Ако човек прегледа коментарите в мрежата под съобщенията за откровенията на министъра на войната Тагарев в САЩ, може да прочете десетки „красиви“ епитети, с които го даряват българите, чиято история той ще пренаписва и които ще „проследява“ за промъкване на руска пропаганда. То и без това в присъдружните на сглобката медии отдавна няма реални факти извън официозните, а в учебните програми, въведени след 2016г., почти не остана нещо за пренаписване - те вече бяха старателно „изчистени от факти, способни да породят признателност към ролята на Русия в нашето минало“. В тях няма да откриете остро заклейменото внушение - че „Русия е наш приятел и освободител“. Но коментиращите питат: щом министърът на сглобката напомня, че „в историята често сме били на противоположните страни при различни конфликти“, значи ли това, че срещу лошата Русия имаме добрия Хитлер, на чиято страна такива като него някога са ни подредили?

Но да оставим споровете. Понеже господинчото Тагарев явно ще вложи всичките си сили да прочисти общественото пространство от „руската пропаганда“, дали пък няма да му е от полза да прочете и част от диалога отпреди няколко години между известния учен философ и лингвист Ноам Чомски и разследващия журналист Андре Влъчек. Сега е модерно, направо задължително, да се черпи от западния опит и от въпросния разговор Тагарев може да понаучи, ако не друго, то поне някои хватки как по-интелигентно да се налага цензура, която масово да промива мозъците. Защото тагаревщината далеч не е само българско явление.

Пък читателят може да прецени сам и нещо друго– как въпреки могъществото на цензурата засега, се води борба за истината и как се защитават народ и достойнство!

Когато цензорите са безпомощни, пращат ракетите.

„За западния тероризъм от Хирошима до дроновете”, превод от английски Марианна Попова, изд. „Сиела”, 2017 г.

Из глава 3. „Пропаганда и медии”

Андре Влъчек

Когато говоря в Китай, не ме цензурират. Всъщност това е доста странно, тъй като непрекъснато изтъквам, че те трябва да следват примера на страните от Латинска Америка и да се върнат към комунизма без тежкото наследство на Културната революция. И това се публикува. Гостувах на CCTV – тяхната национална телевизия – и в продължение на половин час засягах много деликатни теми. И се чувствах много по-свободен в Пекин, отколкото когато ме интервюираха по BBC, защото те не ми разрешиха дори да говоря, преди да дам подробен отчет какво точно искам да кажа.

Ноам Чомски

Дадох интервю по тяхната телевизия и моите китайски приятели ми казаха, че думите ми били точно преведени. Не бяха съкратили нищо, дори когато съм бил много критичен. Всъщност същото ми се случи и в Иран. Няколко пъти съм гостувал в PressTV. Когато говорих за Иран, внимавах да не охулвам режима и предаването бе на английски, така че можех да слушам. По-късно изгледах записа– бяха го излъчили дословно.

Андре Влъчек

Неотдавна ме интeрвюираха от Iran Times и стана същото– нищо не бе цензурирано. Онова, което в действителност се случва, Ноам, е, че хората на Запад са свикнали да мислят, че нашите медии се управляват демократично и отразяват обективно новините. Дори когато знаем, че това не е така, подсъзнателно смятаме, че положението е по-добро отколкото другаде, и за нас е шокиращо да разберем, че в места като Китай, Турция или Иран пускат повече нередактирани и нецензурирани материали, отколкото нашите популярни медии. Китайската телевизия и преса са много по-критични към своята икономическа и политическа система, отколкото нашите телевизионни канали и вестници са към нашата. Представи си ABC, CBS или NBC да поставят под въпрос в ефир основите на капитализма или на западната парламентарна система.

Ноам Чомски

У нас има механизми на цензура. Нашите медии владеят техники, които не са точно цензура, обаче не дават възможност да се каже каквото и да е. Съществува една дума, която научих от Тед Копъл, водещия на Nightline, едно от големите новинарски предавания на ABC. Веднъж в някакво интервю го попитаха защо никога не ме кани в предаването. И той имаше готов отговор. Каза, че една от причините е, че Чомски звучи така, сякаш пада от Нептун, и никой не може да разбере какво говори. А след това каза, че другата причина била, че ми липсва сбитост. Какво? Никога не бях чувал тази дума, обаче тя е интересна. Означава, че трябва да говориш така, че да се вместиш между две реклами. Следователно имаш право на три изречения. Ако можеш в три изречения да кажеш, че Китай е тоталитарно общество – моля. Ако искаш да кажеш например, че САЩ са най-голямата терористична държава в света, няма да те спрат, обаче ще звучиш сякаш си от Нептун, защото не разполагаш със следващите пет минути, за да обясниш какво имаш предвид.

Така че можеш да избираш – или да повтаряш пропагандата и стандартните доктрини, или да звучиш като лунатик. Това са единствените ти възможности. Така че всичко става много вяло. Не знам в някой частен канал да има програма, в която хората да могат да обсъждат някаква тема в продължение на половин час.

Андре Влъчек

Няма, а има и реклами, които скъсяват този половин час до двадесет минути, ако не и по-малко. Неотдавна бях поканен в предаването на BBC Светът иска да те чуе, посветено на Китай под абсолютно смехотворното и обидно заглавие Трябва ли Китай да бъде уважаван? И бяха поканили десет участници да обсъждат дали страната с най-голямо население и с една от най-древните култури в света трябва да бъде уважавана, или не, а на тях самите това дори не им се струваше нелепо.

Ноам Чомски

И колко минути ти отпуснаха– две или пет?

Андре Влъчек

Няма и толкова. Бяха поканили хора от Държавния департамент и някои университетски преподаватели, след това трябваше да се включим аз и някакъв интелектуалец от Африка, който се оказа горещ поддръжник на Китай. Преди да ме оставят да говоря, а това се случи няколко седмици след като гостувах в CCTV, където ми дадоха пълна свобода, от ВВС ми казаха да слушам, след което настъпи дълго мълчание. Седях в Джакарта пред компютъра си, онлайн, със слушалки, и чаках безкрайно дълго да ме поканят да говоря.

Накрая ме включиха. В продължение на три или четири минути слушах всички тези антикитайски пропагандни глупости. Връзката бе едностранна – само чувах. И след това някакво тънко гласче, долитащо отдалече, от Лондон, каза: „Господин Влъчек, готов ли сте да се включите?”. Отвърнах: „Да, готов съм”. „Какво възнамерявате да кажете” – попита. Отвърнах: „Е, нали ще го кажа в ефир след няколко секунди… Тогава ще разберете, госпожо”. „О, не, не”, възпротиви се тя – „Бихте ли бил така добър да ни кажете?”. Накратко казано, не можеха да ме пуснат в ефир.

Накрая им разказах какво щях да говоря – че онова, което те– ВВС– вършат, е обидно и покровителствено и напомня на милиони хора по света за колониалното минало на Великобритания и нейното отношение към местните и по-незначителни хора. Казах ѝ, че това е все едно някой да попита дали Обединеното кралство трябва да бъде уважавано, а дискусията да се фокусира единствено върху това как то е избивало хора в Африка и Ирак. И дори това би било по-обективно, отколкото предаването, което ВВС правеше за Китай. Благодариха ми и не ме включиха в разговора. По-късно един от продуцентите ми написа имейл, за да ми се извини.

Ноам Чомски

И не ти дадоха думата?

Андре Влъчек

Не, а бях официално поканен да участвам в дискусията от един от продуцентите на ВВС. Онова, което действително ме впечатли в този случай бе, че те навярно разполагат с цяла армия от такива хора, обучени да пресяват гостите, които ще интервюират. Техните цензори или проверяващият персонал, трябва да бъде много добър и много бърз в работата си. Един човек не е достатъчен. Вероятно мнозина, ако не и повечето гости се преценяват по такъв начин, с изключение на тези от политическата или бизнес върхушката. Естествено, в страна като Чехословакия, когато системата рухна, хората, вършещи подобна работа, бяха наричани с много различни епитети. Обаче на запад това се приема за нормално и в реда на нещата.

Ноам Чомски

Всъщност ме бяха поканили от Nightline, когато падна Берлинската стена. Попитах: „За колко време говорим?”. Отвърнаха: „За няколко минути”. Реших, че това е клопка. Така че казах: „Съжалявам, не ми е възможно”. След няколко минути ми се обади моят приятел Алекс Кокбърн да ми каже, че са го поканили от Nightline. Попита ме дали да приеме. Отвърнах му: „Недей, мисля, че ще те подведат”. Но той все пак реши да участва.

Така че включих канала да гледам. Случи се нещо такова. В началото показаха огромните тълпи, празнуващи падането на Берлинската стена, голямото вълнение… а след това водещият се обърна към Кокбърн, който седеше някъде в някакво студио и попита: „Е, мистър Кокбърн, какво ще кажете?”. Знаеш с каква интонация, намекваща как ще го преглътнете. Той успя да каже две изречения, след което го прекъснаха: „Благодаря, мистър Кокбърн”. Камерата се върна отново на честванията, след като се бяха разправили с този комунистически симпатизант и го бяха изобличили като човек, който отказва да празнува. Много прецизна постановка.

Андре Влъчек

Много интересно колко бронирана е системата. В Източна Европа другарите обикновено допускат много грешки, изглеждат като глупаци… Докато тук тя е много солидна.

Ноам Чомски

Много е усъвършенствана, така е. В ранните години Ленин и ленинистите опитаха да моделират образа си по подобие на американската търговска реклама. Но го направиха толкова неумело, че просто не им се получи. От друга страна, когато нацистите сториха същото, то проработи много добре.

Андре Влъчек

В някакъв смисъл германските нацисти изградиха своята система във взаимодействие със САЩ. Нацистите бяха част от Запада. Вдъхновяваха се от много европейски и американски идеи, особено от онези, свързани с масовото производство и колониализма, но също и от рекламата, както ти спомена, тъй като рекламата е изключително ефективна форма на пропаганда.

Ноам Чомски

Бяха част от една и съща обща западна култура. И после, както ти каза, в крайна сметка хората не можеха да търпят руската пропаганда, не можеха да ѝ повярват.

Андре Влъчек

Невероятно е колко лоши са били съветската и китайската пропаганда. Именно затова, независимо от огромните си постижения през изминалите десетилетия, китайците губят идеологическата си битка със Запада. Не могат да се състезават със западната пропаганда. Не стигам дотам да твърдя, че площад Тянанмън е страничен продукт от този факт, но е ясно, че светът мисли онова, което му е било втълпявано от западната пропаганда в продължение на години, десетилетия, векове. А комунистическата или китайската официална пропаганда са толкова слаби, че дори не могат да защитават собствените си страни, камо ли да повлияят на западните държави да променят своята политическа, социална и империалистическа система. Нещо, което отдавна е трябвало да се случи.

Съветският съюз никога не успя да втълпи в общественото подсъзнание, че именно той подпомогна освобождението на десетки страни по целия свят и подкрепяше всяка значителна форма на съпротива срещу империализма и колониализма на всички континенти. Без да споменаваме факта, че понесе най-голямото бреме, като разгроми нацистите и следователно спаси планетата.

А западната пропаганда е в състояние да мобилизира масите за каквато и да е цел навсякъде по света. По всеки повод може да предизвика преврати, конфликти, ужасно насилие и борба за промяна. Може да нарече най-мирната страна най-агресивна. Може да я опише като истинска заплаха за световния мир. Може да квалифицира група западни нации, които векове наред са тероризирали света, като истински стожери на мира и демокрацията и почти всички да повярват. Повечето хора на Запад вярват. Вярват… защото западната пропаганда е толкова усъвършенствана, толкова модерна. И Китай, Венецуела, Русия, Иран, Боливия, Куба, Зимбабве, Еритрея не са единствените ѝ жертви, разбира се. Всяка страна, която се изправи срещу западните интереси, се превръща в легитимна мишена.

Ноам Чомски

През 1970 г. прекарах една седмица в Лаос. Тогава за пръв път имах досег с журналисти на терен. Обикновено западни журналисти не се мяркаха в Лаос, обаче точно тогава Никсън бе произнесъл голяма реч как танковете на Северен Виетнам наближават Виентян. Така че там се изсипаха стотици журналисти – всички големи клечки от CBS, The New York Times, BBC. Хотелите, в които можеха да отседнат, бяха само два и те прекарваха по-голямата част от времето си на бара.

Щом слязох от самолета, ме посрещна доброволец от Международните доброволчески служби, който наистина познаваше Лаос. Живееше в някакво село и именно той беше разкрил историята за бомбардировките в Долината на делвите, така че се вкопчи в мен веднага, щом слязох от самолета. Години наред се бе опитвал да привлече вниманието на хората към случващото се там. Почти цяла седмица обикалях с него. Посетихме бежански лагери. Това беше, след като ЦРУ беше прогонило около 30 000 души от Долината на делвите и те се бяха заселили в лагери около Виентян. За пръв път тогава излязоха разкази на очевидци. В продължение на две години бяха обитавали пещерите. Някои истории бяха ужасяващи. Малцина журналисти посещаваха тези места.

Андре Влъчек

Съединените щати пускаха в пещерите ракетни снаряди и убиваха стотици, понякога хиляди цивилни, които се криеха там. Някои пещери са всъщност огромни масови гробове. Разговарял съм с хора, оцелели там.

Ноам Чомски

Да, ракетите дойдоха и оцелелите го описаха. Някои поне успяха. Разказаха историите, които най-после, години по-късно, станаха известни. Тъй че прекарах дълго време в лагерите. Във Виентян се срещнах с нелегални кадри на Патет Лао (комунистическо революционно движение в Лаос – Бел. прев.), хора от правителството, които симпатизираха на Патет Лао и на народа на Лаос, много интересни. […]

Всяка сутрин група високи, русокоси американци слизаха на закуска в хотела в шест часа сутринта и се настаняваха в някой ъгъл, след това изчезваха и се появяваха около пет следобед, поръчваха питие или нещо друго. Всеки можеше да се досети, че са американски военновъздушни пилоти, параванът на ЦРУ, вероятно на път да бомбардират Долината на делвите, обаче никой не задаваше въпроси. Както и цялата тази история със северновиетнамските танкове – докато пиеха на бара, всички неизменно ѝ се присмиваха. Обаче въпреки това я публикуваха. Това бе невероятното ми прозрение за това как понякога чуждестранните кореспонденти правят репортажите си.

Хората, които действаха на своя глава, бяха изключение, бяха много добри, вършеха тежка сериозна работа. Повечето обаче не искаха да знаят. Искаха само да повторят информацията, която им подават на брифинга в пет, а след това да пийнат нещо… и да се наслаждават на Виентян. Беше шокиращо. Не знам дали сега нещата не са и по-зле.

Андре Влъчек

Днес няма независима журналистика, освен в електронните медии и няколко печатни издания, които са напълно фалирали, повечето от които дори не могат да плащат хонорари на авторите си.

Ноам Чомски

Веднъж бях в Исламабад точно по времето когато Съединените щати нахлуха в Афганистан. Исламабад бе мястото, където журналистите можеха да следят отблизо военните действия. Така че те бяха там на тълпи. Всички се опитваха да правят репортажи за Афганистан и се повтори същата история – седяха около бара в хотела и се забавляваха. В един момент американска ракета разруши студиото на Ал Джазира в Кабул и американците казаха, стана грешка. Журналистите се смееха. Всички бяха убедени, че е било умишлена, но никой не го написа. И всички повтаряха едно и също. Това се случи в Афганистан, но бях свидетел на същото и на Западния бряг, и в Централна Америка… С някои достойни за уважение изключения репортерите отказваха да излязат на терен.

Андре Влъчек

Навсякъде едно и също. И в Индонезия. И в Индия по време на кланетата в щата Гуджарат, в Шри Ланка. Отразявах много, много конфликти и онова, което ми направи впечатление, е големият натиск, когато ставаше въпрос за събития, които или не се предполагаше да бъдат отразявани, или трябваше да бъдат отразени по определен начин. В началото, когато започнах да се занимавам със сериозна журналистика и работех за всякакви информационни медии като ABC News и японската Asahi Shimbun, мислех, че поне понякога ще мога да отразя събитията както трябва. Бях в Източен Тимор през 90-те по поръчка на ABC News – американския канал, не австралийския. Опитвах се да направя репортаж за масовото клане в Ермера. Арестуваха ме. Конфискуваха повечето ми ленти. Измъчваха ме. Накрая ме освободиха. Обаче от ABC не проявиха интерес и отказаха да излъчат каквото и да е. Казах им: „Вижте, можем да се върнем там по някакъв начин, мога да прекарам нелегално цял снимачен екип в Дили”. Но нямаше интерес, нямаше продължение.

Ноам Чомски

Мой много добър приятел години наред беше кореспондент на ABC TV за Близкия изток. Беше много добър човек, но опак. Не се разбираше с тях и накрая едва не го изхвърлиха. През 1986 година в навечерието на бомбардировките на Либия, ми се обади от Триполи около шест и половина вечерта и ми каза, че трябва да гледам новините в седем. В онези дни и трите канала, които имаха големи новинарски емисии, излъчваха в седем. Знаеше, че не гледам телевизия, но ми каза: „Тази вечер гледай”. Не можеше да ми каже защо. Включих телевизора в седем часа. Точно тогава започнаха бомбардировките. Екипите на всички канали бяха там на място.

Андре Влъчек

Знаели са предварително.

Ноам Чомски

Именно. Всички основни канали. И става дума за голям логистичен подвиг. Полетът от Лондон траеше шест часа. Франция не разреши да летят през нейна територия, така че трябваше да минат над Атлантическия океан. Програмираха бомбардировките за телевизионния праймтайм. Така че гледахме тези взривове, после се прехвърлихме в Пентагона, откъдето направиха сериозен коментар, оттам отидохме в Държавния департамент. Дадоха на правителството цял безплатен час пропаганда. Всички го знаеха, затова имаха студия там. Никой не посочи, че за пръв път в историята се планира бомбардировка за телевизионния праймтайм.

Андре Влъчек

След това нещо подобно се случи по време на бомбардировката над Белград.

Ноам Чомски

Бомбардираха телевизионната кула. Някои правозащитни организации ги критикуваха заради това, а те казаха, „какво пък, легитимно е, защото телевизията е агенция за пропаганда. Излъчва новини”.

Всъщност същото се случи и във Фалуджа, в Ирак. Спомняш ли си когато Съединените щати нахлуха, първото нещо, което морските пехотинци направиха, бе да превземат болницата. Свалиха всички пациенти на пода и ги завързаха. Някой повдигна въпроса за Женевската конвенция, а военните отвърнаха, че болницата е агенция за пропаганда, защото разпространява данни за броя на пострадалите, и затова имаме право да я унищожим. Доколкото ми е известно, пресата повтори този аргумент безкритично.

Сега се съобщава, че нивата на радиация във Фалуджа са почти същите като в Хирошима – каквито и оръжия да са използвали, са нанесли огромни щети.

Андре Влъчек

Из цял Ирак всъщност. Смята се, че на редица места радиацията е смъртоносна. Вдигнала се е до невероятни нива. На Запад хората са забележително доверчиви към официалната пропаганда. Като човек, израснал в Източна Европа, знам, че там населението няма никакво доверие на официалната правителствена версия, така че в някакъв смисъл осведомеността на хората за света, за ставащото в тяхната страна, е изключително голяма.

Знаеха всичко за престъпленията, които се смяташе, че са извършени от собствената им система, но не непременно за много по-отвратителните престъпления, извършени от Запада. Възгледите им до голяма степен се определяха от западната пропаганда, която десетилетия наред ги атакуваше чрез радиото и телевизионните станции. Заслужава си да се отбележи, че мозъците на източноевропейците бяха промити не от съветската, а от западната пропаганда. Но все пак съществуваше интерес и някаква осведоменост за случващото се в останалата част от света. Когато пристигнах в Съединените щати през 1985 година по време на бомбардировката на Либия, се записах в Колумбийския университет, във филмовия факултет. Студентите, разбира се, бяха много критични, но когато излизах на улицата, ме смайваше пълната липса на съзнание или критично мислене сред широката публика. Разбрах, че хората в Източна Европа са много по-информирани за своите проблеми и много по-критично настроени към собствената си система, отколкото хората тук, в Съединените щати, или в Западна Европа.

След като съм живял на всички континенти, смятам, че западняците са най-предубедената група на света, разбира се с някои изключения, като Саудитската Арабия например. Обаче хората на Запад вярват в противното: че знаят най-много и са най-свободни.[…]

Андре Влъчек

Влошило ли се е положението в медиите в САЩ след 50-те и 60-те години? Нямаше ли навремето по-голямо разнообразие?

Ноам Чомски

Ако се върнем назад към 30-те години, тогава е имало много вестници и радикална преса. Към 50-те години тя става по-комерсиална и повдига по-малко въпроси, въпреки че все още излизат около 800 работнически вестника, понякога доста критични и борбени, които достигаха може би до 30 милиона души. Обаче популярната преса е силно конформистка. Да вземем преврата в Иран - (През август 1953 г. в Иран е извършен държавен преврат, с който е свален от власт демократично избраният министър-председател Мохамед Мосадък, като целта е била да се затвърди властта на Мохамед Реза Пахлави. Превратът е подкрепен от британското и американското разузнаване, като ЦРУ официално признава за своето участие в него през 2013 г. – Бел. ред.) през 1953 година в уводната си статия The New York Times приветства преврата и смята, че е чудесно, че са свалили Мосадък. Американската преса го очерня – неуравновесен човек, който се разхожда наоколо по пижама и плаче – луд арабин. Някои може би не знаеха, че персийците не са араби. Редакторите на Times казваха, че този преврат ще бъде показно упражнение за останалите лидери, които обезумяват от радикален национализъм и се опитват изземат контрола върху собствените си ресурси. Ще им бъде за урок, ще проправи път за по-отговорни лидери, които няма да се държат като този, заблудения, да национализират своите ресурси и да ги отнемат от нас.

Същото се случи с преврата в Гватемала на следващата година. Едуард Бърни, великият специалист по връзки с обществеността, бе нает от United Fruit Company да подава фалшиви новини в пресата – комунистическа експроприация, още една стъпка към световната комунистическа победа и прочее. След време пиарът написа спомени. Когато историята излезе наяве, го попитаха: „Не ви ли се стори неуместно да давате такъв материал на пресата?” Той каза: „Не, защото те настървено очакваха точно това. Ние просто им го предоставихме”.

* Черно на бяло

https://pogled.info/avtorski/Hristo-Georgiev/chomski-i-vlachek-popilyavat-tagarevshtinata.164954

Христо Георгиев

Писател, журналист, издател и изследовател, работи в областта на най-новата българска история, автор на книги със стихове и проза. Водещ на страницата „Черно на бяло” във в. „Дума”.