Между 17 и 19 февруари се проведе Мюнхенската конференция за сигурност. Когато чуете конференция за сигурност, вероятно имате на ум някакво събиране при закрити врати на държавни глави, дипломати и генерали от големите държави, които разискват сериозно архитектурата на международния мир и постигат някакви решения за гарантирането му. Вместо това същите тези хора се събират, но не за да дискутират и изглаждат различията помежду си, а за да се омешат с бизнесмени, журналисти, професори и “лидери на гражданското общество” и да говорят пред публика и камери.

Както знаем и ние българите, които се мъчим да създадем стабилно правителство от две години насам, никой проблем не може сериозно да се обсъди, камо ли да се разреши пред камери. Камерата приковава политиците както карфица фиксира бръмбар към коркова дъска. Те могат единствено да рецитират становищата, които вече са (им) написани по-рано. Разбира се, ние можем да се надяваме, че това е само публичната част, зад която има и непублична част; затворени срещи, на които има възможности за открит диалог, който да не е надзираван от камери. Но с кого по-точно се срещат там, за да обсъждат европейската и световната сигурност, щом Русия, с която изглежда се намираме в необявена война, нямаше нито един представител на форума?

Едва ли Лавров е пристигнал тайно, за да се срещне със западните лидери в неофициалната част. Председателят на конференцията, Кристоф Хойсген, разясни нещата: “Не поканихме официални представители от Русия, защото не искаме Мюнхенската конференция за сигурност да послужи като подиум за руска пропаганда.“ С това изказване той неволно ни дава да разберем как организаторите разглеждат самата конференция - като подиум за пропаганда.

Естествено, че ако е подиум за пропаганда, на него наистина няма място за две пропаганди. Какво излиза тогава? Няма никаква конференция, никаква неофициална част, никакъв диалог, никакво договаряне на сигурността. Обвивката е съдържанието. Давос, Мюнхен и така нататък, са годишни купони за готините хора по света и руснаците просто не са поканени на партито, защото вече не са готини. Това наистина е просто едно светско събитие, на което нищо не се решава, само се нажежава взаимната увереност на пчелите в кошера, че са прави и ще победят, а покрай това се завързват контакти и напредват индивидуалните кариери на някакви хора. Един от почетните гости, Джордж Сорос - борсовият спекулант със скъпото хоби да развива демокрацията по света - има инвестиционна стратегия, базирана точно на това наблюдение: че поведението на хората се утвърждава и засилва от само себе си, тоест те се движат като овце и най-печелившо е да заложиш парите си на прогнозата, че ще ако пазарите са поели в една посока, това поведение вероятно ще се възпроизвежда занапред. Затова съветвам всичките ми приятели, когато ме попитат има ли световно задкулисие, просто да си пуснат видео от такива форуми като Мюнхен и Давос. Много рядко хората изобщо гледат тези събития, въпреки че са публични.

Няма задкулисие, то е точно това, което се вижда.

Полезно е, защото виждаш цялата суета и скука, която управлява света. Тя не се крие, тъкмо обратното, тя копнее да се покаже. Решенията не се взимат с диалог и размишление повече, отколкото модните тенденции се определят с разумни преговори между дизайнерите. Посоката се определя полуспонтанно от стадни инстинкти и се коригира тук-там от пастири и кучета, които разбират стадното поведение. Едно от изказванията, които сте пропуснали, ако не сте гледали Мюнхенската конференция, е именно това на Джордж Сорос. Аз не съм обсебен от Сорос, не ме разбирайте погрешно. Удивен съм обаче колко самите либерали са обсебени от Сорос. Няма престижен форум, на който той да не е направил ключово изказване и всички ръкопляскат, сякаш току-що на подиума е дефилирала новата модна линия на Долче и Габана, макар че и при тях, и при Сорос, никога няма нищо съществено ново, а само рециклиране на една и съща безвкусица. Но на мен ми се ще да взема повод от изказването на милиардера филантроп. Ето част от него, преведена от “Капитал”:

“Има две системи на управление, които се борят за глобално господство. Говоря за отворени и затворени общества. Дефинирах разликата между тях възможно най-просто: в едно отворено общество ролята на държавата е да защитава свободата на личността; в затвореното общество ролята на индивида е да служи на интересите на държавата. Като основател на фондациите "Отворено общество" отворените общества очевидно са близо до сърцето ми и ги считам за морално по-висши от затворените.”

В “отвореното общество” ролята на държавата е да защитава свободата на личността.

Значи на държавата трябва да й е забранено да се стреми към някаква по-висока цел от свободата на индивида, например суверенитет и надмощие над други държави. Не мога да изброя всички противоречия, събрани в тази идея.

Левски, на когото почетохме паметта около датата, на която се състоя въпросния форум, очевидно е бил враг на отвореното общество, щом като е смятал, че наличието на суверенна държава е предпоставка за свободата на личността и че личността трябва да служи първо на делото, т.е. на републиката, т.е. на държавата, за да е свободна.

Първо, ако е така, то по аргумент за по-силното основание, на индивида също трябва да му е забранено да се стреми към нещо повече от индивида, т.е. да се подчинява на някакъв идеал, по-голям от себе си. Този режим всъщност е корумпиран по дефиниция, защото индивидуалният интерес надмогва публичния, но не защото е оценен по-високо, а защото публичен интерес просто не съществува, забранено е да се дефинира такъв, освен като тавтология: “публичният интерес е свободата на личността…”.

Второ, понеже на индивида му е забранено да се стреми към надиндивидуални цели, то всеки опит към нещо повече, всяко дръзновение да се отличиш, може да се счита за опасно, защото това е воля за власт, тя ще създаде йерархия, ще роди водачи и следователно общество, в което хората служат на по-висши интереси - затворено общество. Да, развивайте се, просперирайте, добавяйте стойност, но само в индивидуален мащаб.

И от тук идва патосът срещу корупцията в отворените общества. От организираната посредственост на по-малко успешните корупционери срещу по-успешните корупционери. Антикорупцията е борба срещу неравенството в елитарните прослойки, това е вътрешен социализъм за олигархичната класа. Или принудителен конформизъм към актуалната модна линия, това може също да се каже. Корупцията така или иначе е modus vivendi в такова общество, понеже държавата служи на индивидите, а не обратното. Затова по-неуспешните корупционери бият камбаната не толкова против самата корупция, колкото против количествената концентрация на ресурс в по-успешните корупционери, защото тя носи заплаха за качествена промяна на режима. И впрочем, те са напълно прави да се страхуват от това. Точно това се случи в Унгария и в Русия, където отделни индивиди се сдобиха с достатъчно пари и власт, за да се наситят и да разберат като стария Соломон в Еклесиаст, че всичко това е суета на суетите и да огладнеят за по-висша цел. Да искаш да водиш един народ към някаква историческа съдба - отвореното общество оценява това умосъстояние като клинична лудост и може би е така. Опасението не е, че Орбан е корумпиран, напротив, те се опасяват именно, че личното облагодетелстване не е крайната му цел, а това би било страшно.

Затова режимът на отвореното общество винаги трябва подкрепя посредствените и некадърните, за да не се допуска победител в играта. Никакви резки движения, никакви оригинални изказвания, защото стадото рискува да се превърне в глутница, а модата да се превърне в религия. Ако си по-популярен политик сред народа от другите, ти си “популист”.

Колкото по-успешен си в приватизирането на обществен ресурс, толкова повече трябва да демонстрираш скромност, да се обличаш и държиш като средна класа (погледнете Бил Гейтс и Джеф Безос), да се извиняваш като “връщаш обратно на обществото” с разните си фондации, (които, разбира се, сами по себе си са инструмент на власт) и да преследваш посредствени “хуманитарни”. Не се чудете защо Гейтс или Сорос правят каквото правят. Те изобщо не са зли гении, копнеещи за световно господство - де да бяха! Тогава щяха да се доближат до Наполеон и Цезар. Тъкмо обратното е, правят го, защото спазват правилата, защото ако не го правят, “отвореното общество” ще намери повод да ги обвини в корупция и да им национализира бизнеса, да ги осъди на гражданска смърт. Може би само Илон Мъск разбира това, всички останали такива милиардери са вярващи членове на партията-стадо и нямат никакви съмнения, че да членуваш в клуба на готините деца и да те канят партито в Давос и Мюнхен е най-висшата ценност.

Отвореното общество е свръхлуксозна версия на казармения комунизъм на Сергей Нечаев. Ще кажете, че може би в политиката е по-добре да е така: да се избягват рисковете и свръхцелите, да се предпазваме от изключителното и екстремното, защото там залозите са твърде големи. И сигурно ще сте прави. Но имайте предвид, че отвореното обществото не е ограничено само до политиката и бизнеса. То възцарява своя морал във всички сфери на живота - изкуствата, науките, религията и цялото човешко общежитие. Стадните инстинкти са в природата на човека, но не са цялата му природа. Ако се тиранизира докрай политическата и религиозната му същност, ако бъде лишен завинаги от по-висши цели, тази предпазливост ще е гибелна за човека, защото стадният инстинкт е много полезен, но само докато не стигнем до ръба на пропаст.

Автор: Тончо Краевски, в. "Филтър"