Преди няколко дни бях на среща с официално лице. Естествено че няма да кажа кое. Ако кажа, ще бъда подложен на типичното за нашите обществени дискусии обичайно разчекване между четири коня.

Политическо лице. Жена при това, при това – много симпатична. Преди, доскоро, тя беше на висок пост, сега не е, но вероятно ще се издигне на още по-висок, защото има качества. Всичко това, което казвам, е оспоримо, защото е продукт на моя сетивен опит и на моите разбирания за света. Дори и това „преди няколко дни бях на среща“ е оспоримо езиково твърдение. Всяко езиково твърдение е оспоримо. Ами ако имам нарушения в паметта? Ами ако лъжа или си измислям? Ако имам халюцинации или конфабулации (моля, прочетете сами какво означава)?

Живеем във времена, в които всяко казано нещо не само може, но и почти винаги, задължително бива оспорвано от някого! Кажеш ли: „Я, започна да вали“, веднага някой ще каже: „Хе, това дъжд ли е, на това дъжд ли му викаш? Ехе, едно време какъв дъжд имаше!“.

Сега ще кажа нещо, което може да е неприемливо за мнозина. Всъщност е свободен цитат от творчеството на великия Тери Пратчет. Той беше казал някъде из многобройните си книги, че Истина е това, което някой човек с много власт казва с мощен и кънтящ глас. Сегашната, съвременната Истина е точно такава (не че в миналото не е било същото, но ние живеем сега и виждаме днешните феномени ясно очертани) – тя е нещо, което някой ти казва с кънтящ глас, метафорично казано, или по-точно, използвайки рупора на своя огромен авторитет. Или просто казано – истина е това, дето го казват тия, които имат власт над истините.

Гьобелс казва: Повторена хиляда пъти, една лъжа се превръща в истина. Аз ще допълня: Повторена хиляда пъти, но в подходящите медии.

Всеки би могъл да каже: Ти не си се срещал с много симпатична госпожа политик, защото:

а) тази, за която говориш, никак не е симпатична

б) тя не става не само за политик, ами и за чистачка не става.

в) ти си се объркал, сънувал си, човек като тебе на такова място няма да поканят никога.

Ако този някой е, да речем, ключова фигура в някоя голяма медия, неговите думи ще бъдат приети за истина, а моите – за глупост или лъжа.

За мой ужас, аз не знам какво представляват „ключовите фигури“ в разните медии. Дали това не са просто разсилните, които, образно казано, носят разпорежданията, идващи от Посолството и разпореждащи за всичко Това-което-може и Това-което-не-може-да-се-казва-в-медиите?

Имам ужасното чувство, че Истината (казана с мощен и кънтящ, заповеден тон) се диктува от това, което е разпоредено в Посолството.

И преди беше така, просто посолството беше на СССР.

Но стига за истината. Това начало все пак не е откъснато разсъждение, защото срещата ми с тази госпожа политик беше посветена именно на Словото.

Политиците обичат да цитират Библията и да кажат около 24 май: „ В началото бе Словото“. И има ли друг начин? Та нали те най-много зависят от словото (не от Словото, което е другото име на Иисус, а от малкото „слово“, чрез което могат да се мътят мозъци).

Беше около 24 май и затова се говореше за Словото, Културата, Изкуствата и за това колко Управляващите и Партията и всички „наши хора“ са загрижени за тези, по-горните неща. Повечето от участниците в срещата бяха приповдигнати и радостно-тържествени, защото в залата беше светло, навън громолеше страховита пролетна буря, а вътре беше сухо и топло и имаше вина, уиски, хапки и закуски. Истина е и това, което е добре за теб (ако си помислим по-сериозно).

На срещата се казаха много хубави неща. Културата е най-важна. Това беше червената нишка във всички изнесени слова. Аз се замислих: личи ли си това по списъка на перата в Бюджета на Република България? Личи ли си, че Културата е най-важна, по времето, което й отделят в медиите? Личи ли си това по мръсните улици и порутените стари сгради, намиращи се из центровете на най-големите ни градове… сгради, които носят по фасадите си орнаменти и декорации, представляващи истинско културно и историческо богатство, а няма и стотинка за реставрирането им? И не на последно място – личи ли си това по бедните и изоставени на произвола на съдбата истински талантливи, но неприятни за управляващите поети, писатели и художници?

Много въпроси се замотаха в главата ми, докато слушах речите. Знаех, че и да бях на среща с политик от друга политическа сила, с противоположни идеи – пак щях да чуя същото. И пак това, казаното, щеше да е казано по мощен микрофон, с кънтящ глас, радостно-тържествено – и щеше да се превърне в малка местна, важаща само за това събрание Истина.

Когато си тръгвах от срещата, която всъщност ми хареса, защото дамата политик, заради която беше организирана тази 24-майска среща с интелигенцията (ах, тази неприлична дума!), като ме видя, дойде при мен и ме прегърна. И на мен ми стана драго, защото тя наистина ми е симпатична, а и знаех защо ме прегръща – защото навремето, по време на проклетия ковид, аз бях един от малцината „интелектуалци“, които се записаха да бъдат доброволци. Казах си: една прегръдка, образно казано, може да те накара да прегърнеш истината, изказана от тоя, който те е прегърнал. Може би с едно условие: той да е високопоставен човек.

Моля ви: знам какво ще си помислят мнозина ригидно и праволинейно мислещи сред вас, четящите. Ще си помислят следното: Това са врели некипели, Истината е една и тя не зависи от нашите предпочитания и идиосинкразии! (Ха да видя сега колцина ще проверят какъв е философският смисъл на „идиосинкразия“ – писателят освен другото е и нещо като учител по език!)

И все пак помислете, не тръгвайте от закоравелите си представи, огледайте нещата от разни гледни точки. Бялото много рядко е бяло. Както и черното – черно.

Разсъждавайки си върху Истината, Културата, Словото и тяхната относителност, аз си тръгнах към къщи. Живея в „Банкя“, а от Центъра до „Банкя“ се стига през „Люлин“. Там мислите ми за Културата и Изкуството изквичаха и се скриха в дупките си, остана мисълта ми за Истината. Защото виждах истината – мърляви, припрени, полудиви българи и цигани, подвикващи си или тъпо смълчани, тълпи, отиващи към бърлогите си (или към добре устроените си жилища) и отдалечени от Културата и Изкуствата колкото Марс от Юпитер.

Когато се прибрах, отворих лаптопа и реших да напиша нещо. Но започвайки, се сетих, че ако го публикувам във вездесъщия капан на Фейсбук, ще бъда обруган. Защото срещу истината на моето преживяване ще бъдат опълчени истините на предразсъдъците и убежденията на куп други непознати, анонимни, непримирими люде с мощни гърла (или поне с мощни пръсти, с които да напишат гневните си нападки по повод моята истина).

Като казах „истините на предразсъдъците“ и „истината на моето преживяване“, аз казах най-важното в тоя текст. Ето го: истина е само това, което преживяваш. Тоест фактът на субективното преживяване не може да бъде отречен! Това, че аз си мисля нещо, не може да бъде отречено! Може да бъде отречено твърдението, съдържащо се в моята мисъл, но не и това, Че Аз Си Я Мисля!

Затова, ако искаме да кажем Истина, нека започваме изказванията си така: Аз мисля, че…

Никой не може да опровергае, че ти мислиш така. И ти имаш право да мислиш така. А друг има право да мисли иначе. Но нито той, нито ти имате право да приемате, че именно вашите собствени мисли са Самата Истина (дори и мнозинството да е на ваша страна).

Та не написах нищо. Зачетох се в някакви политически новини. Путин бил готов на преговори, но Високопоставени Източници твърдели, че всъщност той не иска преговори, а би продължил войната безкрайно. Но същите Високопоставени Източници смятали, че Путин е склонен да замрази войната, освен ако не я замрази, но по-скоро…

Аз не се учудих на непоследователността и противоречивостта при увъртанията на Високопоставените Източници. По-скоро се замислих: Откъде нашите измъчени журналисти изнамират тия Високопоставени Източници?… И какво представляват тия

Високопоставени Източници? И не са ли по-скоро Западници? И те ли са – ей такива смътни, загадъчни и неясни – новите гаранти на Истината? Достатъчно ли е, да речем, аз да изрека или напиша един куп измишльотини и един куп откровени лъжи, и след това да кажа, че ги твърдят Високопоставени Източници, за да се превърнат тези измишльотини и лъжи в истини?

Така си помислих. Какво ще кажеш по въпроса, а, Гьобелс?

Калин Терзийски

https://filternews.bg/