Голям ентусиазъм демонстрираха „правилните“ хора в България във връзка с горивото на „Уестингхаус“. И Главчев, и останалите главанаци около него единодушно твърдяха, че тяхната „диверсификация“ била първостепенен „национален интерес“.

През последните години думата „диверсификация“ се използва като неопровержим аргумент – така, както през първата половина на XX в. е използван израза „национално обединение“. Не е случайно, че диверсификацията съвпадна по време с едно мероприятие, което някои от организаторите му обявиха като стъпка към „национално обединение“ – пренасяне „тленните останки“ на цар Фердинанд в България.

Всеки опит за „национално обединение“ в миналото поражда ентусиазъм. В него се смесват патриотизъм, реваншизъм и „жалостна самонадеяност“. Изразът в кавичките е на Константин Иречек. Веднага след пристигането си тук той забелязва една характерна черта на младата политическа класа и я описва като „жалостна самонадеяност и самонадеяна неспособност“. Дори образовани българи, наричани по-късно „духовни водачи“, се поддават на тази взривоопасна смесица, породена от очаквания, не гарантирани с нищо реално, освен със собственото им желание и с голословни обещания.

През 1910 г. се провежда анкета по македонския и балканските въпроси, в която участват видни писатели, интелектуалци и общественици. На въпроса: „Какво е желателното и какво възможното бъдеще на Балканите?“, Пенчо Славейков отговаря:

„Поетът казва – война. А какво казва политикът, не зная…Моето желание е да бъдат Балканите български и аз да доживея това.“

Желанието на Пенчо Славейков съвпада с това на ген. Михаил Савов. Преди да даде заповед за нападение на сръбските и гръцки позиции, ген. Михаил Савов е твърдо убеден, че западните съюзници /тогава това е Антантата/ винаги ще предпочетат „нас“, пред гърци и сърби, защото войската ни е по-силна.

Няма кой да чуе какво е писал неизвестният днес Иван Строгов в „прочутите Фердинандики“ /С.Радев/, с които си докарва шест месеца затвор за обида на Фердинанд. Никой не слуша слабите гласове на разума, заглушавани от гръмотевичната реторика на войнолюбците. Така логично се стига до „деня на престъпното безумие“.

По време на Първата световна война към психичната смесица, която обозначихме с думата „ентусиазъм“, се прибавя и свръхдоза русофобия. Писателят Антон Страшимиров също потъва в общата националистическа еуфория. И обосновава „правилността“ на русофобската политика, която открай време води Васил Радославов, по много оригинален начин – с анекдот. С него Страшимиров оправдава един уникален исторически казус: една нация, която е получила своя държавност с война, водена от едноверен и културно родствен народ, малко по-късно води война против същия този народ в съюз с петвековния си иноверен и културно чужд поробител.

Ето какво казва Антон Страшимиров в своята общо взето оптимистична „Книга за българите“, публикувана в началото на 1918 г. няколко месеца преди военната катастрофа при Добро поле и капитулацията на България.

„Казано с езика на тогавашния политически темп /времето на Стамболов – А.К./ трябваше да се хвърли в лицето на външния свят следната характерна духовитост, в която народният гений бе кондензирал тогава българското политическо его: русофил и русофоб спорят в селска кръчма –

Русофоб: /с чаша вино в ръка/ Чуй бе, това вино мое ли е?

Русофил: Твое е.

Русофоб: /Изпива си виното/ Изпих ли го?

Русофил: Изпи го.

Русофоб: Е, какво иска Русия?...

И Антон Страшимиров, както и много други писатели и журналисти от онова време мисли нацията като „племе“. И той, като много други, пропагандира неговата „самобитност“. Страшимиров я демонстрира тук с един от нейните символи -.чашата с вино.

Но по време на „обединителната“ война докато войници и низши офицери проливат кръвта си, други изпиват не само своето, но и чуждото вино. Ще цитирам само едно от многобройните свидетелства за корупция - само няколко изречения, заради многозначителната метафора „бомба“, която използва авторът й ген. Сава Савов:

„Бомбата е излята в тъй наречения тил и е напълнена с най-разнородни взривни вещества: с откраднат от маларичните ни войници хинин, с остатъци от неизпратена в странство захар, с останало още в министерските чифлици и недоизнесено жито, с храна, намерена в кметските къщи, с тлъстите дивиденти на изникнали като гъби след дъжд акционери - народни представители, с крепостните актове на вили в извънбългарски столици…“

Ген. Савов, Сава, ген. Константен Жостов – „Интимните причини за погромите на България“, С.: 2000, с. 75

Но към тази типична проява на войната, трябва да добавим и още нещо, което има пряка връзка с вече посочения уникален казус: воюването на православна България против православна Русия в съюз с ислямска Турция.

Не ми е известно някой историк да е обръщал специално внимание на този казус, и специално на действията на турските войски в Добруджа, освен, естествено, военните историци във военно-тактическа перспектива. Нашата перспектива ще бъде друга. Най-напред ще изложа фактографията, после ще я коментирам.

Историята с турските дивизии е изложена в детайли от адютанта на главнокомандващия ген . Жеков – майор Лука Малеев в неговата книга със заглавие „Лудендорф клевети!“. Основната клевета на германския фелдмаршал е тази, че златото на Атентата, която подкупила българите е причината за военната катастрофа на Германия. Това твърдение е жегнало дълбоко Лука Малеев и той подробно опровергава това и всички останали твърдения на Лудендорф.

И така, според „пункт 8“ / така е записал Л. Малеев/ на сключената между Германия и България военна конвенция „Договарящите държави считат като общ противник всеки неприятел, който нападне една от тях, и като такъв ще се отнасят“. Л. Малеев – „Лудендорф клевети!“, С.1931 г.

По-нататък, позовавайки се на тази точка от конвенцията, Малеев разглежда въпроса доколко Германия и Австро-Унгария са изпълнили задълженията си след като Румъния и Гърция влизат във войната. Цялата аргументация не ни интересува, а само онази частта, свързана с Турция.

В пункт 5 се казва, че германското главно командване поема задължението по желание на България да накара турското главно командване да даде достатъчно сили за защита на Дедеагач срещу опити за десант и при съвместни действия с български войски да ги постави под българско разположение.

А пункт 10 допълва горното: „На Турция се запазва правото да се присъедини към този договор в пълния му облик. Германското висше главно командуване веднага ще започне с нея преговори. След събитията, няма никакво съмнение върху това, че Турция е решена, щом България пожелае военна помощ…“ И т.н.

Тъй като Турция не е подписала военната конвенция, продължава Малеев, значи „Германия се поставя като посредник-пълномощник и тя поема и гарантира /подч. от мен – А.К./ задълженията, отнасящи се до Турция“.

От българска страна обаче избягват да искат такава помощ, защото се опасяват от „претенции за териториална компенсация“ от страна на Турция. Но когато се очертава и румънската опасност, се явява и „наложителната нужда“ от помощ и българското командване се обръща към германското. На това искане ген. Фалкенхайн отговаря, че от военно гледище много по-правилно било да се насочат германски и австро-унгарски войски към Букурещ. „Затова пък би трябвало няколко турски дивизии да подкрепят българската армия. Ще се споразумея с Енвер относно количеството на тия спомагателни войски и резултата ще ви съобщя…“

Българското главно командване остава много изненадано от този отговор. Неговите съображения Лука Малеев познава много добре като адютант на главнокомандващия ген. Жеков, така че можем да се доверим напълно на следните негови думи:“…Изпращането на германската помощ в България е силно желано по политически съображения: от една страна да се потвърди, че Германия се притича в подкрепа на България…, а от друга – да се даде да се разбере в Русия, какво срещу насочени през Добруджа нейни войски ще се противопоставят не само български, но и германки щикове“.

Българското командване възразява с аргумента, че Турция би могла да поиска териториални компенсации; и настоява германците да поискат турски войски като „съдействие на Германия“, тоест, турските войски да заместват германските.

Във връзка с изразените опасения за териториални компенсации, ген. Файлкенхайн отговаря, че не допуска Турция да иска такива и предлага „Германия да стане гарантка в това отношение“.

Следват преписки между флигел-адютанта на царя полк. Ганчев и ген. Жеков: първият настоява да се иска по-голяма турска помощ, а ген. Жеков остава на своята позиция. И когато на България се предлагат още четири до шест турски дивизии, ген. Жеков взема само две, а останалите са изпратени в Галиция.

В един от отговорите си на полк. Ганчев, главнокомандващия ген Жеков пише: „Убеждението на германското главно командване, че турските дивизии ни са като натрапени има основанието си във факта, че германците, въпреки клаузите на конвенцията, изтеглиха постепенно почти всичките си войски от Балкана. Мисълта им, че ние трябва да искаме турски войски, е погрешна. Ние всякога ще предпочетем една германска дивизия пред една или две турски.“

Докато ген. Жеков отстоява своята позиция, цар Фердинанд разговаря в първите дни на септември 1916 г. с Енвер паша и остава „извънредно доволен от изявленията на последния“. И съобщава на ген. Жеков: „Лоялността и чистосърдечието, които Енвер паша показа, и неговата готовност да ни даде каквито части искаме, са лишени от всякакво лицемерие“.

След време Лука Малеев ще напише: „Тежките за България последствия от турската помощ, главно по претенциите им в подялбата на плячката /подч. от мен – А.К./ и настояване до крайна неотстъпчивост за кондоминиум при мира с Ромъния – турските претенции имаха поддръжката на Лудендорфа – доказаха колко основателни са били опасенията на ген. Жеков“.

Лука Малеев е фиксиран върху фигурата на Лудендорф, но ние днес, с опита, който имаме не само от двете световни войни, но и от последните десетилетия можем да видим и нещо друго, стратегически много важно: Фердинанд се старае на всяка цена да направи българи и турци „братя по оръжие“ във война срещу Русия – идея, естествена за неговия перверзен ум.

Добри Ганчев вижда перверзията му само в интимен план, но тя е разнопосочна. В спомените си ген. Сава Савов разказва, че един ден, когато царят отива във „Врана“, го кани в колата си и по пътя започва разговор за Балканската война. Внезапно царят казва: „Знаете ли, генерале, какво загубихме в тая война? Родосто, костите на Ракоци“, а когато забеляза, че останах малко учуден – коментира генералът – добави „И Охрид на Св. Климент“. Него не го е заболяло, че загубихме по негова вина цяла Македония, Тракия и Добруджа, че опропастихме завинаги обединението на българския народ, за което цели 50 години се готвихме, а мисли и съжалява за костите на маджарския патриот Ракоци“

Става дума за Ференц II Ракоци, унгарски княз, борец за независимост, който емигрира в Турция и умира в Родосто. Тази морално-политическа перверзия – пред българската катастрофа да съжалява за костите на унгарския княз - силно възмущава ген. Сава Савов.

Това е първата „диверсификация“ на неукрепналата българска нация, започнала под лозунга за „национално обединение“. Веднага след нея „бомбата“ избухва. България влиза в период на гражданска война, която преминава от „гореща“ към „студена“ фаза и обратно; и от политическа криза към диктатура. Хърватския журналист Йое Матошич озаглавява книгата си с репортажи от този период „Кървава България“. Екзекуторите на Ванче Михайлов убиват брата на Страшимиров – Тодор. Тогава писателят изрича изпълнените с гняв и горест думи: „Убиха и брат ми Тодора! Бог да пази България! Убийците са същите, за които се отнасят думите: „Клаха народа си, както турчин не го е клал“. Потресен от тази „хекатомба“, споменатия по-горе Иван Строгов пише три послания до сина на Фердинанд, с надеждата, че той е по-различен от баща си и такъв ще бъде като цар. В едно от тези послания, той описва състоянието, в което се намира тогавашната „демократична“ България така: „Макар че днешните ни управници крещят и чрез своята богато платена преса, чрез вестникари — проститутки на перото и словото, и чрез речи лицемерни, че са поставили България над всичко и преди всичко, делата им са отрицание на тая България, отрицание и пренебрежение на нуждите на българския народ, на неговите най-насъщни нужди, на неговата воля за самостоен стопански и политически живот, отрицание на истинския текст и дух на българската конституция…“

http://promacedonia.org/giliev/isppc/index.htm

Пропуснал е Строгов само да спомене историците, а тях не трябва да забравяме никога. Имам предвид днешните „водещи“ български историци, които, за да са винаги „водещи“ и да ги канят „водещите“ телевизии, с малки изключения, са малко или повече „гумогръбначни“. /Думата вземам от Найден Шейтанов, авторът на идеологията на „Бранник“./ Ако вчера са говорили едно, днес ще бъде друго. Ако вчера е бил комунист, днес задължително ще е „патриот“. Зависи откъде духа вятъра на промяната. Ето какво казва проф. Христо Матанов в телевизионно интервю за решението на политиците, които довеждат Фердинанд в България:

„Делегацията, която пътува в Европа, се спира на австроунгарския поручик Фердинанд Сакскобургготски, може би заради неговото потекло и заради неговата научна дейност.“

Има обаче един безспорен документ - шифрованата телеграма на К. Стоилов до Гр. Начович, изпратена след срещата с посредника между Фердинанд и българската депутация (1/13 декември 1886 г.), - който показва, че критериите на българските политици са били далеч от „научната дейност“ на Фердинанд. Проф. Матанов много добре знае /или би трябвало да знае/, че в тази телеграма пише:

„Князът е много богат /подч. от мен – А.К./ и сроден с австрийския, с английския, германския и белгийския дворове; той уверява, че е персона грата при руския двор, като ни прие носеше руски орден“ (Стоилов 2002: 26 – 27).

Окачил си руски орден Фердинанд Лисицата, а откъде да знае Стоилов, че след десетина години този „орденоносец“ най-безочливо ще се подиграе с него и ще свали от власт правителството му с една основна цел - да наложи своя личен режим и, в частност, да подклажда „братоубийствени схватки“ между македонските дейци в интерес на Австро-Унгария.

Синът на Фердинанд наистина се оказва по-различен, „народен“ цар – подготвя деветоюнския преврат отдалече, много деликатно, но оставя „неотговорните фактори“ и свързания с тях проиталиански /профашистки/ политик и министър-председател /1926-1931 г./ Андрей Ляпчев с развързани ръце.

По-късно отстранява от властта офицерите, свързани със „Звено“ и необезпокояван от силна и решителна опозиция, обвързва България с нацистка Германия. Кой каквото иска може да говори и пише за „народния цар“, но това е безспорен факт. Както безспорен е и фактът, че „Царя—обединител“ дава съгласие пред Рибентроп да бъдат „вдигнати“ евреите от Македония – има безспорни документи за това.

Авторът на „Фердинандиките“ протестира писмено пред цар Борис за отношението към евреите и му казва, че носи „лична отговорност“ за тази политика. Няколко месеца преди девети септември Строгов пише писмо до принц Кирил: опитва се да го убеди, че е най-добре за „целокупния български народ“ българите от старите предели да оставят Македония, тоест, от нея да бъде създадена отделна автономна единица. Използва за аргумент Соломоновата присъда, /повторена от Ж. Желев във връзка с признаването на македонската държавност/. И в края на писмото си предупреждава принца и в негово лице – регентството:

“Но ако не вникнете по-дълбоко в смисъла на това изложение и бляскави перспективи, които се откриват пред нас, бляскави перспективи, повтарям, именно – за настоящия тежък военно-политически момент да предотвратим по-нататъшните опустошения на градове и села в страната ни тук и в Македония, каквито ще бъдат неизбежни, и ако продължаваме да водим политиката „на гол корем пищов“… гибел ни очаква, страшна гибел!…“

Но отново няма кой да чуе този доблестен и политически прозорлив мъж, както и други като него. Така “цар Борис III Обединител“ провежда втората, още по-дълбока „диверсификация“.

Това не е минало, което може да бъде заличено с пренасянето на „тленни останки“ и с други магически фокуси. Ние не сме Испания. В нейната история няма такова уникално събитие, каквато е съюзяването на православна България с Турция против православния народ, който, заедно с българските опълченци, е извоювал българската национална държава. Понеже евроатлантическия „елит“ има навика да се прави на „дръж ми шапката“, нека изясним проблема. Не става въпрос за благодарност. Русия отдавна знае, че не трябва да очаква благодарност – Достоевски го е обяснил достатъчно ясно. А също и „бащата“ на македонизма Кръсте Мисирков. „Бугарската благодарност е от ден до пладне“ - казва той в програмния си текст „За македонцките работи“ и добавя: „бугарите, на место да се во соiуз со „великата освободителка“, ке се фрл’ат во скутоите, или на Англиiа, или на друзите неприiатели на Русиiа и словенството“. https://www.strumski.com/books/Za%20Makedonckite%20raboti.pdf

/Добре е днешните „деславянизатори“, следовници на покойния проф. Пламен Цветков да имат предвид тези думи, когато „громят“ македонизма на Мисирков – по своята същност той е „славянизъм“, в културен смисъл, разбира се./

Тук говоря за собственото ни съществуване като нация, за възпроизвеждането на исторически формираната културно-национална идентичност. Турско-българския съюз срещу Русия поражда у русофобите перманентната необходимост да го оправдават и обосновават с „национален интерес“. Не знам какво си въобразяват, че постигат, но щетите, които причиняват на Русия са нищожни. Много по-силен е „бумеранговият“ ефект от техните писания – те ерозират културно-националната идентичност и разширяват процепите в нацията. Опитват се, например, да поставят едно стихотворение на Вазов, писано по време на ПСВ по-високо от трайно установените в националния литературен канон „Под игото“ и „Опълченците на Шипка“.

В едно от писанията си, произвеждани на конвейер, Огнян Минчев нарежда ген. Иван Колев непосредствено до Ботев, Левски и Раковски – на мястото, което в националния пантеон заема Любен Каравелов. Защото генералът бил „разгромил“ руснаците на Добруджанския фронт. Да, с помощта на турските си „братя по оръжие“, както показах вече. Минчев следва да направи логичното - след името на ген. Колев да добави и това на Енвер паша. А след това привържениците на „гражданския патриотизъм“ да му изградят паметник на мястото на този на Съветската армия.

В друг текст проф. Минчев съчинява нова, „евроатлантическа“ история на Сръбско-българската война. Русия била изненадана от волята на „народа“ за независимост и решила „да се насъскат османците и сърбите „да ударят“ по „неблагодарния“ княз“. Минчевата история завършва с „позорното прогонване на насъсканата от Русия Миланова Сърбия“.

Както навсякъде, така и в този текст, проф. Минчев демонстрира космическо самочувствие – като на български космонавт, който успял да се скачи в космоса с американския кораб-майка. Но да застанеш срещу „Строители на съвременна България“, където Симеон Радев ясно и подробно показва кой „насъсква“ крал Милан, и кой заплашва Батенберг, че ако не спре настъплението, българските войски „ще видят срещу си не вече сръбски, а императорско-австрийски войски“, е не само жалостна самонадеяност, но и „насъскване“ на полуобразованите българи срещу Русия и съседна Сърбия. И в този случай „бумеранговият“ ефект е много по-значим. Със сърбофобски лъжи никога няма да спечелим уважението на огромната част от днешните македонци, защото, първо, те нямат никакви колебания в православно-славянската си самоидентификация; и второ, твърдо вярват, че сърбите и македонците винаги са били на „правилната страна на историята“, за разлика от „бугарите-татари“.

Всъщност, зад тези напъни за пълзящо национално инженерство днес най-заинтересовано стои Германия, германският реваншизъм в актуалната му „гражданско-патриотична“ и глобалистка форма. По отношение на България днес германската политика е същата, каквато е била по времето на Фердинанд и Борис III. Има само една разлика: някогашната Германия прави пропаганда в свой интерес по самоубийствен начин; днешната Германия го прави в интерес на САЩ по самоунизителен начин.

А ние? Би трябвало да си даваме сметка, че отново сме кобургготски царски поданици. Ако бяхме български граждани, щяхме да излезем по площадите – по своя воля! – и да заявим категорично: „Не го искаме Фердинанд Лисицата! Работил е за Австро-Унгария и Германия, дръжте си го там.“

Съседните ни народи не допуснаха своите бивши монарси да се намесват в техния политически живот. А ние направихме „царя“ министър-председател! Бил богат и имал връзки с Емирствата ли беше, с Кувейт ли, не съм имал за цел да помня. Същественото, за което трябва да си даваме сметка е, че така правят само „племена“ с дълбоко профанизиран дух и като следствие от това – силно податливи на „диверсифициране“. Ако най-яркият носител на този профанизиран дух - евроатлантическият „елит“ - не вярва на мен, би трябвало да вЕрва на своя цар. Какво каза той преди няколко години? – „На българите чипът им е сбъркан“. Като отговор на тези думи се налага да кажа изрично: целта на този текст бе да покажа „диверсификациите“ като разпадане на нацията, започнало още при личния режим на Фердинанд, а това разпадане - като следствие от игнорирането на исторически формираната културно-национална идентичност от страна на русофобските партии, водени за носа от царстващите Кобурги.

Над 70% от етническите българи не гласуваха на тези избори. Имало политическа криза, казват политолозите. Говорят с презумпцията, че нацията е „факт“, нещо като корито на река, по която протичат „политическите процеси“. Но нацията е именно политически процес. А българската нация се намира в процес на необратимо разпадане. Може да се каже и така: българска нация вече няма; има само народ, разделен на „племена“, които обитават територията на чужда за тях държава. И всяко от тези „племена“ има своите историци, които разказват „истинската история на българите“.

…А сега ни предстои да наблюдаваме как главнокомандващия генерал Борисов ще подсили десния си фланг с Дивизията за права и свободи по волята на задокеанския „цар“. И как ще направят България щатско-турски кондоминиум.

------------------------------------------------------------

Автор: Александър Кертин за "Гласове". Учител по история във Втора английска гимназия. Автор на пет учебника, редица публикации, белетристика, разкази, новели и историографските изследвания - "Троянският кон. Опит за психоисторически анализ на българския политически радикализъм", "Между кръста и меча", "Епикриза на rusofobiata.bg", "Македония: една история в две метафори".

https://glasove.com/na-fokus/diversifikatsiite-kato-razpad-na-natsiyata-ot-ferdinand-do-dnes