Цензура, индоктринация и идиотокрация. Парализираща пропаганда, мазохизъм, умопомрачен либерализъм, улично насилие и унизителни изяви на преклонение и подчинение към мачкащия многоцветен ботуш на тиранията. Тирания в името на толерантността. Или с други думи – нормална седмица за новото нормално в самоизяждащата се Западна цивилизация.

Сгъстената програма за демонтиране и заличаване на култура и история с корени в древността произвежда заглавия и сюжети едновременно по Оруел, Граучо Маркс и Мел Брукс. Сатирата танцува с трагедията, простотата прониква в претенцията. Лудостта се разлива от Лондон до Ню Йорк.

Протестърската урина по стотиците съборени, обезглавени и осквернени паметници на велики личности от Колумб до Сервантес още не е изсъхнала, ала силите на прогреса вече организираха официално разследване на „расистки“ колекции и артефакти в Британския музей по естествена история и осъдиха великото изследователско пътешествие на Чарлз Дарвин с кораба Бийгъл през 30-те години на 19-и век като акт на „вреден колониализъм“.

В същото време Петата на симфония на Бетовен се оказа проблематична за изтъкнати прогресивни експерти, които заявиха, че неговата музика „явно излъчва яростта на импотентен изнасилвач и е символ на задушаващата елитарна класическа култура, която крепи властта на белите мъже и потиска гласовете на жените, чернокожите и LGBTQ общността“.

Подобни безумни мнения не са продукт на някаква лумпенизирана периферия от анонимни ботове в интернет. Моралните присъди пристигат от върховете на университети и медии, от хора с плашещо много влияние върху обществените послания.

„Вашингтон Поуст“ пое кампания срещу „расизма на класическата музика“, а „Ню Йорк Таймс получи „Пулицър“ за проекта 1619, който пренаписва американската история и с груби манипулации реорганизира основаването на нацията изцяло около робството.

Преди да заклейми Бетовен и Дарвин, многомилиардната машина за синтетична антиреалност осъди класики на други отписани, отречени и отменени гении като Шекспир и Чосър, Марк Твен и Лъвкрафт, Киплинг и всеки творец, който не се е сетил да пише за проблемите на LGBT и Black Lives Matter преди 200 години. За комисарите по разнообразието всичките са просто „мъртви бели мъже“. Тяхното постепенно изличаване медиите наричат „деколонизация на образованието“. Галопиращата глупост ни снабдява с общата клинична картина на цивилизация в самоубийствен режим, решила да изгуби ума си и да се намрази ритуално. Расови и джендър квоти в киното, институциите и корпорациите. Британското правителство и американските компании вече задължават своите служители да минават през принудителни курсове по „расова чувствителност“, вдъхновени от „критичната расова теория“, според която западните общества са изначално и системно злонамерени към жените и всички малцинства. Винаги и навсякъде. Преди, сега и после. Без право на критика и различно мнение. Без шанс за изкупление отвъд тоталното подчинение. И спонсориране, разбира се.

Това е рекет и религия. Или си с нас, или си расист. Световният бестселър на Робин Дианджело „Бялата крехкост“ е библията на новата либерална секта и диктува правилата на играта – белите хора са расисти и със самото си съществуване репресират малцинствата. Винаги са били такива и винаги ще бъдат. Затова книги като „Бялата крехкост“ и курсовете по расова чувствителност са толкова незаменими. А парите за тях – тъй важни и необходими.

Същата идеология стимулира новите стандарти за „Оскар“. Филми, движени и от идеи и талант, направени по художествени подбуди – това звучи толкова ретроградно, пропито от ксенофобия и бяла привилегия. Време е за квоти по идентичност, които да придвижат киното към прогресивната утопия. Сляпата промоция на етнически и сексуални малцинства на всяка цена – това е единственият печеливш сценарий. За креативността и конкуренцията вече няма дори и поддържащи роли. Дълго време културата на забраняване, заличаване, подменяне и пренаписване се задържаше в медиите и университетите, в корпорациите и социалните мрежи. Технологичните гиганти улесниха работата на активистите за смазване на различното мнение и фактологичната реалност с алгоритми и безлика цифрова цензура.

Но от лятото се разгръща физическа ескалация. Огромната машина за налагане на една единствена и правилна версия за света вече оперира с екстремистки крила, готови за сплашване по улиците, заведенията и домовете. Индоктринирани и зомбирани тълпи в кафяво ходят на адреси и превъзпитават враговете на прогреса. Карат ги да коленичат и да се разкайват за това, което са, за миналото, настоящето и бъдещето.

Историята на политическата коректност е история за колективната и наследствена вина. Всеобхватната и вечна вина като инструмент за власт.

Всички тези квоти и курсове, забранени книги и филми, съборени статуи, строшени витрини, пренаписани истории и подпалени квартали, всички тези цензурирани хора и идеи. Всичко се прави, за да задоволи един древен глад – гладът за контрол и власт над другите.

А другите сме ние и всички хора, за които е изтощителна глупост да гледат на света единствено под ъгъла на раса и пол, на насилник и жертва. Дарвин и Бетовен не са просто „мъртви бели мъже“. Добро кино не значи задължително патетичен триумф на героична чернокожа жена или транс мигрант, който се изправя срещу патриархалните устои на Запада.

Себеомразата не е формула за спасение и просперитет. Тъкмо обратното. Това е рецепта за катастрофа.

Автор: Владислав Апостолов, БНР