За разлика от всяка друга отиваща си година към 2020 г. едва ли някой ще иска да се връща с носталгия или топло чувство. Разбира се, основната причина за това е епидемията, превърнала се в пандемия благодарение и на щастието да сме глобални.

Нямам намерение да правя пълен политически портрет на годината на двете двойки и двете нули – все лоши оценки, ако ги възприемем като учащи се. Сигурна съм, че светът не се движи според законите на нумерологията или на астрологията, а в резултат на положените усилия на хората. Затова истинският въпрос е какво направихме през 2020 г. и какво можем да направим през идващата 2021 г., за да живеем по-дълго и по-добре.

Какво направихме ние, българите?

За мен ненормалната 2020 г. показа, че можем да сме хора с воля за промяна, с воля за борба срещу природните и политическите болести и епидемии. Но също и че може да сме хора, които предпочитат уюта на затварянето вкъщи и на примирението, че нищо не зависи от нас и че познатото зло е по-добро от непознатото.

Пролетта

Невидимата заплаха, идваща от нещо толкова незабележимо като един вирус, ни накара да си припомним, че сме смъртни и че колкото и да е развита науката, тя не може да надвие природата, особено гневната природа. Затова послушно напуснахме общественото пространство, прибрахме се вкъщи и сложихме маски. А строгите мерки на правителството, демонстриращи грижата за човешкия живот, го изстреляха високо в народната любов. Уплашеното общество повярва, че само властите могат да спасят живота му. Но това увлечение бързо отмина.

Лятото

Вярата, че строгите мерки са истинската грижа за хората, бързо се изпари, когато се оказа, че нашите управляващи не показват достатъчна съпричастност към икономически засегнатите от карантината. Докато другите държави щедро раздаваха пари на хората, внезапно останали без работа и прехрана, нашето правителство го направи много по-късно, неохотно и само след натиск. Дори и по такъв дребен проблем като маските се оказа, че първият рефлекс на българските управници е да задължат хората да носят маски, без да се поинтересуват дали всички могат да си позволят това. Не мога да забравя възмущението на ген.-майор проф. д-р Венцислав Мутафчийски, че хората не искали да си купуват маски, които стрували само по 3 лв. За мен това изказване ще си остане емблематично за отношението на тези управляващи към обществото в криза.

Увереността, че властта може да направи всичко с едно безмълвно от години общество, пролича в поредното действие на битката между олигарсите. Сагата с Васил Божков беше ярък пример за това. Но точно от нея тръгнаха и проблемите на управлението, макар и от неочаквано място – прокуратурата. Поредният висш магистрат, плод на принципа „сам си го избра“, показа докъде може да доведе пълното подчинение на правната система.

Несекващите победоносни изявления на Иван Гешев, новия „спасител на нацията“, облякъл тогата на главен прокурор, достигнаха своя апогей в атаката срещу президентски съветници, след като не успя да го направи срещу президента. Неочаквано за него обаче този път акцията му се обърна както срещу него, така и срещу политическия и медийния му гръб.

На 9 юли спонтанно избухна протестна вълна, която за разлика от друг път обхвана широк политически спектър от дясно до ляво и макар и силно намаляла, не е секнала и до днес. Основните протестни лозунги бяха: „Мутри, вън“, „Оставки и съд за Бойко Борисов и Иван Гешев“, „Гешев е позор“, „Мафията е смъртоносен вирус“, „Да изчистим България от бацилите, които я управляват“, но и имаше и нови: „Протестирам, за да не емигрирам“, „Искам достойно бъдеще в България. Много ли е?“, а дори и „EU, are you blind?“.

Протестите разтърсиха дълбоко третото правителство на Бойко Борисов, но пак за разлика от друг път той нямаше път за достойно отстъпление, защото претърпя крах добре изпитаната му рецепта да противопостави на протестиращите своите привърженици. Не сработи и пословичната му харизма. И властите преминаха към жалки, но ефективни опити да доизкарат мандата си на всяка цена. Заредиха се срамни действия и предложения: обявената радикална промяна в правителството се превърна в жалко разместване на министрите, гръмкото предложение за Велико народно събрание и нова конституция катастрофира във възмущението на юристите и беше тихомълом оттеглено в края на годината.

Еуфоричните нагласи на младите българи, че правителството аха-аха и ще падне, бяха нереалистични от самото си начало. Още тогава се опитвах да обясня на многобройните бивши и настоящи студенти там, че правителството няма да падне от протестите, защото такава е практиката, но че те имат огромно значение за събуждане на обществото. Именно младежите постигнаха нещо наистина голямо: свалиха маските на властта.

Видяхме властниците измити от медийния „златен прах“, обикалящи на безопасно разстояние, затворени зад дебелите стени на бившия Партиен дом и лишени дори от любимата си трибуна „Панорама“. Да, те запазиха властта си, но с цената на отчаяни маневри и унижения.

Есента

Това е сезонът на постепенното успокояване на природата, подготвяща се за зимния си сън. Такива бяха и обществените нагласи, от които успя да се възползва и правителствената коалиция, подпомогната и от възродената епидемия, от острия спор с Македония, причинен от собствената им двусмислена позиция от миналото, но кой ли помни толкова дълго. Есента преустанови срива на управляващите, които успяха да се върнат в ролята си на защитници на обществото от пандемията и да се възползват изцяло от възможностите на властта.

За мен обаче есенната политическа стабилизация постави един важен въпрос. Защо грозното лице на властта, показало се след свалянето на красивата ѝ маска, не разочарова всички?

Моят отговор е тъжен, но не мога да го спестя. Струва ми се, че си казаха думата трите десетилетия духовно-морална деградация на българското общество, съчетано с периодично осигуряваните му „хляб и зрелища“. Те лишаха българите от чувствителност към социалната несправедливост, към всеобщата корупция, към наглото самоуправство. Не зная дали това се дължи на голямата зависимост на хората от вкопалата се в местната власт управляваща партия, дали на популисткия чар на съсредоточилия цялата власт в ръцете си Борисов или те просто са свикнали и не искат да разтърсват системата, за да не „стане по-зле“.

Така или иначе, масовото безразличие към политиката стабилизира правителството.

Зимата

Въпреки някои предсказания, зимата на 2020 г. или поне нейното начало не се превърнаха в зима на нашето недоволство. Посрещаме края на годината по-скоро в примирение, а потиснатото недоволство се изля в най-различни теории, най-вече оспорващи официалните позиции: като се започне с маските, отваряне-затварянето на образованието и обществените прояви и се стигне до ваксините.

Дали от този дълъг сън, който ражда чудовища, ще се събудим през следващото пролет? Ще видим. Но не трябва да забравяме и старата истина, че бъдещето ни зависи на първо място от нашите собствени действия.

Източник "Клуб 24 май"