Без всякакво покаяние патр. Вартоломей даде „Томос“, тоест той подписа и провъзгласи две неканонични в този момент структури като ги обедини в така наречената православна църква в Украйна – ПЦУ, и призна новосъздаденото образувание за каноничната православна църква в Украйна. Питаме обаче, каква е съдбата на общопризнатата към онзи момент преди пет години и до днес от всички поместни Православни Църкви УПЦ с предстоятел митрополит Онуфрий?

Вместо да се въдвори мир в Църквата, както предполагаше патр. Вартоломей, както беше убеден, че по този начин милионни православни християни, които са лишени от общение с Църквата, ще се приобщят към Нея, той започна една война, в която буквално тези хора, които той провъзгласи за канонични, гонят каноничната Църква, взимат храмове, бият свещеници, убиват. Това ли са християни? Това е абсурд.

Има толкова изписани материали може ли да има вселенски епископ. Св. папа Григорий Двоеслов ясно и категорично указва, че който си присвои титла вселенски, той унижава и унищожава достойнството на всички останали епископи и се провъзгласява за глава на вселенската Църква, Който може да бъде единствено и само Господ Иисус Христос. Църквата е изживяла папските амбиции за първенство и главенство в Църквата. Сега ние какво, на безпаметни ли се правим? Защо са всички тези неща?

Това казва в интервю за БНР и Дарина Григорова Видинският митрополит Даниил - един от кандидатите за следващ български патриарх.

– Толкова много предизвикателства има пред православието. От една страна сме свидетели на гонения срещу наши братя, православни християни, които са подложени на нечувани гонения. Можем да ги сравним с гоненията по времето на Великата октомврийска революция, а и преди това с гоненията, на които са подложени ранните християни.

Нашата Българска православна църква също е пред големи изпитания в този момент. От една страна отвън, от друга страна отвътре. Опити за омаловажаване на това, което е автокефалната Църква, това, което сме постигнали като църковна независимост, това, което ни е завещано от нашите екзарси, нашите патриарси, живели преди това.

– Тези гонения не са преставали, те съпътстват Църквата. Господ Иисус Христос при раждането Му претърпя гонения, Той отиде в Египет. Св. Йосиф Обручник го заведе заедно със Св. Богородица в Египет, защото цар Ирод искаше да го убие. След това св. Апостоли, когато от самото начало, от Петдесетница, юдейските началници им казват: забраняваме ви да говорите в Негово Име. Св. Апостол Петър и св. Иоан Богослов бяха затворени в тъмница, св. Иаков Зеведеев беше посечен с меч. Гоненията съпътстват Църквата от самото начало.

Но страхували ли са се от гонения? Не, до такава степен това, което са получили в деня Петдесетница християните, станало съдържание на техния живот, че отивали, продавали имота си, слагали полученото в краката на св. Апостоли, за да става вече обща собственост на Църквата за нуждите на всички човеци. Като знаят какво са получили дори някой да им каже: тук сега ще ви забраняват, ще ви преследват, ако вие говорите за Иисус Христос, ще ви затворят в тъмница, хиляди смърти са били готови да претърпят апостолите. Кой ще ни раздели от любовта Христова? Нито дълбочина, нито височина, нито заплахи, нито тъмници, никой не може да не разлъчи от любовта Христова (срв. Рим 8:39).

Важно е да знаем какво сме получили и да пазим този живот. Вярата е свързана с благочестието, чистотата на вярата не сме измислили ние. За времето, когато са търпели гонения първите християни, се казва: пребъдваха в учението на светите Апостоли (срв. Деян. 2:42). Затова казваме в Символа на вярата: вярвам „в една Свята, Съборна и Апостолска Църква“. Значи ние трябва да пазим учението на Църквата, в догматически план това е чистотата на вярата.

По време на арианската ерес споровете са разтърсвали целия Изток. Църквата се събира и формулира учението: Е ли Второто Лице на Света Троица – Господ Иисус Христос – Единосъщно Лице на Бог Отец, еднакво като Бог Отец, или както учел Арий, първото най-висше творение на Бога, и се запазва чистотата на Вярата. При такива предизвикателства винаги сме имали онова, което Господ е казал за Църквата: „портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18). Портите адови винаги са зинали да погълнат всеки човек и ако може цялата Църква, но Господ е казал: „портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18).

В толкова изпитания, които Църквата е преживяла, ние имаме днес примера на Светите отци по време на иконоборството. Трябва ли да почитаме иконите или е идолопоклонство и онзи, който почита иконите, отпада от Бога? Толкова императори, които са имали пълната власт в империята, са заточвали патриарси, заточвали са всеки, който е противоречал, в столицата не е останал православен свещеник да служи в храмовете. Икони от храмовете са били изгаряни, разсичани, унищожавани, църкви и манастири са били обръщани в казарми. Помислете онези хора, които са гледали всичко това и са казали: Край, дойде свършека на света! Край, какво се случи? Почти 100 години, даже малко повече, продължава иконоборството, по време на което е имало и страшни гонения.

Как са се справили, как са успели да издържат? Били са изповедници на вярата, които знаят и изповядват: как ще позволим да не се почита образът на Господа, как няма да почитаме образът на Господ Иисус Христос, когато Сам Той се е въплътил, Той е дошъл? Догматически е изразено защо почитаме образите, защо ги пазим и не можем да ги пренебрегнем – защото почитта към образа се пренася към Първообраза. Кой ще посмее да скрие това велико Чудо на Боговъплъщението и да забрани да се изобразява образът на Господ Иисус Христос? Хората са търпели гонения, но са успели да устоят.

През първите години след болшевишката революция гоненията срещу Църквата в бившия Съветски съюз също са ужасяващи, може би най-жестоките и масови в цялата история на Църквата – избиване на свещеници, разрушаване на стотици и хиляди храмове, опит за подмяна на самата институция чрез обновленчески разкол.

По същия начин в Украйна днес голям предмет за противоречие е това разделение, което се случва в Православната църква след даването от патр. Вартоломей на 6 януари 2019 г. на „Томос“ на две дотогава неканонични, които и сега продължават да са неканонични, църковни структури в Украйна, при наличието на общопризната канонична православна църква на територията на Украйна. Това канонически несъстоятелно действие от страна на патр. Вартоломей доведе до още по-голямо разделение в Украйна.

С няколко пъти броят на православните християни в Украинската православна църква (УПЦ) с предстоятел митрополит Онуфрий превъзхожда останалите две, които имат проблеми с апостолското приемство. Сред тях има такива, които са ръкополагани от цивилни, тоест там липсва приемство на апостолската благодат. Има низвергнати и отлъчени поради основателни канонични причини, които са приети и възобновени в сан неправомерно и без покаяние. И въпреки това, патр. Вартоломей се опита да ги легитимира чрез издаването на така наречения Томос – документ за учредяването на тази неканонична структура.

Без всякакво покаяние патр. Вартоломей даде „Томос“, тоест той подписа и провъзгласи две неканонични в този момент структури като ги обедини в така наречената православна църква в Украйна – ПЦУ, и призна новосъздаденото образувание за каноничната православна църква в Украйна. Питаме обаче, каква е съдбата на общопризнатата към онзи момент преди пет години и до днес от всички поместни Православни Църкви УПЦ с предстоятел митрополит Онуфрий?

Колко години минават, а Църкви, включително гръкоезични като Албанската църква, Йерусалимската патриаршия, Антиохийската патриаршия, не признават тези структури. В едно прекрасно писмо Албанският архиепископ Анастасий на Тирана обоснова вижданията си по въпроса и изтъкна, че издаването на този „Томос“ на непокаяли се разколнически групи с проблемно свещенство не е приемливо.

Вместо да се въдвори мир в Църквата, както предполагаше патр. Вартоломей, както беше убеден, че по този начин милионни православни християни, които са лишени от общение с Църквата, ще се приобщят към Нея, той започна една война, в която буквално тези хора, които той провъзгласи за канонични, гонят каноничната Църква, взимат храмове, бият свещеници, убиват. Това ли са християни? Това е абсурд.

Но разделението е факт, разделението е налице и в Украйна с гоненията там, и в православни църкви като Кипърската, където имат Синодално решение, че признават „православната църква в Украйна“ – структура, която създава патр. Вартоломей, но има митрополити, които не признават тази структура и как ще я признаят, след като тя не е канонична. Още повече, че има особено неприемливи положения, изразени в „Томоса“, в документа, с който той дава автокефалия на тази православна, така наречена църква. Там има абсолютно неприемливи твърдения, които са еретични твърдения, буквално ерес, например в „Томоса“ едно от положенията е, че „православната църква в Украйна“ признава Константинополския трон, патриархът на Константинопол, за свой глава, както го признават всички останали православни църкви. Това е абсурд.

Има толкова изписани материали може ли да има вселенски епископ. Св. папа Григорий Двоеслов ясно и категорично указва, че който си присвои титла вселенски, той унижава и унищожава достойнството на всички останали епископи и се провъзгласява за глава на вселенската Църква, Който може да бъде единствено и само Господ Иисус Христос. Църквата е изживяла папските амбиции за първенство и главенство в Църквата. Сега ние какво, на безпаметни ли се правим? Защо са всички тези неща?

Така че да, има го това разделение, факт е, на лице е, но животът на православните християни е изпитание, и трябва да се държим за здравото учение, защото все пак има правила, свети канони, по които се регулира животът в Църквата. Тези правила категорично забраняват намесата на предстоятел на чужда Църква в делата на друга автокефална православна църква. Това е учение за Църквата и няма как да не се отстоява. И пак Църквата ще победи, колкото и портите адови да се опитват да ѝ надделеят.

В крайна сметка смисълът на нашия живот е не да векуваме тук. Смисълът на нашия живот е да живеем с истината и да свидетелстваме за тази истина. Как ще свидетелстваме за истината, ако с намесата на чужди предстоятели в делата на друга Църква нарушаваме 8 правило на Третия вселенски събор, което казва да не губим тази свобода, която сме получили от Иисус Христос? Той ни е дал свобода и в един момент, когато под такива действия на властолюбие, на властване, се допусне това, то е пречка за спасението на човешките души. Защото когато човекът се съединява с лъжа, когато започне да се ръководи от страх, поведението на човека се променя. Господ казва, „ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Иоан. 8:32), а не, който не дойде при Мен и който не Ме приема, ще го накажа, ще го унищожа. Господ не говори така, а казва „ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ (Иоан. 8:32).

Там, където има свобода, има радост дори в скърбите, дори в трудностите, когато човек е свободен, тогава живее. Свободата е важна характеристика на Божия образ, която ние имаме, затова свободата на православния християнин е изключително ценна. Мъчениците са предпочели да страдат, но да не се покорят пред властимащите, които са опитвали да ги склонят към идолопоклонство, или да ги отклонят от Христос. Предпочели са да запазят своята свобода, дори да пострадат, дори да умрат и пак са победили.

– А нашата Българска Православна Църква къде е във всичко това?

– Ние живеем в този свят, следим събитията и трябва да отстояваме каноничността, догматичните истини на вярата ни и да се стараем да живеем благочестиво, да се каем.

– Предстои един много важен избор за православния български народ – изборът на патриарх. Какъв според Вас трябва да бъде духовният пастир? И дай Боже наистина да бъде такъв, какъвто е бил, да кажем, св. Патриарх Евтимий или други патриарси, които са давали мило и драго за Вярата и чистотата на Православието.

– Да, св. Патриарх Евтимий е един свят пример от един решителен момент от историята на нашата държава и на нашата Църква. Но нека да обърнем поглед в съвсем по-ново време, защото имаме изключително достойни представители – Дядо Максим. Неговото патриаршеско служение премина през две трудни епохи. През времето на социализма успяваше да запази единството на Църквата въпреки всички трудности. След това успя да запази единството на Църквата и по време на разкола от 1992 г., който беше много голямо изпитание. Той не със сила, не с тропане по масата, а с такт, с търпение, с милост, с разсъдливост, пребори всичко това. С много търпение и много такт, в това се проявява единството.

Има различни модели, някой разчитат за единство там, където някой тропа по масата, разпорежда: насам, натам, ти тук, ти там. Но тогава, когато това единство е в личната убеденост и жертвоготовност на всеки един, тогава Църквата е непобедима. Затова Господ е казал „където са двама или трима събрани в Мое Име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20). Ако Господ е с нас, никой не може да бъде против нас (срв. Рим 8:31), тогава устояваме.

Патриархът трябва да бъде на първо място православен, сам да държи вярата в чисто сърце, да пази тайнството на вярата в чисто сърце и неминуемо да уважава своите събратя. Именно 34 Апостолско право гласи, че всеки народ трябва да познава своя предстоятел и никой от епископите да не върши нещо, което е по общоцърковните дела, без съгласието на предстоятеля и той да не върши нищо в общоцърковните дела, без съгласието на останалите. В това се проявява любовта и се прославя Синът в Отца чрез Светия Дух, когато го има това съгласие.

Патриархът е тази фигура, която трябва да олицетворява и да търси това съгласие и единство не с разпореднически дух. Затова трябва да пази, да изповядва точно православието, затова и в нашия Устав се казва: да бъде познат с правилни мисли за вярата. Това е нещо много важно – да бъде познат и със своя живот по учението на Църквата и да даде възможност действително това съгласие да се проявява за слава Божия.

– Какво ще пожелаете на православните българи?

– Да пребъдем православни. Това е велик дар, че сме се родили в православна държава. Този дар го оценяват онези, които стигат до православната вяра в друга среда. Например ние имаме епархии, които са в Западна Европа, в Съединените Щати. В тези епархии в енориите има православни християни, които са дошли от други християнски вероизповедания или от атеизъм. Тези, които познават западната култура, които са родени, възпитани в западната култура, било в католицизъм, в протестантство, когато дойдат до Православието и оценят това, го пазят действително като зеницата на окото си.

Те са един пример за нас, как и ние да ценим това, което имаме, както се казва, без да сме се трудили. Нашите предци са построили храмовете, нашите предци са се борили за Екзархията, за независима Българска Православна Църква. Отстоявали са Вярата и през комунистическо време, време на изпитания, запазили са и са ни предали тази Православна вяра.

Днес ние трябва да се просвещаваме, да се интересуваме за това велико наследство, този дар, който имаме. Има хора, които са на Запад и трябва да пътуват един-два часа, за да отидат до православен храм, а ние в градовете и селата на всеки празник и в неделя чуваме камбаната как бие, храмът е там и ни очаква. Нека не подминаваме този зов, нека това съкровище, което имаме до нас, да го познаваме. Това е спасението ни, това ни прави човеци. Без Бога човекът е бледо подобие на човек и той ще страда. Без Бога човек още в този живот страда, а не дай Боже да остане така и след земния си живот, да остане във вечността без Бога. Това е вечно страдание, това е вечно страдание.

Така че да се стремим да познаваме, да ценим този велик дар, същината на който е живото общуване с Бога. Благодатта, която сме получили, е безценна. За да се опази и да получим този дар, нашите предци са отстоявали истината през гонения. През турско време колко мъченици имаме за вярата, които са останали верни, казвали са: Ще живея и ще умра като православен християнин и няма да ме разделите от моя Бог. Това са достойни хора, от които може да се учим.

В днешно време толкова е обезценен човешкият живот, толкова евтино гледаме на себе си. Машинките, които са ни обсебили вниманието, са по-ценни. Отдаваме 90% от вниманието на тези машинки, вместо да обърнем внимание на самите себе си, на човека до нас. Ние пренебрегваме Божия образ и в нас самите, и в хората около нас и са ни обсебили някакви такива неща.

Затова нека да проявим интерес, нека да прочетем, да видим какво сме получили, да се запознаем. Тогава може и нашият ум Господ да просвети да повярваме, да стигнем до Вярата и да оживее и нашето сърце. Да стане това, за което Господ е дошъл и е страдал, за което и сега се моли и ходатайства, дава време на покаяние за всеки един човек да се обърне. Да го приемем, за да се спасим, това е великият дар. Господ така очаква и дълготърпи и се моли за всеки един човек. Това е и нашето желание: да познаем истината и да се спасим.

Дарина Григорова

bnr.bg