тия, за достойнство да не говорим.

И така, пускам телевизора, беше петъчен ден и вместо „По света у нас“ вървеше програма „Время“ на съветската телевизия. Горби беше вече изтекъл от емисията, може би беше отишъл, заедно с Раиса, женичката си, която здраво го командареше, на проба за новия си костюм – американците тъкмо по костюма му по „западна“ кройка бяха преценили, че е подходящ за далаверата, която гласяха.

Новините бяха свършили, но вървеше рубриката за мача за световната титла по шахмат между Каспаров и Карпов. Поредната партия коментираше известният гросмайстор Марк Тайманов - и първото, което се чу в софийския ми апартамент беше паническия му шепот: „Можно переписать“/“Може ли да презапишем“?!

Човек да си каже, че проклетата им перестройка е побъркала всички.

Оказа се, че Тайманов бил сбъркал развоя на партията, която анализираше, като местеше на една шахматна дъска, закачена на стената, фигурите на съперниците. Отгоре на всичко, бил забравил, беше доста възрастен по онова време, че го излъчват на живо и затова изстенал толкова драматично „Можно переписать“. Не може, естествено, това е все едно да се опиташ да презапишеш вятъра, това е живата телевизия.

За мен поне, това „Переписать“ се превърна в метафората на Перстройката, все се опитваха нещо да презапишат, докато я тикаха напред-назад. Нашите тутманици и те се хванаха здраво за „Переписать“, така е и досега - и накрая се отзоваха в клетката за кеф на 60-те процента разумни българи, които ще стават все повече и повече. И, ако на някой му се прииска да презапише последните избори, натам вървят работите, те ще станат 70 процента, сетне 80 и така нататък.

„Чакай, бе - ще ме прекъсне някой - докъде ще стигнем така?“ „Не знам“ – имам готов отговор отсега. А и съм обсебен от фразата, дочута от една телевизия: „Остава само един ден до най-важните избори в света“ – тия в САЩ. Този нагон на телевизиите да огласяват нелепости е неизкореним, камшикът на дуращината няма да престане да плющи от екраните им. И без 100 процента от зрителите си да останат, те ще продължават да плющят заради собствения си кеф.

Маята им е такава - по-скоро маята на постоянните им герои. Вече отхранихме цяло съсловие, което се препитава да ръси бързо разпадащи си истини, без дори да иска поне нещичко да бъде „презаписано“. Там, в това съсловие, говорят отдавна сами със себе си.

Веднъж бяхме с Иван Славков в „Шератон“ и на излизане ни накачулиха няколко циганки, по онова време това беше тяхното предпочитано място за ловуване. И всички, разбира се, носеха по едно бебе, доста небрежно опаковано в някакъв вързоп. Винаги съм се съмнявал, дали в него не се е разположила някаква пластмасова кукла, дори се опитах веднъж да проверя, но без успех, ако не броим псувните, които отнесох.

Тия мадами не бяха много вещи в предсказанията си, за разлика от попържните, които ръсеха – и обикновено те пустосваха на „майката ти циганска“. Може би заради това в една от прогнозите си ЦРУ предсказваше, че до 2050 година българите ще се стопят почти напълно и ще бъдат заменени от по-подходящ материал. Познахте – от цигани.

Докато ровех в джоба си за някакви пари, Иван ме плесна по ръката и изрева с цяло гърло пред публиката, която вече ни беше наобиколила: „Марш натам! - ревна той и посочи към Министерския съвет - Иван Костов да ви даде!“ И го повтори и потрети. Дори циганките-оракули се стреснаха и се ометоха.

Дребна битова случка - ще речете. Да, така е, но изглежда направо внушителна днес - и заради мълчанието на Съсловието на Въздухопроизводителите, от което никой не смее дори да промърмори едно кротко – „На този въпрос да ви отговори…“ и да посочи към Министерския съвет.

Едните висят в заседналата клетка, другите пък не смеят да нарушат спокойствието на собствените си клетки. Дали не спят с тях и нощем?

И са заети единствено да правят комбинации, за да организират някакво некачествено сношение на този с онзи от клетката – нещо под знака на еректилната дисфункция, нещо, което не носи дори минимално удовлетворение.

Вместо да ревнат в един глас: „Омръзнахте ни маймуни безподобни, няма ви вече за нас, край, приключихме!“

Не, не и не – все търсят и ще продължават да търсят трандафори на щанда, където продават цървули.

Презаписването, което упорито наричаме Преход, беше заченато в грях. И накрая почти всички „герои“ се оказаха незаконни синове, непризнати, правени скришом – кой идиот при тези обстоятелства ще придиря за качествата на продукта.

Пребройте неандерталците в политиката – и се запитайте, защо все двупръсточели типове се натискат да ни управляват. Амбициите им са направо безумни.

Веднъж Дьо Гол изкрещял на приближените си: „Не ми говорете за истини. Историята не се прави с истини, а с амбиции“. Ами, тая история, която се прави от амбициозни двупръсточели балкански рогачи – за нея какво би казал генералът?

През цялата ера на Презаписването, включително и до сега, груповият политически разврат причини всички беди – то дори не е разврат, а просто въргаляне, съпроводено с квичане. И никакъв контрол нямаше нито над едното, нито над другото. А и липсваха всякакви противозачатъчни средства. Така се примирихме с героите на въргалянето, също и с квиченето им.

Направете си бърз тест: спомняте ли си поне една фраза от Клетката, останала трайно в съзнанието ви, една фраза, в която да има нещо по-смислено от шляпането в кална локва, нещо провидческо, нещичко, което да не е откровено малоумно? Сетихте ли се – опитайте пак.

Понеже стана дума за противозачатъчни, се сетих за едно история с презервативи – тя е свързана с Американската програма за подпомагане на Съветския съюз по време на Втората световна война, която Чърчил нарича „най-користолюбивата за всички времена”. По линия на тази програма руснаците поискали от американците презервативи, и за да ги впечатлят, те трябвало да са с дължина поне трийсет сантиметра.

Американците изпълнили поръчката, но на опаковките написали „Размер: среден”.

Такива неща се случват и в днешната политика: надлъгват се, че използват размер ХХL и изобщо са си XXL, въпреки че и от супер SS се изхлузват. Но продължават да настояват на своето.

Автор: Кеворк Кеворкян