Американските лидери натрупаха дълъг списък с измами относно международните цели на Вашингтон и естеството на американските чуждестранни цели. Скромни и дори нищожни заплахи и смущения се превърнаха в предполагаеми екзистенциални заплахи за сигурността на Америка, както и в заплахи за регионалния и световен ред, според претрупаните пропагандни разкази на Вашингтон. В допълнение, множество администрации рутинно изпират досиетата на авторитарни приятелски режими. По този начин автократи като никарагуанският Анастасио Сомоса Дебайле, египетският Хосни Мубарак и ужасяващи екстремисти като сирийските сунитски джихадисти – всички те станаха почетни членове на „Свободния свят“.

И двата компонента са налични в настоящата кампания на дезинформация на Вашингтон относно войната в Украйна. Два лъжливи аргумента в пропагандата на САЩ са толкова очевидни, че стоят като гигантски лъжи. Първата лъжа е, че войната на Русия в Украйна е напълно непровокирана. Нищо, което Украйна, Съединените щати или НАТО са направили, не е заплашвало Русия, гласи тази история, или пък допринесло и най-малко за сегашната кървава трагедия. Втората лъжа е, че Украйна е либерална, демократична страна, която със самото си съществуване като модел в съседство с Русия ужасява Владимир Путин и неговия вътрешен кръг от авторитарни олигарси.

В първоначалното си изявление от Белия дом президентът Байдън заяви директно, че руската инвазия е била „непровокирана и неоправдана“. На следващия ден той описа атаката като брутално нападение над народа на Украйна, "без провокация, без оправдание, без необходимост.“ „Непровокираната“ мантра скоро стана основна част от наратива, оповестяван от администрацията и нейните съюзници в новинарските медии и външната политика.

Критиките към руските военни действия като брутални и прекомерни са напълно оправдани, но аргументът, че са били изцяло непровокирани е подвеждащ в най-добрия случай и откровена лъжа в най-лошия. Уважавани анализатори предупреждаваха в продължение на повече от четвърт век, че разширяване на НАТО на Изток към границите на Русия ще се завърши зле, независимо кой управлява в Москва, тъй като това е по своята същност заплашително и нарушаващо важни руски интереси. Множество американски администрации обаче неглижираха тези препоръки за предпазливост. Всъщност политическите законодатели в управленията на Буш, Обама, Тръмп и Байдън продължиха да натискат за присъединяване на Украйна в НАТО, въпреки повтарящите се и постоянно нарастващи предупреждения от Кремъл, че подобна стъпка ще пресече червената линия и ще предизвика криза.

Критиците, които се осмелиха да заявят, че подобни действия на Запада представляват неразумна провокация и са огромен фактор при срива на отношенията между Изтока и Запада, бяха подложени на обстрел от клеветници, начело с администрацията на Байдън. Любимото обвинение срещу тях е, че повтарят „опорните точки на Путин“. Историческите архиви обаче съдържат изобилни доказателства срещу подобни опростенчески клевети.

По-софистицираните поддръжници на тезата, че Съединените щати и НАТО не са направили нищо, с което да провокират Русия, твърдят, че не е имало реалистични изгледи Украйна да се присъедини към алианса още дълги години, ако изобщо се присъедини, така че Путин не е имал причина да се тревожи. Тези аргументи удобно избягват въпроса, че Москва не просто възразяваше Украйна да получи членство в НАТО, но много по-съществено – руските лидери възразяваха Украйна да стане военен ресурс на НАТО, независимо дали в условията на формално членство или не.

Това е важна разлика, защото западното оръжие се изля в страната, военни от Съединените щати обучаваха украински военни и разузнавателни сили, а също и въоръжени сили на Съединените щати провеждаха съвместни учения с украински военни части, така както и със силите на други натовски държави. Има дори надеждни доказателства, че американски и украински разузнавачи са провели съвместни кибератаки срещу руски цели. Да се твърди, че подобни действия не представляват огромна провокация е дълбоко непочтено.

Толкова за първата лъжа. Сега за втората.

Координираният пропаганден обстрел от администрацията и нейните идеологически съюзници настоява, че Украйна е бастион на свободата и демокрацията, който сега е нападнат от бруталния авторитарен съсед. Бившият началник на участък на ЦРУ Дан Хофман заяви, че „това, което плаши Владимир Путин в сърцевината на този конфликт е демокрацията.“ И добави, че „Путин не може да понесе демокрация на своята граница с рускоговорящо население и търговски връзки с Европа.“

В най-добрия случай този аргумент е само наполовина верен. Русия е агресорът в настоящата война и няма съмнение, че Русия е мръсна, авторитарна държава. Демокрацията в тази страна умира от бавна смърт в продължение на двадесет години в ръцете на Путин.

Обаче идеята, че Украйна е демокрация – още повече либерална демокрация – е опровергана от обширни факти. Дори и в ранните години след „революцията на Майдана“, имаше множество притеснения относно поведението на Киев. Новото правителство на Петро Порошенко въведе тежка цензура, преследваше и дори затваряше критиците на режима, обстрелваше цивилното население в сепаратистките Донецк и Луганск и продължаваше систематичната корупция, която прояждаше Украйна, откакто беше станала независима през 1991 година. Тези тенденции продължиха и при сегашния президент Володимир Зеленски.

Погледнато строго по стандартите за корупция и политическа свобода, Украйна не беше либерална демокрация дори и преди войната с Русия да започне. Годишният доклад за корупция на Трансперънси интернешънъл, публикуван в началото на 2022 г., би трябвало да е крайно отрезвяващ за защитниците на Украйна. Транспарънси оцени 180 страни по скалата от 1 до 180, като едно е страната с най-малка корупция. Украйна се класира на 122 място, само 14 пункта по-напред от пословично корумпираната Русия.

В доклада си за 2022 г. за политическите свободи Freedom House класира Украйна като само „отчасти свободна“ – статус, подобен на този, който дават на страните със съмнителни режими като Филипините с Родриго Дутертес. По онова време дори и тази оценка е била щедра, а според множество свидетелства събитията са се влошили във всички области от началото на войната. Зеленски постави извън закона опозиционните политически партии, затвори почти всички опозиционни новинарски издания и вкара в затвора множество критици и дори официални представители от собственото му управление по обвинението, че са про-руски предатели. Има дори надеждни доклади за мъчения, използвани в политическите затвори, както и за отряди на смъртта, подкрепяни от режима, които оперират безнаказано из цялата страна.

Зеленски и колегите му нямат търпимост към критиката, вътрешна или чуждестранна. Старанието да се набелязват и сплашват външните критици стана пределно ясно това лято, когато неговият правителствен Център за борба с дезинформацията (отчасти финансиран от американските данъкоплатци, буквално) публикува „черен списък“ с такива опоненти. Множество видни американци бяха в този списък, включително професорът от Чикагския университет (и декан на външнополитическите реалисти) Джон Миършаймър, водещият на "Фокс Нюз" Тъкър Карлсън, бившата членка на Конгреса Тълси Габард и старши сътрудникът на Института Cato Дъг Бандоу. Зловещата, заплашителна природа на списъка стана още по-ясна в края на септември, когато Центърът за борба с дезинформацията пусна ревизиран списък (включващ адресите) на топ 30-те цели за началото на октомври. Този съкратен високоприоритетен списък осъжда посочените критици като „терористи-дезинформатори“ и „военнопрестъпници“. Подобно поведение категорично не се вписва в традициите на либералната демокрация. Но официален Вашингтон и неговите подопечни медии настояват в опитите да продадат тази лъжа.

Всепроникващата и непочтена пропагандна кампания на Вашингтон със сигурност ще продължи, подпомагана и подстреквана от безсрамно военнолюбивите новинарски медии. По-релевантният въпрос е дали американският народ ще се събуди и ще осъзнае, че е бил измамен отново за съмнителната презокеанска интервенция на Съединените щати в защита на още по-съмнителен чуждестранен клиент.

Тед Галън Карпентър, старши сътрудник по отбранителни и външнополитически изследвания в Института Cato и външен сътрудник на American Conservative, е автор на 13 книги и над 1000 статии по международни работи. Последната му книга е Unreliable Watchdog: The News Media and U.S. Foreign Policy (2022.)

Източник: theamericanconservative.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова