Екипът на Байдън постави Съединените щати в толкова поляризиран „ъгъл“ относно Украйна, че Америка не може да „отстъпи“ от наратива си за неизбежен колапс и унижение на Русия. След десетилетия търгуване с теорията за „ефекта на доминото“, сега Вашингтон парадоксално чувства собствената си „коса да се изправя“ от страх, че доминото може да се срути.

На 24 февруари годишнината от конфликта в Украйна ще бъде отбелязана от всички западни медии. Само че етикетът „годишнина“ е поставен нарочно, за затвърждаване на западното твърдение. Украйна е истинска смесица от разединени етноси, култури и древни корени, тя се намира в конфликт от десетилетия. И той със сигурност не е започнал изневиделица миналия февруари. Останалият свят, включително Близкия Изток, зае твърдата позиция, че както войната срещу Русия, така и най-вече битките в Украйна, са древна, токсична, европейска „вражда“. Тя не е тяхна работа, и те не искат да участват в нея. И също така отказват да бъдат принуждавани.

Това е разбираемо. Би било обаче стратегическа грешка да се смята, че Близкият Изток би могъл да стои настрана от динамичните процеси, които възникнаха от Украйна. Последствията няма да ги отминат, и те ще бъдат дълбоко значими за промените, случващи се в Близкия Изток.

Може би най-специалният и нов аспект е пълното разминаване между двете „реалности“ – от една страна, „това, което се случва на бойното поле в Украйна и вътре в Русия“, и от друга страна, „това, което се публикува и разпространява на Запад“.

Двете реалности не се допират в почти нито една точка.

Разбира се, възможно е това да се обясни със състоянието на Запада, който „губи топката“. „Войната“ се отклонява толкова далеч от първоначалната абсолютна убеденост на Запада в бързия колапс на Русия и унижението на врага Путин, че те трябва да прибегнат до отрицание. Но това е прекалено просто.

Този тип деструктивни наративи са далеч по-често срещани, отколкото се признава. Един от аспектите на тази революция в информационната война беше обръщането на западния бизнес модел на медиите: техните приходи вече не идват от читателите, които купуват или се абонират, защото искат и очакват истината.

На наднационално ниво сега правителствата и техните агенции плащат доста добри пари, за да може потребителите да четат техните наративи (както разкриха изтеклите имейли от Туитър). Няма как да се стои настрана от този дискурс. Няма как да се мисли извън новините в социалните мрежи.

И това работи... хората повтарят разказаните реалности: Ален Безансон беше забелязал, че „просто не е възможно да останеш разумен под влиянието на идеологията“. Разумът, в крайна сметка, е едно непрекъснато внимание към реалността, което е несъвместимо със своеволието и с измислиците. Нито може да вирее в стерилната почва на ширещия се отказ от култура.

Вече не възникват спорове около истината. За нея се съди според верността ѝ към догмите на единственото послание. Или си „съгласен с наратива“, или си „против него“. Запазването на лоялност към „групата“ е най-висшият морален принцип. Тази лоялност изисква от всеки член да не повдига спорни въпроси, да не оспорва слаби аргументи и да не изоставя пожелателното мислене. И за да се подсили допълнително убедеността в правотата на „наратива“, онези извън социалния балон трябва да бъдат маргинализирани и, ако е необходимо, възгледите им да бъдат безмилостно окарикатурени, така че да изглеждат жалки.

Проблемът е, че тази методология на западната управляваща класа вече е станала задължителна. Еднакво равно на самоунищожение е както да се опитваш да я преодолееш, така и да поставяш под съмнение нейните основни принципи.

И така, в „Израел“ новото правителство замисля „смяна на режима“ под формата на „съдебна реформа“. Палестинската администрация е в процес на разпадане. Правата на палестинците се погазват още повече, а новият крайнодесен министър на финансите Безалел Смотрич, на когото са възложени широки отговорности за гражданската администрация на „Израел“ и на Западния бряг, обявява „Аз съм фашист и хомофоб“, но добавя, че няма да „убива гейовете с камъни“.

Възможно е Нетаняху наистина да бъде радикален по отношение на палестинската политика. Възможно е също така, не, почти е сигурно, новият министър на националната сигурност на Нетаняху, Бен Гвир, да проведе кампания от провокации около джамията Ал-Акса, целяща да „постави началото“ на окончателното възстановяване на еврейския храм на хълма (обещание от предизборната кампания).

Но дали САЩ ще осъдят новия израелски път, който постепенно лишава от права и лишава от собственост палестинците?

Какво ще направи Вашингтон, ако наистина бъде устроена провокация срещу джамията Ал-Акса, която да подпали региона?

Ще изоставят ли САЩ „наратива“ за „споделените ценности“ с Израел? Или, следвайки украинския модел, просто ще обърнат реалността наопаки и ще обвинят палестинците и Иран, че са подстрекатели на кризи?

Може ли Вашингтон да приеме, че Иран – макар и на прага да се превърне в ядрена държава, но все пак такава, която не се стреми към оръжеен статут – не представлява заплаха? Или според принципа, че или си „за израелския наратив, или си против него“, ще заплаши с военни действия срещу Иран, тъй като Израел надигна вой, че Иран е съкратил времето за яден „пробив“ до по-малко от година?

Могат ли САЩ да смекчат тезата си, че „Асад трябва да си отиде“ и че „американските сили трябва да останат в Източна Сирия“, тъй като геостратегическият пейзаж в Сирия се променя в отговор на новата политическа позиция, изработена от Турция, Русия, Иран и Дамаск, която вече се подкрепя от ключови държави от Персийския залив?

Или няма да се разграничим от героичния наратив за нашите кюрдски и джихадистки „стратегически партньори“ от Ан-Нусра, които трябва да продължат борбата срещу ИДИЛ?

И накрая, може ли западният наратив за непоколебимия ангажимент към водения от САЩ „Ред на правилата“ да се приспособи към идеята за нов евразийски търговски блок, който явно се отказва от долара?

Екипът на Байдън очерта място на САЩ в толкова поляризиран „ъгъл“ относно Украйна, че сега Америка не може да се оттегли от наратива си за неизбежното рухване и унижение на Русия. Те не могат да го изоставят – поддържането му придоби екзистенциален характер за САЩ.

След десетилетия заиграване с теорията за „ефекта на доминото“ (като оправдание за предишните си превантивни военни интервенции), сега Вашингтон парадоксално чувства изправяне на собствената си коса от страх, че собственото му домино може да се срине и наративът за глобален западен ред да се разбие на парчета. Както провокативно каза коментаторът Ив Смит, „Ами ако Русия категорично победи, обаче на западната преса ѝ е наредено да не го забележи?!“

След това вероятно, като продължение, „наративите на конфронтацията“ между Запада и страните от Близкия Изток ще бъдат строго спазени в рамките на една широка, дълга война, в подкрепа на първенството на САЩ.

Автор: Алистър Крук, english.almayadeen.net

Алистър Крук е директор на Conflicts Forum, бивш британски дипломат от висшия ешелон, автор на публикации.

Източник: english.almayadeen.net

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

glasove.com