Трябва най-сетне да се примирим с факта, че държавата е напълно парализирана, политиката също. Случва се, трябва да го приемем.

И да погледнем встрани от Блатото.

Тогава може да се сетим и за някои по-важни неща.

Може ли да кажем, например, че постепенно Народа се изгуби в свободата си?

Свобода, получена даром преди трийсетина години - и веднага омърсена от тарикати-приспособенци.

Те и досега внушават, че всичко в Миналото е било боклук и следователно газим напълно заслужено и из сегашния боклук.

Постараха се да убедят Народа, че из боклука газят боклуци, че всички, особено в политиката, са боклуци и няма защо да му придирят на един или друг кандидат-властник.

Зомбирането се оказа успешно и на Народа вече всичко му се вижда нормално.

Включително и скорошното превземане на държавата от банда случайници - сетне абдикирали набързо от властта.

Нито едното, нито другото обаче не направи особено впечатление – след дългото очакване на лъже-месии , сега Народа е във фазата на употреба на хвърковати чети от измамници.

Бързият възход и бързото крушение не му правят впечатление, пребивава спокойно в отблъскващата си наивност - като отгоре на всичко си въобразява, че тя го прави невинен при всички обстоятелства.

Наивност срещу невиновност.

Царската партия НДСВ реши да участва в изборите и получи зашеметяващите 0,27 процента!

Къде изчезна примирането по цар Симеон Втори – а, всъщност, Симеон от Мадрид - от февруари 1990 година, когато за първи път Народа се запозна, от телевизионния екран, с него?

Къде изчезна екзалтацията от 1996 година, когато Симеончо за кратко се завърна тук и бе посрещнат триумфално?

Или пък възторгът от тайфуна през 2001 година, когато царската партия отгърмя мегаломана Костов?

А сега - 0,27%!

Сякаш животът ни минава в хълцукания: ненормален възторг е заменян от ненормално равнодушие. И пак, и пак.

Тази ненормалност помита всичко, всяка трезва представа за случващото се - и всяка прогноза за онова, което предстои.

Народа се превръща в нещо свръхзагадъчно.

Той вече не допуска – и това е окончателната му присъда - да се опиташ да го проумееш.

А и самият той не иска да се доближи по-близо до себе си, това не му е нужно.

Сякаш нищо не го интересува истински, сякаш нищо не може да го възпламени. Пълна парализа.

Сякаш дори му е кеф да го ограбват.

Изобщо няма да се сети да блокира нещо друго извън пътищата – макар вероятно да се досеща, че на никой не му дреме от това.

Няма да му хрумне, примерно, да си избере една от чуждестранните хранителни вериги и да блокира супермаркетите й - да бъде поне мъничко контра на „изедниците“, а и да си достави по-смислена разтуха в сивия животец.

Няма да стане, никога.

Вече дори не е в състояние да блъфира някакъв бунт – например, срещу една витрина с пържоли – днес двойно по-евтини от вчера и, в замяна на това, двойно по-качествени.

0,27%!

Желю Желев никак не обичаше Симеон, мисля, че донейде дори го ревнуваше - и това беше разбираемо.

Кротко си дисидентстваш тук, но внезапно Историята решава да се пошегува и катапултира насам – където можеш да запратиш всичко - един ексцар, пълен случайник в управленските дела.

Синя кръв, харизма, дадена под наем от Историята - обаче случайник.

Желев веднъж дори го нарече дребен „комерсант“ - руското съответствие на бизнесмен, тази дума вероятно му е изглеждала по-обидна - търговийка въртиш някаква, нещо такова.

И, гледайте сега, какви ги върши Народа: след като се разхълца по „комерсанта“ с короната, 20 години по-късно си нахлузи вече един същински случайник и измамник. ПростоКирчо.

Народа трябва да е тайно омагьосан - друго обяснение няма за избора му. А и още крепи ПростоКирчо - и това вече е истинско превъртане от свобода.

Къде изчезнаха рефлексите му – и имал ли ги е изобщо?

Или само удобно е пребивавал във всяка поредна хавра.

„Долу Живков!“ – дадоха паролата през 1989-а най-верните му слуги – добре: „Долу!“, ревна и Народа и изобщо не му направи впечатление, че реването е срещу Живков, не е срещу комунизма.

Сетне Живков се превърна в „Тато“/Бащицата и тогава започна пък дежурното плямпане срещу „комунизма“ – тогава, когато всичко бе заметено, дори Костов вече не искаше да става член на комунистическата партия.

Нещо не беше наред, но поне плямпането беше свободно – любимата мечта на мишите душици от „онези“ години.

Плямпането беше свободно, на корем – обаче пък зрението на Народа отслабваше и вече всеки можеше да му предпише каквито диоптри му хрумнат.

Да се луташ кьорав из свободата също е опция – и сякаш тъкмо тя бе предпочетена.

Кеворк Кеворкян

www.kevorkkevorkian.com