Чудя се, как ще се отрази, в крайна сметка, на нашите телевизии украинската драма.

Тя, рано или късно, ще излезе от острата си фаза, ще прелее в някаква форма на търпелива окупация; ще бъде осигурен хуманитарен коридор за Зеленски; бежанският поток ще секне; медиите ще трябва да изоставят постепенно тъй прецизно експлоатираното състрадание към жертвите – отделен въпрос е, колко искрено е то.

И преди някои да подскочат от възмущение - нека се сетят, дали са виждали поне една жертва от „другата“ страна, на територията на Донецката и Луганската републики.

Никой не състрадаваше, дори и фалшиво, тяхната драма, която е на много повече от двайсетина дни.

Това е една необяснима морална слепота – необяснима, но това не я прави по-малко позорна.

Ослепяването става още по-уродливо, понеже изглежда като продукт на съвършено излишния сблъсък между тукашните русофоби и русофили.

Телевизиите сякаш са зомбирани от някакво мрачна ненавист към всичко руско, водещите им лица сякаш ще станат по-незначителни, ако не се представят като трафиканти на тази глупост.

Неколцината активни „фоби“ пък сякаш ще станат невидими, ако най-сетне се откажат да припалват този несмислен сблъсък - не че и сега са особено видими.

Русия си е Русия, ние, от своя страна, се напъваме да бъдем признати за най-преданите послушници на евроатлантическите ценности, което пък е гаранция, че те ще имат сериозни главоболия – ако съдим по Историята: никога с тези, винаги с онези, а като теглим чертата – все сме с губещите.

Между другото, ние последни ще разберем, ако Мечката реши сериозно да ни настъпи.

Тръмп и досега се чуди, руснаците ли го избраха, с хакерски тарикатлъци, за президент.

Да „пипнат“ пък нашите избори за тях е като да се прозеят.

Но защо да го правят – нашата е ясна.

Човек може донейде да ги разбере нашите „фоби“, ако събираха неприязънта си предимно върху Путин и Кремъл – но те обругават всичко руско.

Това е, все едно, да ненавиждаш великата американска литература, примерно, заради глупостите на Буш – когото баща му едвам издири, докато кулите на Световния център се свличаха, в най-черния ден на американското осъзнаване, а може би и на саморазобличение.

Всъщност, сега най-изненадващо италианците станаха жертва на бесовете – като изхвърлиха Достоевски от университетските учебни програми. Добре, че бързо изтрезняха.

Тук се сещам за една история с двама велики руски писатели: при една среща на Тургенев с Достоевски, Тургенев му наговорил толкова ужасни неща за Русия, че накрая Достоевски му предложил да си купи телескоп. „Защо?“, попитал Тургенев.

Достоевски отвърнал, че с помощта на телескопа Тургенев ще може да вижда Русия по-добре и ще има представа за какво говори…

Ваша работа е, как ще прецените днес „нуждата“ от телескоп – като знак за могъщество или пък точно за обратното.

Слепотата, която сега демонстрират телевизиите, и то съвсем съзнателно, подсказва, че общият медиен климат сериозно се е влошил.

През 2004 година, в разгара на Иракската Операция, направих във „Всяка неделя“ неща, които сега изглеждат немислими:

паметни интервюта с Ноам Чомски/“САЩ са опасни за света и за себе си“ и Гор Видал/“Пропагандата на САЩ надмина Хитлер“ – последните тореадори на истинското американско свободомислие;

интервю от свещения град Наджаф/Ирак с говорителя на бунтовническата армия на Моктада ас Садр, след което сектата на Костов в Парламента излезе с патетична декларация срещу програмата;

интервю с Майкъл Бърг, баща на обезглавен американски заложник, което бе озаглавено „Буш привърза сина ми към релсите“;

интервю за издевателствата, извършени от американците в затвора „Абу Гариб“ и др.

За тяхна чест, веднага след това те допуснаха в предаването да се яви бригаден генерал Марк Кимит, заместник командир на военните операции в Ирак, говорител на американската армия, който бе пределно искрен с българската публика…

Всичко това се случи преди цели 18 години – а днес това е невъзможно.

Днес дори състраданието е парцелирано…

Как човек да не се сети за казаното от Чърчил на една сбирка с журналисти: „Добре, след като установихме вече, че сте проститутки, дайте сега да поговорим за цената ви“.

А тук вече и за цена не става дума, а за страх, който представят като убеденост.

И изобщо не си представят, че страхът ги превръща в „супермаркетни“ журналисти.

И все играят ролята на възмутени – макар и възмущението им да се полага на „правилните“ жертви. Правилните жертви!

Докато са се загрижили за света, изобщо не забелязват, че под носа им целият ни народец отиде в категорията „неправилни жертви“…

И тъй ще я карат, докато им изпадат зъбите…

Всичко тръгва от там, че забравят едно от основните правила на занаята ни: „Показвай, а не разказвай“ – в украинския случай това може да се редактира така: „Показвай всички жертви, а не състрадавай избирателно“…

Време е да се напише и ново правило: „Не демонизирай, но и не фаворизирай излишно опекуните си“.

Най-напред то ще е неудобно за тукашните политикани – за тях е по-изгодно да махат ваксаджийските четки във всички посоки.

Днес злодеят е Путин, а Буш – просто един нелеп тип, който така и не схвана, защо започна Операцията в Ирак.

А, всъщност, руският Император си е направо един оставач – в сравнение с последните петима американски президенти, които направиха цели 13 военни операции – от Гренада до Афганистан.

Голямата загадка е, защо Путин изчака 8 години, преди да започне украинската операция.

А в нея той прилежно следва стила на президента Рейгън:

„Първо бъди агресивен, след това преговаряй“…

Впрочем, ето ви една историйка, която дава представа, какво представлява Императора: Борис Немцов го врънкал да не връщат леко преправения стар химн на Русия – а Путин го отрязал с думите „Какъвто народа, такива и песните му“…

Телевизиите постигнаха нещо нечувано досега – избраха да демонстрират категорично състрадание към украинците и заключиха сърцата си за другите жертви.

Вече са готови да отразяват всяка война, дори да е в Космоса – стига да им кажат, на кого да съчувстват.

Преди дни в Донецк бяха убити най-малко 20 души, включително и няколко деца. Нито дума за това – поне ясно казана.

Не се ли замислят, дали това няма да вледени и разума им, за сърцата им е ясно.

И дори само тази медийна пристрастност означава, че ние участваме в конфликта – а понякога тя е по-опасна от всякаква ракетна установка…

П.П.: Този текст не е подходящ за идиотите, които във всяко различно мнение откриват някакво „русофилство“.