От години в Европа се води една борба. Борбата на либерален елит, медии и НПО-та срещу всичко и всеки, който дори бегло изкаже някакви консервативни, националистически, реакционни възгледи. Тези неща се наричат „езика на омразата“ и могат да ти докарат уволнение, порицание, понякога дори съд.

Изведнъж започва войната в Украйна и абсолютно същият този либерален мейнстрийм изпадна в екстаз от национализма на украинците. От тяхната борба за суверенна държава, граници, земя и историческа правда. Речи за „кръвта и земята“ на Зеленски се цитират с апломб в реномирани либерални издания. „Историческата правда“ се извежда на преден план, като напълно легитимен политически аргумент. От същите хора и медии, които изпадат в истерия, ако използваш подобна реторика в собствените им държави.

Всичко крайно-националистическо, консервативно и „патрЕотарско“ в Украйна се дава за позитивен пример. От Дойче Веле до CNN и от Дневник до Свободна Европа тече ежедневно умиление по това какъв националистически, военизиран народ са украинците, готови да „умрат за историята и земята си“. Правят се репортажи за това какви сговорни съпруги със сълзи изпращат на фронта геройските си мъже, почти като картина от патриархална фантазия. И това го показват същите хора, които в собствените си държави изпадат в истерия, че мъже се возят в градския транспорт с леко разкрачени крака при седене, което репресирало жените.

Изписват се статии за дълбоко историческите правдини на украинския народ. От същите хора, които в собствената ти държава ти казват, че историята трябва да остане в миналото, че само глупаците се държат за нея, „живеем в 21-ви век, стига патрЕотарство“.

За „свещените граници на Украйна“ пишат хора, които до вчера обясняваха, че „границите са въображаеми линии по картата“ и че вече живеем в глобално село, в което границата е отживелица. Както и националната държава, както и патриотизма, защото „никой не е избрал, къде да се роди“.

Ежегодните факелни шествия на украинските националисти получават благосклонно отразяване в либералните медии – същите медии, които наричат „крайно-десни екстремисти“ такива шествия в собствените си страни. Само преди дни бях на такова шествие в Полша и за поредна година отразяването в либералните медии бе, че то е „фашистко“ и „крайно дясно“.

Същите тези медии бяха в екстаз от „героите от батальона Азов“. Батальон, пред чиито членове и най-закоравелите български или полски националисти изглеждат като умерени, градски демократи.

След няколко месеца пак ще се проведе опит за „Луковмарш“. Следете тогава реакцията в Дойче Веле, Дневник или Свободна Европа. Докато украинските националисти и „Азов“ се описваха с умиление, българските националисти ще се описват като фундаментална заплаха за държавата.

При това, забележете, националисти, които са на страната на Украйна в този конфликт, каквито са организаторите на „Луковмарш“. Както съм и аз, от самото начало на войната, но това не пречи на либерал-демократичната общност в България да търси и най-малката нотка на „език на омразата“ и „патрЕотарство“ в реториката и възгледните ни.

Битката на либералите е да изкоренят в собствените си общества онова, което венцеславят в Украйна. Просто, защото мейнстриймът така е казал. Тези хора не са способни на ретроспекция. Не са способни да изпитат срам от лицемерните позиции, които заемат. Те са способни единствено на посредствена имитация на онова, което конюнктурата каже, че е правилно към този момент.

А конюнктурата в момента казва това: национализмът и консерватизмът на украинците са добро и трябва да се прославят, а същото в европейските държави е зло, което трябва да се заклеймява и изкоренява.

Кристиян Шкварек

https://epicenter.bg/