В един свят, който се тресе от нови военни конфликти, в една България, в която пред очите ни се разпада политическата система, а българите за седми пореден път предсрочно трябва да избират парламент с ефимерната надежда от него най-после да се роди стабилно управление, вероятно на никого не му е до отбелязване на годишнини. Но не бива да позволяваме обърканото ни всекидневие да ни попречи да погледнем на по-дълготрайните исторически процеси, защото: „Миналото трябва да се познава не защото е минало, а защото, отивайки си, не е съумяло да си прибере последствията.“ (Василий Ключевски). Пиша всичко това, за да припомня, че едно събитие отпреди 80 години променя радикално българското развитие – 9 септември 1944 г. След тази дата българската история прави завой в нова посока. Посока, която логично води до днешния ден, затова сме длъжни да си припомним как се стига до 9 септември, какво следва след него и как можем от днешна гледна точка до оценим онези събития, сред чиито последствия можем да посочим както социализма, така и прехода, а и днешния ни ден.

А тъй като през последните 35 години датата 9 септември 1944 г. се използва като оправдание за всички лоши неща в днешния ден, ми се иска да започна ретроспективното представяне на събитията отпреди 80 години с цитат не на историк, а на чешкия писател-емигрант след 1968 г. Милан Кундера: „Хората вярват, че се стремят към изграждането на по-добро бъдеще. Това не е вярно. Бъдещето е апатична празнота, която никого не интригува. Миналото е пълно с живот, жадно да ни дразни, провокира и обижда, изкушавайки ни да го унищожаваме или съграждаме отново. Единствената причина, която ни подтиква да владеем бъдещето, е възможността да променяме миналото”. Струва ми се, че този литературен цитат вярно илюстрира отношението на хората към собственото и чуждото минало.

Тъй като става дума за силно дискусионна дата, ще се насоча към оспорваните моменти, свързани с 9 септември 1944 г. Първият от тях е участието на българското общество в европейската антифашистка съпротива. В годините на прехода многократно беше отричано партизанското движение, акциите на бойните групи и всичко, отнасящо се до съпротивата, която беше представяна едва ли не като планинска почивка, криеница и нападение на мандри. Затова в името на сериозния исторически подход, първо ще цитирам официалните документи от онзи период:

На 26 март 1944 г. регентът ген. Никола Михов пише в своя дневник: „Може да няма външен фронт, но вътрешен има и ще има… Никой не може да върже партизаните”/1.

На 2 юни 1944 г. Държавната жандармерия отчита: „На 22 и 23 май 1944 г. ІІ Врачанска жандармерийска дружина след успешно разузнаване и проследяване успява да открие около село Батулия батальон от 200 души нелегални с товарни коне. При престрелка жандармерията убива 40 души, залавя 10 живи, между които един англичанин. Между убитите са и двама англичани – офицер и подофицер – радиотелеграфист, има и много ранени бандити… На 24 май – дружината ликвидира в престрелка опасния и от дълго време издирван бандит Марин Найденов от село Литаково, Ботевградско. Той заедно със сина му и дъщеря му са ликвидирани”/2.

Всъщност в първия случай става дума за унищожената от българската жандармерия британска трупа, изпратена при българските партизани за установяване на контакти. Тя е ръководена от майор Франк Томпсън, който заедно с другите заловени партизани е разстрелян почти веднага/3. Но оставя едно стихотворение, което искам да цитирам в тази толкова политизирана годишнина.

Франк Томпсън

На моите другари

Захласнатият в гледка чудна

както извива с мъка своя взор,

когато види облак че закрива

лазурния простор,

така и ние, пълни с бодра младост,

погълнали лъчи и красота,

оставихме и книги и любими

и паднахме в един Балкан.

Над гроба ни недейте плака тъжно,

а радвайте се, радвайте се с нас,

най-много от живота ние искахме,

но най-готови бяхме в жертвен час.

От тези документи става ясно, че партизанското движение не само е съществувало, но е и предизвикало такива опасения у властите, които ги принуждават да създадат през януари 1944 г. нов орган за борба, каквато е жандармерията/4 със 7000 души числен състав през април 1944 г., а и да включат войската в тази вътрешнополитическа борба. Ето как започва заповедта № 26 от 10 май 1944 г. на началника на ІІІ армейска област във Варна ген. Христов: „1. За осигуряване съществуването на народа и държавата ни, правителството възложи на войската, подпомогната и от посочените по-долу власти и организации, да започне борбата с нелегалните и чуждите партизански групи и техните помагачи и укриватели, като тая борба се води до пълното унищожение на тези врагове на България, понеже те служат изключително на чужди интереси… 3. б. При данни за поява или проява, макар и в незначителен размер, от страна на същите врагове, веднага най-близката власт – държавна или общинска, по собствен почин, без да чака заповед, действа с цел да ги унищожи напълно… 4. Борбата да се води настойчиво, решително и безпощадно – до край, с единствената цел: пълното унищожаване на врага. За това най-строго да се прилагат следните мерки: а. да се действа с оръжие и да се застрелват на мястото на действието или съпротивата им, всички нелегални и чужди партизански групи и техните помагачи и укриватели; б. Да се опожаряват или хвърлят във въздуха здания, колиби, кошари и други постройки, купи със сено или слама и пр., когато враговете действат или се съпротивляват в тях; в. да се конфискуват незабавно имотите на нелегалните, помагачите и укривателите им и техните близки, съгласно специалния закон; г. да се интернират незабавно (по преценка на най-близкия до мястото войскови командир) далеч от територията на ІІІ армейска област, дори и целите семейства на нелегалните, помагачите и укривателите им, ако те са допринесли за тяхната престъпна дейност” (курсивът е в оригинала). Обръщам внимание върху факта, че става дума не за полицейски, а за армейски документ.

Ето как изглежда и армейската заповед от 10 май 1944 г.

Такива са условията, в които действат онези „врагове на България”, служещи „изключително на чужди интереси”. А те всъщност са част от европейската антифашистка съпротива и точно заради тях държавите от Антихитлеристката коалиция (не само Съветският съюз, а и Великобритания, която изпраща своя мисия при партизаните) гледат на страната ни не само като на военен противник и сателит на Третия райх, а и като неофициален съюзник в общата борба с националсоциализма и фашизма.

Ще цитирам част от документацията за партизаните и на най-важните съюзници на тогавашна България – германците. В донесение на германското военно аташе в София ген.-майор Хайнрих Геде от периода непосредствено преди 9 септември 1944 г. е записано: „На 24 август в района на Рила (на 16 км. североизточно от Горна Джумая) са застреляни от бандити един германски старши лейтенант, трима войници и един германски инженер. От изпратената срещу тях германска част има 1 убит и 13 безследно изчезнали”; „На 24 август банда с численост 100–150 души извърши нападение срещу германско подразделение за фронтово разузнаване на 65 км. югозападно от София. Наши загуби: 6 души убити, няколко ранени”/5. С други думи, българските партизани не само не са се криели и атакували само отдалечени села, а са атакували обекти на вермахта в България.

За партизанското движение може да се говори много и по коренно различен начин. Въпреки че българската съпротива не е толкова многобройна и мащабна, колкото е в окупираните от германския вермахт държави, тя съществува и се засилва с приближаването на съветската армия. Точно това предизвиква и драстичните мерки срещу тези „врагове” от страна на жандармерия, полиция и армия. Партизанското движение е подробно описано в двутомника „История на антифашистката борба в България. 1939–1944”/6 и книгата „Народът против фашизма 1939/1945. Исторически очерк за антифашистата борба на българския народ по време на Втората световна война”/7 преди 1989 г. и в книгата „В името на живота”/8 в годините на прехода. Тези книги дават многобройни данни и сведения за различните форми на съпротива срещу наистина законното българско правителство, което с германска помощ успява да получи администрирането на Македония и Тракия, но тласка България към ново поражение и национална катастрофа.

За да стане ясно какво са рискували участниците в българската съпротива, ще си послужа не със сухи факти, а ще приведа само два случая, които демонстрират ожесточението, с която се отличава държавната репресия срещу партизаните и техните помагачи.

Първият случай е широко известен, макар и позабравен. Това е избиването на целите семейства на партизаните от едно село, станало емблематично за българската съпротива – Ястребино. При поредната полицейско-армейска блокада в района на Тузлука на 20 декември 1943 г. са застреляни 18 мирни жители на селото, шест от които са деца между 7 и 12-годишна възраст. Разстрелът е осъществен от армейски отряд, командван от подпоручик Константин Йорданов от Разградски пехотен полк/9. Споменавам го, защото този случай показва, че борбата е напуснала нормалните човешки граници и се е превърнала в неистово желание противникът да бъде унищожен до корен. По тези свои характеристики разстрелът на цивилни в Ястребино наподобява съдбата на жителите на Лидице, унищожени от германските окупатори на 10 юни 1942 г. в знак на отмъщение за атентата срещу райхспротектора на Бохемия и Моравия обергрупенфюрер от СС Райнхард Хайдрих. Разликата е, че в Лидице жителите са избити от окупатори, а в Ястребино от български военни.

Вторият случай е резултат от изпълнението на цитираната по-горе армейска заповед от Варненска област. Става дума за дейността на Приморския партизански отряд „Васил Левски” – през юли 1944 г. той започва настъпателни действия в изпълнение на решението на ръководството на Х въстаническа оперативна зона. Акциите на партизаните включват завземане на отделни села, атакуване на полицейски части за снабдяване с оръжие, наказване (сиреч убийства) на предатели, причинили смъртта на партизани, набиране на нови членове. В отговор на 11 август военни части и жандармерия блокират целия Коджабалкан, а командирът на партизанския отряд решава да контраатакува и с 40 партизани се отправя към казармата в горското стопанство „Сини вир“ край Дебелец. Атаката не успява и отрядът се връща, като оставя група от 13 партизани в засада. На 12 август отрядът влиза в сражение и дава убити. След това те остават изолирани, затова решават да изпратят партизанина Кольо Синевирски в родното му село Бърдарево, откъдето да вземе провизии. Вместо това обаче той се предава на 18 август на полицията и се съгласява да заведе наказателния отряд до лагера на партизаните.

Ето какво става според показанията на фелдфебел Димитър Харалампиев Стоянов, дадени пред Народния съд: „Полковник Георгиев държа реч: „Сега е моментът да се справим с тези разбойници и хищници. Ето този човек ще ви води. Той знае къде точно са шумкарите. Докато не ги избиете до крак, да не се връщате. За всеки един убит ще ви дадем парични награди, затова гледайте да се проявите!“” Продължава друг участник в събитията Димитър Харалампиев: „Изненадахме ги с картечница и двама души хвърлиха бомби. Партизаните започнаха да се изтеглят. Престрелката трая към петнайсет минути. След това слязох в трапа, дето е багажът. Радиото още свиреше“. Свидетелството на жандармериста Васил Георгиев Димитров е още по-конкретно: „При тази престрелка падна партизанката Жечка Карамфилова, пронизана от куршума на фелдфебела Димитър Харалампиев – старши стражар от Шуменското полицейско управление. След убийството с трупа на Жечка се гаврил жандармеристът Марин Драгнев от Шуменското околийско управление. Ударената Жечка не е била още издъхнала и жандармеристът Дончо Пайдушев – полицай от Търговищкото околийско управление, я доубива. След като бива простреляна, жандармеристът Васил Илиев – полицай от Шуменското околийско управление, я ограбва, като ѝ взема комбинезона, кюлотите и жакетчето ѝ. Симеон Каменов от Тервелското околийско управление ѝ взема фланелата. Подпоручик Крайчо Митев ѝ взема ръчния часовник“/10. Споменавам тези примери, които не са единствени, само за да очертая атмосферата на онова време, която е съвсем различна от сегашните представи и която обяснява много от ответните репресивни действия, последвали смяната на властта след 9 септември 1944 г.

Различно от днешното пренебрежение към съпротивителната дейност в България е и британското отношение по време на войната. Британското разузнаване на 19 юли 1944 г. определя българската съпротива така: „Партизанската дейност в България се разраства и е достигнала размерите на малка гражданска война”. Действително съпротивата в България е забелязана отвън и става един от най-важните български козове на Парижката мирна конференция от 1946 г., който ни позволява да запазим предвоенните си граници, та дори с добавката Южна Добруджа.

Външнополитическото значение на партизанското движение при изработването на мирните договори предизвиква желанието на новото правителство на ОФ след 9 септември 1944 г. да уточни и приложи към документите за Парижката мирна конференция (29 юли–15 октомври 1946 г.) данните за съпротивата в България и репресиите срещу нея. С такава цел на един от известните български писатели Орлин Василев още в края на 1944 г. е възложено на основата на събраните материали да подготви въздействащ документ. Така през 1946 г. се появява книгата „Въоръжената съпротива срещу фашизма в България 1923–1944 г. (Очерки и документи)”/11, преведена и на руски, френски и английски. В нея с документи, факти и снимки е очертана панорамна картина на българската съпротива, като целта е пропагандна – тя да се представи колкото се може по-мащабна, за да осигури силни доводи на българската делегация ръководена от Васил Коларов в Париж. Правителството на ОФ подготвя за мирната конференция меморандум, в който набляга на съпротивата, и посочва, че до 9 септември 1944 г. са избити 29 480 партизани и техни помощници/12.

Данните за загиналите участници в съпротивата трудно могат да бъдат проверени не само по онова време, а и днес. Също толкова трудно е да се установи и точният брой на партизаните, тъй като той силно варира в годините, а и няма достоверни официални документи. Но мога да посоча различни данни от различни периоди. Така на 12 март 1944 г. ЦК на БРП отчита, че в страната има 26 партизански отряда с 2320 бойци, на 17 октомври 1945 г. пак според ръководството на партията, която вече се нарича БКП (к), броят на партизаните, посрещнали 9 септември 1944 г., е седем хиляди. В голямата разлика в числата няма противоречие, като се има предвид колко бързо набъбват партизанските редици с приближаването на съветската армия към границите на страната. Най-убедителни са данните, които привежда изследователят на партизанското движение Донко Дочев, който работи с документи и определя общия брой на партизаните на 9660/13. Доста по-различни са данните на Българския антифашистки съюз, който през 2004 г. във връзка с 60-годишнината от 9 септември 1944 г., обявява, че в годините на войната в България е имало 30 хиляди партизани и участници в бойни групи, от които са били убити 9140 партизани; ятаците и помагачите са били 200 хиляди, от които са убити 20 хиляди. Пак по тези данни в България в този период са били арестувани и преминали през полицията 64 345 души, а през затворите и концлагерите 31 259 души. Но съм длъжна да предупредя, че тези данни се градят върху самооценката на онези, които през десетилетията след 9 септември 1944 г. декларират, че са участвали в българската съпротива.

Във връзка с датата 9 септември 1944 г. си струва да спомена и за по-късната употребата на участието в съпротивата. В годините на социализма то се превръща в нещо не само престижно, а и изгодно, след като е създадена системата за материално подпомагане на участниците в съпротивата. Още през 1945 г. е учреден Съюз на партизаните, който през 1947 г. обсъжда възможността организацията да се разрасне и обедини всички участници в съпротивата. Тогава председател на Съюза на партизаните е Боян Българанов, а секретар Тодор Живков. На 27 октомври 1947 г. е учреден Съюз на борците против фашизма и капитализма (СБПФК), който постановява, че „активен борец против фашизма и капитализма е лице, участвало (или подпомагало) в дейността на Българската комунистическа партия до 1945 г. и в съпротивителното движение в България главно през Втората световна война”. В следващите години обаче, минали под влияние на „култа към личността” (в българския случай на Вълко Червенков), на СБПФК не се обръща особено внимание, тъй като надмощие имат „московските” комунисти. След Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г. и утвърждаването на Тодор Живков начело на БКП отново е обърнато внимание на СБПФК. По инициатива на Живков през юли 1959 г. е създаден Комитет на борците против фашизма и капитализма в България. На 30 септември 1959 г. е проведено и специално съвещание на Секретариата на ЦК на БКП с първите секретари на окръжните комитети на БКП и председателите на Комитетите на борците против фашизма и капитализма, което институционализира тази привилегирована група/14. По решение на Политбюро от 14 август 1969 г. е издадено специално Постановление № 31 „за по-нататъшно подобряване на материалното и социално-битовото положение на революционните кадри”/15. Създадени са четири категории активни борци, които имат различни материални и нематериални привилегии/16, каквато е практиката с антифашистите и във всички европейски страни. Този пример, който донякъде се родее с желанието да бъдат обезщетени поборниците след Освобождението на България и репресираните след 10 ноември 1989 г., показва как едно справедливо желание може да бъде опорочено.

Следващият дискусионен въпрос е за алтернативите, пред които е била изправена България в края на Втората световна война? С други думи – можеше ли тогава да не дойде Отечественият фронт, а заедно с него и комунистите на власт в България?

Моят отговор, а предполагам и на всеки сериозен историк е, че промяната е била неизбежна, тъй като зависи от процеси, развиващи се далеч от българските граници. Защо? Промяната е наложена от хода на Втората световна война. В началато на 1941 г. става ясно, че България не може да остане неутрална, тъй като военните действия на Балканите изискват германските войски да минат през страната ни, разположена в центъра на полуострова. Тогава българските власти предпочитат да станат съюзник на Третия райх, а не техен противник и на 1 март 1941 г. премиерът проф. Богдан Филов подписва във Виена Тристранния пакт. По същия начин през лятото на 1944 г., когато съветското настъпление срещу вермахта достига Балканите, за България неутралитетът, обявен от правителството на Иван Багрянов на 26 август 1944 г. и потвърден от правителството на Константин Муравиев, се оказва невъзможен като спасителна политика, горе-долу по същите причини. В този случай обаче вариантът не е присъединяване към Антихитлеристката коалиция, защото няма такова предложение, а обявяване на война от страна на Съветския съюз на 5 септември/17 и преминаване на съветската армия през българската територия. Откъде идва разликата? Ами оттам, че водещите държави в Антихитлеристката коалиция вече са се договорили за наказване на основните виновници за войната и на техните съюзници. А и сравнението с другите бивши съюзници на Третия райх показва, че на нито една друга страна от Тристранния пакт не е предложено съюзничество, а само възможността да участват в заключителните сражения срещу Третия райх. От нея се възползва и българското правителство, но вече след 9 септември 1944 г.

В променената геополитическа позиция на България – от прогерманския лагер в просъветския, също има историческа предопределеност. И тя е функция на сраженията по фронтовете на Втората световна война. Ако победата над германския вермахт беше постигната от западните съюзници (нещо на което горещо залагат поляците и полското емигрантско правителство в Лондон), вероятно би била възможна преориентацията ни от централноевропейска Германия към западноевропейска Великобритания и отвъдокеанските Съединени щати. Но сухопътната победа е непосилна за англо-американските войски, както показва епизодът с германското контранастъпление от декември 1944 г. при Ардените и отчаяното искане за съветска помощ. Единствено Червената армия има потенциала и мотивацията да разгроми непобедимия до 1942 г. вермахт. А военните победи пряко се отразяват върху политическите отношения в Антихитлеристката коалиция. Затова цяла Източна Европа, която преди войната е била „санитарен кордон” на Запада за предпазване от „болшевишката опасност”, в края на войната става „сфера на влияние” на Съветския съюз.

Незаинтиресоваността на западните съюзници от България е ярко демонстрирана при мисията на Стойчо Мошанов в Кайро/18. Той е изпратен от правителствата на Иван Багрянов и Константин Муравиев – първият се опитва да направи поврат във външната ориентация на България, а вторият оглавява правителство на умерената опозиция, в което дори се опитва да включи представители на ОФ. Но мисията на Мошанов, която изглежда като шанс да се избегне навлизането на съветската армия, не получава никаква подкрепа от англо-американците/19. И може би не само защото те вече са се съгласили СССР да гарантира сигурността на европейските си граници (в Техеран в края на 1943 г.), а и защото не са забравили, че на 13 декември 1941 г. българският парламент с ръкопляскане е обявил война на Великобритания и САЩ.

Третият въпрос е за субекта на промяната. Днес е широко пропагандирана тезата, че в дълбоката промяна на 9 септември 1944 г. няма българско участие, а всичко е плод на волята на Съветския съюз. Както показах по-горе, зависимостта на ставащото в България от Съветския съюз е решаваща. Това обаче не означава, че няма българско участие и проявление на волята на българското общество или поне на част от него. В България съотношението на политическите сили е много по-различно например от това в Унгария или Румъния, защото при нас има организирано партизанско движение и то не от последните месеци на войната, а още от лятото на 1941 г. То е получило подкрепа от част от обществото, от хората, които въпреки реализирането на националния идеал с помощта на Третия райх, са готови да се борят, да рискуват живота си, а много от тях и да се разделят с него в името на дълбоката промяна, свързана със Съветския съюз. И това се отнася не само до идеологически мотивираните комунисти, а и до многобройните селяни ятаци, градските младежи идеалисти и представители на интелигенцията, най-ярък образ между които е поетът Никола Вапцаров.

Политическият субект на промяната е създаденият в средата на 1942 г. Отечествен фронт като коалиция от политически партии и групи/20. Именно дейците на ОФ – на първо място военните, организират завземането на властта на 9 септември 1944 г., което дава основание да се говори, че в България е извършен поредният военен преврат. Но има и една съществена разлика, която не бива да се пренебрегва. Тя е в това, че през есента на 1944 г. събитията не започват с преврата в София, а той е само епизод при завземането на властта в страната от партизани, бойни групи и местни комитети на ОФ.

Убеждението, че властта след 9 септември принадлежи на ОФ е разпространено сред повечето нови управляващи. Документални свидетелства за това дава кореспондентът на швейцарския вестник „Национал цайтунг” и на шведския „Свенска дагеблат” Волфганг Бретхолц, който през септември 1944 г. е в България. Бретхолц цитира думите на министър-председателя Кимон Георгиев, казани на 20 септември 1944 г.: „Твърди се, че България възнамерява да въведе комунистически или съветски режим. Това е нагла лъжа! Единствената истина е, че желаем да изградим наистина демократичен режим, на който да сътрудничат всички прогресивни сили в страната. От факта, че Комунистическата партия участва в правителството, човек не бива да си вади никакви прибързани умозаключения. Който допуска, че България е комунистическа страна или ще стане такава, би следвало също да допусне, че Земеделската партия, социалдемократите или групата „Звено” са комунисти или биха могли да станат такива”/21. Още по-категорична увереност в бъдещето декларира и вторият най-висш представител на „Звено” в правителството Дамян Велчев. През септември 1944 г. той страстно защитава новото правителство: „Онова, за което цял живот съм се борил и за което винаги съм бил готов да умра, онова, за което бях прокуден от моето отечество, осъден на смърт и хвърлен в затвора, ще се осъществи в най-близко бъдеще. България ще бъде велика и силна, тя ще се обедини с Югославия, а двата славянски братски народа ще владеят целия Балкански полуостров – от Дунав до Егейско море и от Адриатика до Черно море!”/22 Оптимистично е настроен и земеделският лидер Никола Петков: „Българският селянин… е индивидуалист и по най-дълбоко убеждение демократ. В нашата страна няма голямо земевладение, земята е справедливо поделена сред онези, които наистина я обработват и които са свързани със своето малко парче земя. Те са го наследили от своите бащи и прадеди. Нашите селяни са най-добрата и най-сигурната гаранция срещу всеки опит на комунистите да обсебят властта”/23.

Изказванията на водещите фигури в правителството на ОФ категорично демонстрират, че политическият субект, извършил промяната на 9 септември 1944 г., е ОФ като коалиция от политически партии. Несъмнено е също така, че ОФ е създаден по инициатива на комунистите, които играят водеща роля и в неговото развитие, но поне на 9 септември и първите месеци след него това не е толкова видимо.

Четвъртият въпрос е какво точно е станало на 9 септември 1944 г.? В дните преди 9 септември в различни акции се включват много хора и така събитията добиват общонационален характер. Същевременно ставащото се възприема от участващите и от засегнатите по коренно различен начин. Ще дам два примера.

Писателят Константин Константинов описва деня така: „То беше някаква злокобна картина, видение на ново бедствие…, почти всеки човек имаше на петлицата си или в ръка червено цвете, по колите се вееха червени парцалчета – знаменца, втурваше се отнякъде нестройна колона от мъже, жени и младежи с червено знаме все с тия вдигнати юмруци, с викове „Смърт на фашизма!” и с фалшиви песни… това бе една разюздана тълпа, повече настръхнала от злоба, отколкото щастлива… От месеци аз живея все с тази мисъл: какво бъдеще чака тоя народ с толкова вътрешна неустойчивост; с толкова къса памет; с такава изумителна първобитна липса на чувство не на човещина, не на милост, а дори на справедливост; и най-сетне с такива тъпи, недобросъвестни, злобни и дребни водачи – общественици, културтрегери, елита”/24. Докато литературният критик и комунист Борис Делчев пише в дневника си: „Пред съветската легация непрекъсната манифестация. Появяват се първите части от партизанската армия. Зданието на легацията окичено с цветя. Към десет часа пристига с кола министърът на вътрешните работи Антон Югов. Министър – бивш тютюноработник. Засмяно, приятно изражение. Дали на младини (той и сега е много млад) този човек не е писал стихове? Има вид повече на поет, отколкото на политик. „Тази власт е ваша” – заявява той в своята импровизирана реч от колата. Глас от тълпата: „Въоръжавайте ни!” – „Правителството прави всичко възможно, за да въоръжи народа” – отвръща Югов. Навред лозунги за Отечествения фронт – спасител на България, за Червената армия, за нова Югославия. Тях повтаря и ораторът. Нестихващи одобрения. Гора от юмруци. Народът акламира армията. Побратимяване на дело”/25. Както виждаме, описано е едно и също събитие, но изразните средства и чувствата, които предизвиква, са съвсем различни. Защо тогава да се изненадваме, че и днес оценките са противоположни?

Изкушавам се да цитирам още едни думи, казани през август 1944 г. от американския разузнавач Виктор Кордови, които могат да ни обяснят и някои от днешните опити непрекъснато да преразглеждаме миналото си: „Българите са много интересни хора. Въпреки че са наясно за своята отговорност и вина, те търсят някаква причина, извинение или поне някой, който да бъде обвиняван вместо тях за провала им”/26.

Все пак какво точно е станало на 9 септември 1944 г. и след него – въстание, преврат, поврат или революция? Ако анализираме събитията и документите от епохата, отговорът е, че в ставащото тогава може да се намери по малко от всичко изброено: в страната има множество въстанически прояви, в столицата властта е овладяна чрез класически преврат, в съдбата на България се осъществява политически поврат, а през следващите години социално-икономическото развитие показва всички белези на дълбока обществена революция.

Няма как да оценим датата 9 септември 1944 г., ако не я погледнем и през призмата на последиците ѝ.

Ще започна с най-мрачното – ответната вълна на репресии, този път осъществени от победителите от новите ОФ власти срещу победените от управлението до 9 септември 1944 г. На първо място това се нерегламентираните актове на отмъщение и саморазправа. За хората избити и унищожени в първите дни след 9 септември 1944 г. има твърде малко достоверни данни и документи. Процесът е много сложен – в него са включени ярки фигури от предишния режим, реагирали на промените със самоубийство като ген. Кочо Стоянов, полк. Славейко Василев, бившият външен министър Иван Попов, други като Александър Цанков напускат България, за да останат верни на съюзниците си от Третия райх и да създадат ново правителство във Виена, чиито военни части продължават сраженията с Антихитлеристката коалиция, трети бягат, просто за да се спасят, а четвърти стават жертви на политическо или друго отмъщение. Няма методика, която да позволи да се изчислят тези жертви./27 Във връзка с тези жертви може да се посочи мнението на последния изследовател на събитията около 9 септември 1944 г. Александър Везенков, автор на книгата „9 септември 1944 г.” /28 Според него: „Със сигурност убитите през месеците непосредствено след 9 септември са над 4000 и вероятно под 7000, става дума за земите в днешните граници на България”./29 Съществуват и точни данни за репресираните непосредствено след 9 септември 1944 г., но те се отнасят до регламентираното възмездие, осъществено с гласуваната на 30 септември 1944 г. единодушно от правителството Кимон Георгиев „Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея” и утвърдена с Указ 22 от 4 октомври 1944 г.

По разпоредбите на т.нар. Народен съд са осъдени българските министри от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г., народните представители от ХХV ОНС, граждански и военни лица, свързани с управлението. С допълнение към Наредбата-закон са включени и регентите, царските съветници, виновниците за гоненията срещу евреите. Народният съд започва заседанията си на 19 декември 1944 г. и продължава до април 1945 г. Формирани са 4 специализирани и 64 областни съдебни състава. Съдени са 11 122 души, от които на смърт са осъдени 2730, други – на различни срокове затвор, а са оправдани 1516 души./30 Но съм длъжна да направя и някои уточнения: изпълнените смъртни присъди са доста по-малко, той като различните състави издават повече от една присъда на един обвиняем, на смърт са осъдени и хора, които вече са били убити, издавани са и задочни смъртни присъди на хора, които са напуснали страната (напр. на Александър Цанков). И отново е добре да сравним регламентираните репресии със ставащото в другите европейски страни. В следвоенна Белгия са издадени 2940 смъртни присъди/31, във Франция 6763 колаборационисти са били осъдени на смърт/32, а около 10 хиляди са избити още преди да започне съдебното разследване/33. В Италия в хода на възмездието и отмъщението са избити повече от 15 хиляди привърженици на фашизма/34, между които са и Бенито Мусолини и неговата любовница. В квислингова Норвегия са съдени 55 хиляди членове на пронацистката партия и още 40 хиляди души, като 17 хиляди от тях са осъдени на различни срокове затвор/35. В Унгария, която има подобна на нашата съдба в годините на войната, но не успява да организира въоръжено съпротивително движение, също е организиран „народен съд”, който действа от 3 февруари 1945 до 1 април 1950 г. и разглежда 58 953 дела, в които са осъдени 26 286 обвиняеми, издадени са 476 смъртни присъди, а са изпълнени 189. Между осъдените на смърт са унгарските министър-председатели от военните години (Бела Имреди, Ласло Бардоши, Демьо Стояи) и ръководителите на администрацията при управлението на Ференц Салаши (водач на пронацистките нилашисти)./36

Какво можем да кажем като цяло за периода, чието начало поставя 9 септември 1944 г., а краят му настъпва на 10 ноември 1989 г. В българската историография са добре разработени проблемите на социално-икономическите преобразования, извършени в България през годините на „народната демокрация” (1944–1948), по-слабо – годините на чистия сталинизъм (1948–1953) (може би и защото бяха най-неудобни за предишната епоха), но в годините на прехода бяха публикувани достатъчно изследвания, посветени на многообразните аспекти от българското развитие през дългите години на живковото управление. Тези професионални публикации ми позволяват да направя по-обобщен извод за цялата епоха на държавния социализъм.

Първата и най-важна задача е да се посочи мястото на нашия социализъм в глобалния исторически процес. А тъй като професионалната ми квалификация е световната история и по-специално тази на Източна Европа, за мен няма съмнение, че държавният социализъм от съветски път, който се налага в следвоенна България, е един от пътищата за ускорена модернизация. Модернизацията е задача, стояща пред целия източноевропейски регион, тъй като той посреща ХХ в. със значително икономическо изоставане от развитите страни. Затова всички държави от Източна Европа още преди войната търсят пътища за ускорение и ги намират в различните варианти на държавната намеса (етатизма). Модели за модернизация дават както развитите държави от Западна Европа и САЩ, така и Съветският съюз, източната сила, осъществила своята модернизация през първата половина на ХХ в. Този модел е описан от британския историк Ерих Хобсбом по следния начин: „Съветският комунизъм на първо място става програма за трансформиране на изостаналите страни в развити. Концентрацията и ултрависоките темпове на икономическо развитие не остават без влияние дори и върху развития капиталистически свят в епохата, когато той изживява катастрофа и отчаяно търси пътища за възстановяване на икономическия си динамизъм. Този модел в още по-голяма степен отговаря на проблемите на страните от света извън Западна Европа и Северна Америка, повечето от които могат да разпознаят собствения си образ в аграрната изостаналост на Русия”./37 Последното изречение обяснява защо така очертаният специфичен път за ускорение и модернизация се оказва подходящ за България (и за други страни от Източна Европа), която го изминава до превръщането си в индустриализирана държава с широко развити социални структури.

Съветският модел на държавен социализъм дава истинска възможност за ускорение на Източна Европа след Втората световна война. Няма съмнение също така, че той не е избран, а е наложен по геополитически причини. Но е реализиран, затова ще очертая параметрите му най-общо.

Както показва и наименованието социализъм, в тази обществена система основното внимание пада върху социалните структури. Защото едно управление може да има различни цели: да заложи само на икономическата ефективност, на търсенето на печалби и обогатяване на ефективното малцинство, а може да се обърне и към големите социални общности, да потърси стимулите за икономическо развитие в подобреното положение на мнозинството за сметка на малцинството. В следвоенна България се налага вторият подход. Това съвсем не изключва използването на насилие – напротив, то се проявява в наказателните кампании, в „народния съд”, в лагерите и дори в механизмите за налагане на идеологията. Но насилието, непримиримата борба между различните класи и съсловия характеризира всяка революция, а в този случай не бива да се подценява и влиянието на жестокостите и ужасите, съпровождали световната война, както и политическото насилие, особено в борбата срещу партизаните.

Истинският облик на