Три мита стоят в основата на колективното разочарование от западните центристки политически лидери, които отдавна приемат хегемонията си за даденост. Всеки от митовете е от лош по-лош и развенчаването им е необходима, макар и недостатъчна стъпка към осмисляне на настоящето

Уверените елити отразяват жизнеспособни режими. Днес елитите от двете страни на Атлантическия океан са всичко друго, но не и уверени. Последната година те разтъркваха очи в недоверие, че нещата се развиха по очевидния за всички начин.

В Съединените щати центристите са ужасени, че обществото изглежда толкова неблагодарно към икономическите успехи на президента Джо Байдън, че започва да гравитира около Доналд Тръмп. В Европа огромния възход на всякакви разновидности на тръмпизма за сметка на либерални икони като френския президент Еманюел Макрон и "Зелените" в Германия предизвикват подобно униние.

На Запад неуспехът на драконовските санкции да ударят руската икономика и издръжливостта на китайските технологични компании пред лицето на много тежки санкции разпалват смес от нихилизъм и шовинизъм. Три мита са в основата на колективното разочарование от западните центристи, които някога приемаха хегемонията си за даденост.

Първият мит е, че политическият център по дефиниция е най-големият враг на крайната десница. Вторият е за представителността на демокрацията, за това, че някакъв митичен средностатистически избирател решава изхода от изборите. Третият е, че санкциите и митата биха възпрепятстват Китай и Русия заради тяхната зависимост от западните технологии, капитал и платежни системи.

Всеки мит е от лош по-лош; всички те са подвеждащи. Развенчаването им е необходима, макар и недостатъчна стъпка към осмисляне на настоящето.

Да започнем с мита за мощния сблъсък между центъра и крайната десница и да се запитаме: щеше ли да се случи издигането на Макрон от нищото до президент на Франция, ако Марин льо Пен и нейният "Национален фронт" (както беше известен тогава) не бяха силен съперник ? Разбира се, че не. Но щеше ли някой като Льо Пен да се превърне в силен съперник на свой ред, ако някой като Макрон не прилагаше политики, които облагодетелстват свръхбогатите (чрез намаляване на данъците и масовото печатане на пари), като същевременно позволяват строгите икономии да нанесат огромен удар върху поне половината от населението ? Отново не.

Въпреки че няма съмнение, че Макрон и Льо Пен (точно като демократите и Тръмп в САЩ) се мразят взаимно, тяхната сила е взаимосвързана. Политиката на центристите на държавен социализъм за малцина и финансови ограничения за мнозина подхранва неофашистката десница, чийто възход се подхранва от най-силната претенция на центъра да бъде единствената преграда срещу неофашизма.

Сега помислете за мита за неблагодарния средностатистически избирател, който безразсъдно отхвърля стабилното възстановяване на западните икономики след пандемията. Единствените хора, които намират политическия срив на Макрон за озадачаващ и които обвиняват обществото в САЩ, че не оценява страхотната икономика, която Байдън им дава, живеят в свят на електронни таблици със статистика на глава от населението и макроикономически данни. За тях се предполага, че десетичната запетая от растежа на БВП тук и процентният пункт от нивата на безработица там са от значение.

През 1992 г. предизборната мантра на Бил Клинтън беше „Икономиката, глупако“. И това все още е в сила. Но днес въпросът е: Чия икономика? Когато попитате борещите се защо са ядосани в момент, когато БВП расте, те отговарят: „Може би вашият БВП расте, но моят не“. Когато им кажете, че инфлацията се е изравнила, те отвръщат: „Може би вашите цени не се покачват, но тези, които плащам, скачат всеки ден!“ Казано направо, напълно логично е в нашия свят след 2008 г. социалните перспективи на мнозинството от хората да намаляват на фона на блестящите макроикономически данни.

Надценили хегемонията си над собственото си население, западните центристки елити продължиха да надценяват и властта си над външните врагове, най-вече Русия и Китай. И в двата случая резултатът от упражняването на тази безспорно голяма власт беше точно обратният на очаквания.

В случая с Русия безпрецедентните западни санкции в отговор на нахлуването в Украйна се оказаха божи дар за президента Владимир Путин. Неговата най-голяма слабост беше ограничената му власт над руските олигарси, които успяха да хеджират (бел. ред борсов термин, да заложиш на много акции едновременно с крупни суми, с идеята, че дори една от тях да се окаже успешна, ще върне инвестицията за останалите) залозите си, като държаха по-голямата част от плячката си на Запад. Но санкциите дадоха на Путин възможност да ги принуди да избират между Русия и Запада, подслаждайки този ултиматум с перспективата да поемат доходоносните бизнеси (като McDonald’s и IKEA), изоставени от западните корпорации.

В допълнение, руската военна икономика, откъсната от западните вериги за доставки, доведе до масивна реиндустриализация. Това усилие свръхкомпенсира сериозната загуба на вносни стоки и свързаните с това скокове на цените.

Устойчивостта на Китай беше още по-голямо разочарование за политиците във Вашингтон, които вярваха, че Законът "CHIPS and Science Act" на Байдън, който забранява на всеки (не само на американците) да продава усъвършенствани полупроводници на китайски компании, решително ще отслаби големите технологични фирми в Китай и ще помогне на САЩ да спечелят втората Студена война. "Huawei", например, създаде по-добър софтуер, за да постигне по-голяма изчислителна мощност от по-малките микрочипове, докато той и други местни производители на чипове наваксаха изоставането си в хардуера. Междувременно потокът от евтини и технологично превъзходни електрически превозни средства и оборудване за зелена енергия хванаха американските и европейските власти напълно неподготвени.

Може би най-големият удар по увереността на западните елити дойде след налагането на санкциите, тъй като те се бореха да убедят населението си, че промишлените производства се връщат в техните страни. Едва тогава им стана ясно, че 30-те години лишаване от инвестиции, както в производството, така и в способността на техните държави да произвеждат, са оставили Запада безсилен. Накъдето и да погледнем – независимо дали в САЩ, Обединеното кралство или Европейския съюз – откриваме държави, на които им липсва опитът, който някога са имали, за да произвеждат; от британските железници и американската програма за ядрени подводници до зелена енергия, обществено здравеопазване и много други.

По този начин контрастът с развитието в Русия и Китай тежи силно върху западните политици, които в продължение на десетилетия бяха примамвани от корпоративни лобисти и мозъчни тръстове да изчерпват капацитета на своите държави в правенето на реална политика. Дали това горчиво осъзнаване ще ги убеди да се откажат от трите мита, които са ги заслепявали толкова дълго, остава да видим.

Източник: Project Syndicate

Превод за "Гласове" Юлия Семир Ал-Хаким