Голямата, сериозната битка в България не е толкова битка за това Кой ще управлява България, а Как ще я управлява, с каква компетентност, ефективност и качество в името на истинските национални цели и амбиции на България.

Изборите (национални и за Европейски парламент) приключиха и резултатите са известни на всички. Но, информацията без анализ е само шум. Затова смятам, че настъпва бързо времето на суровите анализи, на честните и справедливи изводи, на реалните действия в името на националните ни интереси.

Моментът е исторически важен, защото решенията, които ще се вземат ще предопределят ще продължи ли България отчайващата серия от избори и от слаби към по-слаби правителства или ще съумеем най-сетне да се отблъснем и излезем от националния политическия и морален маразъм, в който потъваме от ден на ден.

Необходимо е да се осмисли, че резултатите от изборите, независимо от разочароващата избирателна активност, всъщност са вот от голямо значение за бъдещето на България. Този вот изисква дълбоко преосмисляне и реконструкция на обществено-политическия живот, на демократичния модел, на ролята на политическите партии и на отношенията между властта и гражданите. Подобен анализ и своеобразно „допитване“ и диалог с цялото ни общество, не може да бъде пренебрегнато. Сигурен съм, че българската общественост, интелигенцията ни, ръководствата на основните политически партии, както и държавният глава осъзнават дълбоко своята отговорност за излизане на страната ни от политическата криза.

ИСТИНСКИ ДЕМОКРАТИЧЕН НАЦИОНАЛЕН ВОТ НЯМАШЕ

Най-основният извод за тези избори е рекордно ниската избирателна активност. Тя показва разочарованието и даже отвращението на обществеността, на гражданското общество от сегашната интересчийска политико-партийна паяжина обхванала в плен необходимия път, национални цели и бъдеще на България. И затова считам, че значението на това 66-процентно безмълвно национално отхвърляне за гласуване - не е само политическо, то е и морално. Защото не става въпрос само и единствено за сблъсък на политически идеи и партии, а за начини на виждане и оценка на това, което тези политически партии са свършили през годините. Става дума вече за една национална непримиримост към един доказано интересчийски и лъжлив политически елит и една избирателна система възпроизвеждаща само себеподобни.

Оттук възниква и още един въпрос, по който не разбирам защо се мълчи - каква ще е легитимността на бъдещото ново правителство, ако то е чисто политическо? Можеш да управляваш българския народ с една трета от 34% гласували и да управляваш останалите 66%?

И това вече не е хипотеза, а реална перспектива. Перспектива, с която не може да се съгласим със скръстени ръце.

Що се отнася до новата карта на политическите „владения“ в България не мисля, че са налице особени изненади.

Сега вече политическа България, начело с ГЕРБ-СДС и ДПС, още по-ясно се откроява като територия, която е в челните редици на нарастващите популистки партии и движения в европейски континент. Спадът на ПП–ДБ едва ли е изненада - то до голяма степен съответстваше на прогнозите и на социологическите проучвания. По-скоро е изненада, че на фона на всеобщото разочарование от тях, все пак събраха и този процент гласоподаватели.

Това, върху което си струва да се обърне внимание е, че лявото в България, като цяло; с всички негови дъщерни и сателитни образувания (претендиращи, псевдо или не?) претърпя съкрушително поражение на изборите в неделя, като спечели общо (БСП+Левицата+Солидарна България) едва около 9.3% от гласовете и пак остава на пето място. Лявото в България се оказа основният прегорял елемент в тези общи избори.

Това е катастрофална историческа загуба за цялото ляво в България. Анализите в лявото пространство тепърва предстоят, но важно е да се подчертае, че лъкатушейки между демагогски участия и обяснения за участието си в управлението през последните години (заедно с Промяната) и утопични декларации; игнорирайки въпросът за своята изключително слаба идеологическа и кадрова политика, нямаше как Лявото като цяло да не разочарова. И това се случи.

Инженерираните сателити и „звездички“ в лявото пространство се оказаха най-общо казано „задънени улици“ и техните евтини намигвания към „работническа класа“ и „социалната справедливост“, бяха тотално подминати от левите избиратели. А подозрителното им мълчание по отношение на популистките шаблони, по отношение на Европа и на войната в Украйна, както и към съвременните леви тенденции в света и собствената им европейска идентичност - допълнително доведе до тяхната очевидна капитулация.

На България е необходима Левица (като цяло!), която е надеждна, сериозна, компетентна, но и безкомпромисна, принципна и нападателна по отношение на своите ценности, както и способна да има тежест в исконната им и традиционна борба срещу крайната десница.

От подробен анализ се нуждае и Десницата в България, която „криейки се“ зад ГЕРБ-СДС и ДПС, мисли, че прогресира. А, всъщност се обезличава идейно все-повече идентифицирайки се с тези „властови“ партии, които губят все повече своя отчетлив идеологически профил, и се превръщат в повече или по-малко в създадени политически „платформи“ за участие във властта.

Всичко това означава без съмнение, че сега след тези поредни избори – при огромния протестен „не-вот“, при увеличената фрагментация на новия парламент - политическият риск и нестабилност в страната нараства. Не можем да си затваряме очите пред очевидния безпорядък във вътрешно-политически план, в икономически план, пред липсата на външно-икономическа визия за развитието ни.

Всичко това, наближавайки края на третото десетилетие на 21-я век - е жалко за България. И не е изненадващо, че инвеститорите, национални и външни са силно обезпокоени. И затова, отново, за пореден път подчертавам, че едно управление е легитимно, само ако мнозинството от населението го приема за легитимно. Това е императивът на политическите реалности.

ОБЕЩАВАХА ЛИ ПАРТИЙНИТЕ ПРЕДИЗБОРНИ ПРОГРАМИ ЕДНА ИКОНОМИКА НА БЪДЕЩЕТО ЗА БЪЛГАРИЯ?

Някои от даже сериозните политически анализатори, подчертаха в дните и часовете веднага след изборите, че българите не четат програми и предизборни платформи, че не се интересуват от тях, а вярват единствено на различните политически личности. Не съм въобще сигурен, че това е изцяло вярно, особено когато знаем, че почти за всеки активен български гражданин, въпросите свързани с войната до нас, с инфлацията, с цените на енергийните услуги, с лихвите по кредити и депозити, с величината на данъците, с покупателната способност, с пенсиите – са жизнено важни въпроси за него, за семейството му за децата му.

И затова няма как да не направя още един извод, отнасящ се до изключително бедната избирателна активност. Тази кампания и изборите преминаха без почти никакви или много слаби и повърхностни дискусии по горе-очертаните жизнени за всеки български избирател проблеми. А сериозен дебат за Европа, направо липсваше. Нито така наречените „евроатлантици“, нито даже „евроскептиците“ у нас се опитаха да разяснят на българския избирател какви са техните виждания, намерения, препоръки и предложения относно следните болести и противоречия на сегашния Европейски Съюз:

- Европейският съюз ще отмени ли тенденцията към наднационално надмощие и федерализация?;

- Ще бъде ли преустановена стандартизиращата и прекомерна централизация, която заличава националните идентичности, предимства и суверенитет?;

- Ще се сложи ли край на неограниченото разширяване на една авторитарна система за сметка на издигане ролята на свободната воля и политики в интерес на народите създали този съюз при други принципи?

Направо, избирателят бе тотално подценен; оставен на своите собствени мисли и виждания. И то на фона на земетръсни и пълни с опасност геополитически конфликти на една крачка от България, на фона на все още упорито инфлационно напрежение, на фона на задълбочаващо се социално и икономическо неравенство у нас, на фона на драматичното изоставане на икономиката на България от динамичните технологични изменения в структурата на всички развити икономики и при една фрагментираща и все повече поляризираща се поддръжка на глобализацията.

Не видях нито една партия да можа да представи на своите привърженици една модерна, амбициозна, детайлна и сериозна програма за икономическо възраждане и напредък на България. И това лесно може да се види и докаже. Не видях амбиции за управление на България, които да са реално и отговорно подплатени с впечатляващи и аргументирани програми за икономическо развитие.

В нито една от платформите нямаше поне засегната някаква визия за икономиката на България.

Ето, сега изглежда, че ГЕРБ-СДС се готви за лидерско завръщане в управлението на страната. Но, те неминуемо ще бъдат изправени пред предизвикателството да представят убедителна платформа, която да осигури не само ключовете за „Дондуков“ 1, но и икономическата стабилност, която се изплъзва на всяко правителство, включително и тяхно през последните 4-6 години минимум. Това ще изисква фискална дисциплина, постигната не само чрез рационален подход към публичните разходи, но и чрез фундаментална реформа на данъчната ни система.

В своята платформа и презентация, ГЕРБ-СДС правилно се опитва да развее лозунгът: „Икономика, Икономика, Икономика“ – но не казват нито една думичка, нито едно подсказване даже относно фискалната политика, която възнамеряват да следват.

През моя не къс професионален живот, не съм виждал досега предизборна платформа, чиито намерения, обещания и политики да не са обвързани с фискалната политика на бъдещото управление. Няма национална макроикономическа програма без фискална политика.

Правилно се подчертава в тяхната програма необходимостта от развитие на отбранителния сектор в икономиката ни и лидерът им говори за пълна модернизация на нашите въоръжени сили, но това е придружено с тотално мълчание относно откъде ще дойдат парите за това, особено на фона на един устойчиво дефицитен бюджет. Всички бихме искали да научим далеч повече за плановете на ГЕРБ-СДС за финансова устойчивост, за правилата, инструментите и политиките, чрез които ще подкрепят "стабилността" и "растежа" на българската икономика.

И в широко рекламираната програма на „Синя България“ няма почти нищо за фискалната политика, за данъчната система, освен едно буквално букварско изречение, че: „По-малко държава в икономиката значи натрупване на фискален резерв, по-ниски дългове, по-ниски данъци“. Всеки сам може да прецени сериозността и конкретността на това „обещание“.

В Програмата на БСП, изключително „срамежливо“ се докосва въпросът за данъчни реформи, като се обещава, „поетапно въвеждане на прогресивно подоходно облагане с цел преодоляване на социалната поляризация и реформиране на данъчната система съобразно фискалната политика на държавите членки на ЕС“. За това БСП говори във всички свои предизборни програми от 2011 г. насам и нищо не се случва.

Няма как да не обърна внимание и върху изключително противоречивото предложение в програмата на БСП за въвеждането на „Нулев данък върху доходите от труд до навършване на 26 години (обхваща близо 300 000 млади хора). 26 години възраст – вече в целия развит свят е възраст, про която мнозинството от младите хора са поели стабилно своят професионален път в бизнеса, в публичния сектор, в изкуството и навсякъде. Изключително вредно е да освобождаваш тези хора от плащане на данъци във възрастта до 26 години, именно когато младите хора се възпитават в отговорност пред държавата и нейните органи, възпитават се в данъчна дисциплина, данъчен морал и етика.

Българските граждани знаят много добре, че от икономическа гледна точка околната среда, както външна, така и вътрешна е твърде опасна. Ниският растеж и структурните сътресения от Ковида през войната в Украйна до сериозното забавяне на глобализацията и инфлационния ураган ударил както националната ни икономика, така и домакинствата на всеки – поставиха България в плачевно фискално положение.

И затова сега обръщам сериозно внимание и отбелязвам с тревога, че ГЕРБ-СДС, които от електорална гледна точка в миналото се бореха да утвърдят своята икономическа "компетентност" сега в своята програма не казват нито дума:

- за разкриване на нови външни пазари, региони и страни за българските стоки;

- за рязко подобряване на нашия външно-търговски стокообмен;

- за подобряване на покупателната способност на българските граждани (особено сега на фона на повишаването на цените на електроенергията);

- за подобряване на балансите на общините, редуциране на техните задължения и за тяхното развитие;

- за това как ще наваксаме трагичното закъснение в неизпълнението на изискванията на Европейската Комисия спрямо нашия Национален План - за Възстановяване и Устойчивост;

- за подкрепата или не на Зеления Преход и политиките за това.

И още нещо, което може би е най-значимото. Мълчат основните политически партии, които днес „надуват тромпетите“ да формират управлението на България относно това:

- Можем ли да преминем през този период, без да водим реално война, или можем да останем в уж „невидимата война“, която е съвсем реална? - Можем ли да стигнем до решение, без обществото, респективно националната ни икономика да разбере и да регистрира какви са реалните опасности?

Липсата на ясно аргументиран отговор на този въпрос прави ситуацията у нас още по-опасна.

Загрижен съм и за евентуалното нарастване на степента на интервенция в икономиката, имайки предвид поведението на бившите правителства на ГЕРБ.

А знаем, че страната трябва да се справи с поне десетилетие на трайно недостатъчно инвестиране. Но, времената обаче се промениха. На фона на все още голямата Инфлационна нестабилност и несигурността по отношение на бъдещите лихвени проценти, както и политическите рискове у нас, както и фактът, че сме почти фронтова държава - правят аргумента за повече чужди инвестиции или за нови заеми без уговорки (или "правила") доста по-малко надежден.

И затова е очевидно, че каквото и да е новото или следващото правителство, то ще се нуждае ако не сега веднага, то до година-две максимум от стратегия и програма, която да се изправи пред спешния императив за набиране на средства чрез мащабна данъчна реформа в България.

ВЪЗМОЖНОСТИ И РИСКОВЕ

Периодът 2024-2026 г. е ключов за възможността ни за инвестиции в устойчива инфраструктура, обусловена от декарбонизацията, технологичния напредък и демографските промени. Иначе, нашето икономическо изоставане ще се увеличи двойно. Няма съмнение, че диверсифицираните инвестиционни възможности в областта на възобновяемата енергия, енергийно ефективните сгради, инфраструктурата за електрически превозни средства и цифровата трансформация ще променят икономическия пейзаж за устойчиво бъдеще. И в този смисъл националните амбиции и цели, както и сериозните политически рамки ще играят решаваща роля за насочването на инвестиционните потоци.

Пазарната динамика през 2024-26 г. ще благоприятства устойчивите инфраструктурни проекти, тъй като наблюдаваме стабилизиране на лихвените проценти, което подобрява условията за финансиране на екологични проекти.

Световният икономически пейзаж представя калейдоскоп от възможности и рискове разбира се, които обаче могат да бъдат позитивно експлоатирани само от едно високо отговорно и компетентно национално, а не чисто партийно правителство.

Не са за подценяване и потенциалните рискове.

Възможно е отново да се увеличи инфлационният натиск, тъй като новото правителство ще бъде принудено да допусне големи увеличения на заплатите на работещите в публичния сектор, особено в здравеопазването. Една по-нататъшна експанзия на войната в Украйна или в други горещи геополитически точки в света също ще доведе до нов инфлационен взрив. Нарастващата инфлация и изискванията за заплащане в публичния сектор вероятно ще попречат и на изпълнението на значителни инвестиционни планове или на политики за икономически реформи, поне през първата година на новото правителство.

Независимо от започналото бавно намаляване на лихвените проценти в Европа, инфлацията в Европа вероятно ще се установи на по-високо равнище, отколкото през последното десетилетие.

Дългосрочните перспективи за растеж също не са толкова благоприятни за Европа. Подходът на континента към растежа с неговата по-голяма зависимост от традиционното производство и сравнително висока експозиция към международното търсене се нуждае от спешно преразглеждане (опитът на Германия показва ясно това).

Подобно съживяване на растежа се усложнява допълнително от факта, че то не се ограничава до действия на националните власти. Поради това започва процес на редуциране на редица национални производства, като се наблюдава и повишаване на безработицата у нас.

Необходими са мащабни общоевропейски инициативи за укрепване на бъдещите двигатели на растежа (като изкуствения интелект, науките за живота и устойчивата енергия), както и за справяне с неотложните секторни пропуски, включително в областта на отбраната, киберсигурността и енергийната сигурност.

Подчертавам всичко това, за да се разбере и то пределно добре, на всички равнища у нас, че реалната, сериозна битка в България не е толкова битка за това Кой ще управлява България, а Как ще я управлява, с каква компетентност, ефективност и качество в името на истинските национални цели и амбиции на България.

Стабилна България в Сигурна Европа ни се обещава. Засега нито България е стабилна, нито Европа сигурна и конкурентноспособна, колкото беше. А, през следващата година ще се навърши първата четвърт на 21-ви век.

Кой български Премиер и правителство би осигурил реализацията на тези обещания и би направил равносметката и изводите от изминалите 25 години?

Предстои да видим.

Държа да отбележа накрая на този анализ, че в него се основавам единствено на националните интереси и суверенитет на Република България и съзнателно не отчитам факторът – влияние от страна на други държави и техните посолства.