Ще говоря кратко, защото тъжния повод изисква да кажа, това което вие всички добре знаете: с личността на митрополит Йоаникий си отива една епоха. Нещо повече, отива си част от нас самите. И макар, че след нечия смърт Църквата не губи от своята пълнота, опасявам се, че тези дни ние се смалихме. Защото след като дядо Йоаникий вече го няма е почти невъзможно да се живее умно. Усетът му за такт и за благост, за кротост и расъдливост, за ред, спокойствие и мяра ще оценим след като изтече много вода. А може и никога да не го оценим. За това, каквото и да ми е днешното слово то няма как да не прозвучи банално. И все пак, ще се опитам да ви припомня, че когато той се молеше за нас небето се отваряше. Може би ще ме упрекнете в излишна патетика, но срещите и разговорите ми с него са своеобразни теофании и ще засвидетелствам пред вас вярата си, че не случайно, се представи в Богоявленската седмица. Вярвам още, че днес той е още по близо до небесния Архийерей и че молитвите му от ден на ден ще стават все по-живи и все по-чудни. Ето защо не плача. Знам, че това погребение е като рожден ден. Един човек напуска този свят така както се напуска майчина утроба, за да се роди в Царството Божие и да се срещне очи в очи с ангелите. Ето защо не е без значение факта, че дядо Йоаникий беше Сливенски митрополит точно 44 години. Та нали толкова седмици са необходими на младенеца от зачеването до раждането му. И по тази причина в заупокойната служба, заедно с тъгата има и светла радост, радост не само за това, че нашия архийерей е в селенията на праведните, но и заради това, че в негово лице имаме общи приятели с Бога…

Защото нали това са светците – Божии приятели.

Агатополски епископ Иеротей

11. 01. 2024 година

гр. Сливен