Нямат ли хората от Крим и Донбас право на самоопределение?

Измина почти година, откакто Русия започна своята „специална военна операция“ в Украйна. Сигурен съм, че на много от нашите приятели в Източна Европа това им се струва като цял живот.

И все пак, лесно забравяме, че този конфликт реално започна в 2014 г., когато сепаратистите в Донецк и Луганск обявиха независимостта си от Киев. (Тогава, както и сега, сепратистите са подкрепяни от Москва.) През същата година Русия анексира крим от Украйна.След като Русия завладя територии от вътрешността на Украйна през изминалата година, Киев и неговите съюзници са категорични по една точка: каквото и друго да се случи в хода на тази война, те няма да приемат независимостта на Донецк и Луганск. Сега Киев увеличава залога. Миналата седмица The New York Times писа, че Съединените щати може да доставят на Украйна оръжие, за да си върнат и Крим.

Можем да спорим дали тази цел е постижима, или дори възможна. Но трябва да сме абсолютно наясно с едно нещо: ако Украйна си върне Крим, или Луганск, или Донецк, те няма да го направят като освободители, а като завоеватели.

Далеч преди Русия да нападне Украйна, беше ясно, че самите жители на Крим с огромно мнозинство желаят да се присъединят към Русия. Официален референдум от 1994 г. показа, че 80% от тях искат по-голяма регионална автономност. През същата година Юрий Мешков беше избран за президент на Крим със 72% от вота. Неговата кампания имаше една основна идея: обединение с Русия.

Правителството в Киев отговори на референдума не с отпускане на по-голяма автономоност на Крим, а чрез премахване на конституцията им и отнемане на всякаква съществуваща преди автономия. Украйна премахна и длъжността на президента на Крим, арестува Мешков и го изгони в Русия.

Ако не друго, украинските репресии срещу Крим засилиха желанието на местните жители да се присъединят към Русия. Референдум от 2014 г. установи, че 96% от жителите подкрепят анексирането. Резултатите бяха разбираемо оспорени, предвид факта, че руските войски вече бяха започнали да окупират Крим. Но когато Галъп проведе допитване през следващата година, се оказа, че над 80% от респондентите смятат, че референдумът е бил точен.

Нека повторим: преобладаващото мнозинство от жителите на Крим искат да са част от Русия.

Същото се отнася и за Луганск и Донецк. В 2019 г. Kyiv Post, прозападен вестник, установи, че само 5% от жителите се надяват Украйна да си върне региона. И въпреки че сепаратистките армии се борят за независимост, този резултат е желан само от 16% от обществеността. Мнозинството – над 60% - искат присъединяване към Руската Федерация.

Това наистина не е изненада. В Крим и Донбас (най-източната част от Украйна, където се намират Донецк и Луганск) са етнически руснаци. Те говорят руски. Повечето от тях са руски православни християни. Исторически тези области са принадлежали на Руската империя. Техните синове са се били в руската армия. Били са верни на руските царе. Сега искат отново да са част от Русия. Наистина ли това е толкова невероятно?

И най-вече – защо трябва да ги спираме?

Киев ще изтъкне, че Букурещкият меморандум от 1994 г., от който Москва беше част, гарантира оставането на тези региони в Република Украйна. И това е вярно. Но какво става с тяхното право на самоопределение? Нямат ли хората на Крим и Донбас думата?

Всеки обективен наблюдател би помислил, че Меморандумът е бил лоша идея. Ако местното население иска да е част от Русия, те не трябва да бъдат принуждавани да се присъединят към Украйна.

Неко го кажем така: Да си представим, че САЩ подписват договор, според който Мексико може да окупира Тексас. Мнозинството тексасци се противопоставят на договора. Те не искат да бъдат мексиканци. Те не говорят испански. В културно отношение те са американци. Винаги са смятали себе си за американци. Били са се в американската армия, както и техните бащи, дядовци и прадядовци.

Истината: Исторически Тексас е бил част от Мексико. Но това е било по времето, когато Мексико е било все още смътна идея. И така или иначе, те са били част от Съединените щати много по-дълго.

Сега да речем, че тексасци вземат оръжието в опит да се присъединят отново към Съединените щати и Вашингтон ги подкрепя. Би ли имало някакъв здрав разум да се започне нова Световна война, за да се защити претенцията на Мексико към Тексас?

И ако мексиканците тръгнат на война със САЩ, за да предявят тази претенция, за освободители ли ще бъдат смятани, или за завоеватели?

Да обобщим. От близо десет години Украйна се бори да потуши тези народни бунтове в Крим и Донбас. Какво трябва да направят Съединените щати?

Реалистът би казал, че не трябва да правим нищо. Това е Източноевропейски спор. Не е наша работа.

Вероятно идеалистът – вярващ в изграждането на нацията, „борбата за демокрация“ и т.н. – би казал, че трябва да защитим претенциите на Русия към Крим и Донбас. Хората от тези региони искат да бъдат руснаци. Те са руснаци, във всяко отношение, освен по националност. Киев не би трябвало да ги принуждава да останат под негова юрисдикция.

Кой изобщо би казал, че ние трябва да подкрепим претенциите на Украйна? Има само един възможен отговор. Съединените щати просто искат да спъват Русия.

Аз не се опитвам да оправдавам руската инвазия в Украйна, нито престъпленията, които те са извършили през последните единайсет месеца. Но, нека повторим още веднъж, преобладаващото мнозинство източноукраинци искат да се присъединят към Русия. Хиляди от тях са готови да се бият и да умрат за тази кауза. Идеята, че Съединените щати активно подкрепят окупацията на тези провинции от Киев – изпращайки оръжия, които ще се използват за подтискане на народната воля – е морално отблъскваща.

Отношението на Украйна спрямо Крим и Донбас е неправилно. Такава е и инвазията на Русия в Украйна. Следователно, Съединените щати би трябвало да настояват Киев да позволи на Крим, Луганск и Донецк да определят сами съдбата си, както и да настояват Русия да позволи на Украйна да направи същото. В противен случай ние не можем изобщо да се надяваме, че ще бъдем нещо повече от по-малкото зло.

Автор: Майкъл Уорън Дейвис

Източник: heamericanconservative.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова