ПРОФ. ВАЛЕРИ СТЕФАНОВ: ТОРБАЛАН И ДЕМОКРАЦИЯТА

Отвъд благородната цел да се победи вируса се надига изкушението да се „консумира“ безконтролно властта. И в приказките, и в постмодерните времена похитителят е енигматичен в целите си, но идентичен в насладите си

„Който ни обича, той ще ни затвори!“ – заради тази странна смес от любов, насилие и надежда сме готови на всичко. Объркващо е, но е актуална реалност.

Човечеството вече не е храбро, а благоразумно скрито. Няма го, защото врагът е невидим, а „бойното поле“ – тотално променено. Мечът на Ахил и храбростта на Давид са анахронизми. Един свят, улучен в ахилесовата му пета.

След екстаза на глобалистката утопия от прага на днешните тревожни дни ни гледа нейното радикално друго – антиутопията на затворения свят. Заедно с вратите на света има опасност да се „затворят“ и основополагащи ценности. Пандемията поразява не само живота, тя застрашава ценностния порядък, символния универсум.

За някои това не е проблем. За други е. Така е, защото символният универсум е нашият невидим дом – той гарантира интегралността на света и смислеността на живота. Без символен универсум самият Закон става нелеп и нефункционален. След опазването на живота оцеляването на невидимия дом е втората ни фундаментална задача. Затова се налага да я осмислим и решим. Ако не успеем, ще живеем в руини и в подчинение.

Натрапваната днес опозиция – ние (отговорните пазители на живота) срещу вие („оплаквачите“ на свободата и правата), изглежда реторично ефектна, но в същината си е манипулативна и незряла. Свободата не е негативната алтернатива на живота, напротив, тя е негова сърцевина.

Рано или късно ще можем да преценим по-добре посоката и обхвата на ставащото. Ще разберем дали днешните говорители на болката и страха са спасители или вестители на разрастваща се колективна делюзия. Капитани, повели кораб с доброволни отшелници към подозрително бъдеще.

٭٭٭

Да припомним – Торбалан е приказен герой, зъл персонаж, който обикаля да събира „непослушни“ деца в торбата си. Торбалан е дисциплинарна машина – той персонализира сглобката между страх и вина, чрез която от хилядолетия ни социализират. Днес е идеалното време за дисциплинарни машини.

Ако сме политически коректни, ще кажем, че торбата на Торбалан е всъщност чувал за подаръци и че той е далечен родственик на Дядо Коледа. Но днес нито страхът, нито смъртта се нуждаят от езикови ампутации. Не е време да се задържаме в зоната на онази архаична лингвистична карантина – „ако не произнесеш името на вълка, вълк няма“. С име или без име, злото се ослушва за нас.

Тъй като се чуха много приказки за застрашената демокрация в условията на криза, си струва да проверим за какво точно става дума.

Най-простият начин да вникнем в структурата на един разказ е да видим кой какво прави, в какви конфликти влиза и какви последици предизвиква. Такава „скромна“ задача си е поставил преди близо сто години руският учен Владимир Проп в книгата си „Морфология на приказката“. Той изследва огромен брой приказки, за да установи, че в тях се случват идентични неща.

Ако максимално редуцираме морфологичната схема на Проп, тя изглежда така – герой (персонаж, който е предизвикан да действа от някаква съдбовна липса или кауза) – жертва (човек, принцип, ценност..., които са застрашени) – антагонист/вредител (носител на злото, който чрез измама, насилие, грабеж и пр. похищава жертвата, причинява нещастие).

Цялата тази схема е „пренесена“ в литературата и през ХХ век се превръща в устойчив фонд на масовата култура. От приказките за Торбалан и за Червената шапчица (тази нимфетка, любимка на някои психоаналитици), до „Властелинът на пръстените“ и „Мълчанието на агнетата“ – ето го действащият алгоритъм, над който заляга любопитното човечество.

В самата структура на приказките е заложена опозицията живот–смърт. Големият залог на тези разкази е именно животът – опазването му от замъка на чудовището, от кладенеца на удавницата...

Между основните персонажи в приказката съществуват различни отношения, повече или по-малко нюансирани. Най-ясни изглеждат отношенията между жертвата и похитителя. Доминиращите реакции от страна на жертвата са страх, молби и пр. Тук има важен нюанс, внесен от опита на модерните времена. В приказката трудно можеш да се приобщиш към каузата на ламята (поглъщащата паст). Но в модерните времена и това го има – фатално привличане, приобщаване към похитителя – стокхолмският синдром.

Сравнително по-слабо са изследвани отношенията между жертвата и спасителя. Спасената царска дъщеря се жени за героя, щастието настава и приказката свършва. Приказките отказват да се занимават с времето след сватбата, със семейните драми. За разлика от приказката модерният роман и модерната драматургия точно това правят. Те изследват следсватбения травматизъм, мрачните тайни на студения дом, ритъма на мъртвешките танци. Флобер, Толстой, Ибсен, Стриндберг, Бергман... са само част от имената, маркирали историята на тези драми. Мадам Бовари е в беда (семейната скука), намира спасители (любовници изкусители), но те се оказват поредните похитители (измамници, морални убийци).

Изводът е горчив, но константен – светът е пълен с лековерни червени шапчици, измамени буржоазки, озлочестени мечтателки. Днес самото човечество прилича на подобна изненадващо озлочестена либерална мечтателка. Гледа зад стъклото на прозореца и хлипа все по-неудържимо по радостите на онзи отдалечаващ се свят. Зад вратата дебне невидимият Вирус, там са залегнали и угрижените институции на Властта.

٭٭٭

Демокрацията е върховна обществена ценност, политически модел, отстояван през вековете, крепост на идеята за свобода и права. Нейните врагове са различни – диктатори, узурпатори, манипулатори... Особено уязвима за дискредитация е тя в кризисни ситуации – масови бедствия, обществен невротизъм, революции и пр. Достатъчно е да погледнем към политическата карта на ХХ век, за да се убедим в казаното.

В днешния ден светът отново е в кризисна ситуация, в извънредно положение. Основните публични теми са с рестриктивна и санкционираща насоченост – „затваряне“, „спиране“, „блокиране“, „ограничения“, „нарушители“... Странно маскирани фигури прекосяват пустите градски пейзажи. Изкореняват дори пейките, този символ на общностния живот, на човешкото съпричастие и кварталното сладкодумие. След вековен опит в общуването, идва времето да се подозираме и избягваме... Другият е името на нашия Страх.

При толкова яростни грижи и повсеместни блокажи масата на свободата неминуемо пада до критично ниво. Следователно и демокрацията, тази мечтателка, залутана из параноичната политическа гора, е в опасност. Питането е повече от актуално – какво точно заплашва да я погуби и да я отнесе в далечното. Казваме „какво“, а не „кой“, защото не става дума само за зъл политически или параполитически субект, а за съвкупност от обстоятелства, фатални зависимости, промискуитети... За опасно зейваща социална пукнатина, през която могат да „изтекат“ съдбовно важните ни капки свобода.

Ето схемата на едно възможно развитие, при което ролите на човечеството (пандемичната жертва) и демокрацията (политическата жертва) ще бъдат опасно смесени.

1. Ситуация на кризис.

Това е времето на агресивно настъпващо и неуправляемо зло – в старите роли са похотливият змей и фолклорната ламя, в новото изпълнение е невидимият вирус. Вирусът е персонифициран и метафоризиран – има си име и образ. Атрактивно сглобен и медийно протежиран персонаж, готов да действа като неумолим деятел на злото. Дефектира не просто живота, а социалната система.

2. Идентифициране на потенциалната жертва.

Злокобните персонажи имат богат избор от подходящи обекти за похищение – принцеси и дечица, водата в кладенеца, момите в селото, човечеството, демокрацията... Основни черти на жертвата са нейната уязвимост и невинност. Уязвимостта е шанс за похитителя, невинността е зов към спасителя. Въпросът с „невинността“ на човечеството може да се обсъжда отделно.

3. Светогледна дезориентация.

Паническата ситуация произвежда ментални матрици, кризисни поведенчески алгоритми. Всички те биват „монтирани“ в човеците и пуснати в действие. Настъпващото зло и пелената на страха променят цялостно картината на света. Активират се първичните алгоритми на оцеляващото поведение – бягство, укриване, конформизъм, предателства и пр. Настъпват тишина и мълчание. Тишината може да е и природна, но мълчанието е човешко. Мълчанието е резервоар пълен със страх и трепет. В определен момент мълчанието преминава в болезнен вик.

4. Жертвата бива заключена.

Принцесата, затворена в палатите на змея, и човечеството, барикадирано зад стените на дома, са типологично сходни фигури. Същностната разлика е, че в днешния случай жертвата е двойно заключена – първо от Болестта, второ от Властта. Тъкмо това двойно заключване, припокриващите сe роли на Похитителя и Спасителя, могат да режисират сериала с политическите последици.

5. Призив на жертвата да бъде спасена.

Жертвата, както казахме, има апелативни функции – очаква, протяга ръце, моли за помощ. В тази си роля тя е мощен емоционален идентификатор и поведенчески мотиватор. С реторично силната гледка на молещата се жертва са нагласявани всевъзможни манипулации и са мотивирани повечето войни. Натам вървим!

6. Жертвата форматира моралното поле.

„Виктимен статус“ е понятие, което освен всичко друго обозначава трайното реторично задържане на някого в ролята на жертвата. Да се капитализира виктимният статус е стара практика с мощни идеологически обосновки – виж революционните тези за пролетариата-призрак-мъченик. За разлика от пролетариата жертвата днес не иска да полети свободно във „висините“, а сама настоява да бъде надеждно изолирана, тоест заключена. Тя твърди, че най-добре вижда какво се случва, и затова решително апелира – „Заключете ме, важно е!“. От гледна точка на актуално достъпните ни здравни политики, подобно кризисно поведение очевидно заслужава подкрепа и похвали. И ги получава.

7. Делегиране свръхправомощия на Спасителя.

В приказките жертвата е скрита „там някъде“, а днес е във видимото, непрестанно показвана, оплаквана и броена. Постмодерният свят е статистически маниак и придирчив воайор. Ситуацията налага определени институционални субекти да получат власт, реципрочна по сила на опасността. И точно това се случва. Започва да действа не традиционно установената правна норма, а извънредното положение, ситуационното право, обосновано на времето от Карл Шмит и изследвано днес от Джорджо Агамбен. Именно този модел намира реализация през март 1933 г. в Германия. С безумното съдействие на част от опозицията германският Райхстаг се саморазпуска, за да се отприщи лудата мъст на извънредното положение. Пределната ситуация сама по себе си дава възможност на самообявилия се спасител да стане говорител на атавизмите и предразсъдъците. Да окупира „легитимно“ моралното поле и маргинализира всички опоненти. Да инсталира себе си в сцената на сюблимното.

8. Механизъм на компенсаторната жертва.

В приказката самият спасител е принуден към саможертвено поведение. За да се качи на горната земя, най-малкият брат трябва да нахрани орлите със собствената си плът. В днешната кризисна ситуация гласът на героя-спасител най-често звучи „отвисоко“. Той непрестанно дава наставления на жертвата – „спасяването на живота ще стане с цената на принципно скъпи неща – придвижването, „някои права“, свободата...“. Ние, знаещите и можещите властници, ще ги суспендираме временно, за да може „вие“, скъпите нам жертви, да оцелеете трайно! Но го има и другото – спасителите днес активно действат като дарители, правят лични инвестиции за надмогване на трагедията. Дарът не е онази вдовишка лепта, а добре пресметнат политически капитал. Може би е дошло време за път назад – от „невидимата ръка на пазара“ (Адам Смит) към божествената „икономика“ на дара (по Тома Аквински).

9. Призиви за солидарен конформизъм.

Когато ситуацията се опрости до единствена алтернатива – или се крием, или мрем! – решенията стават лесни. Жертвата декларира пълна готовност да плати исканата от нея цена. Тя е непоколебимо убедена, че това е единственият път към спасението. Сама се включва в битката за оцеляване и охотно отправя агресивни заклинания и насмешки към всякакви многознайковци, либерални лигльовци, жалки политикани и пр. Всеки, който изрази съмнения към наложената спасителна мяра, се измества еднозначно от ролята на жертвата към ролята на вредителя. Изводът се налага сам – в днешното самозаключване на жертвата има рационално обоснована колаборация със Спасителя. В дълбочините на този акт се таи надеждата за излаз, за изстрадана свобода. Но трайните последици от автоагресивния компонент в самозаключването следва внимателно да се осмислят.

10. Криза на рефлексията, инфантилизация.

Кризисните ситуации раждат герои, но и „деца“. Завличането на хората към „границата на виреене“ е предсказуема раздяла с принципната сложност на човешкото и на социалното. Оцеляването става основен хоризонт на поведението, всичко останало може да „чака“, да се изостави. Възгледът „Сега не е време за...!“ започва да управлява света. Тук обаче ни среща едно предизвикателно „Но!“. Когато си изоставиш дори временно рожбата/самоличността/ценността..., вероятността да я намериш същата при връщането не е особено висока. Край изоставеното предвидливо дебнат всякакви похитителски страсти. В случая „инфантилизация“ назовава факта, че по една или друга причина се подценяват базисни отговорности, присъщи на социално зрелия човек. Ясна и разбираема е грижата за себе си, за близките хора – невротичната игра на криеница с болестта е вписана в нея. Но не по-малко важен е и споделеният ангажимент към онези културни формати и ценности, без които самият свят се разпада.

11. Изключване на системите за контрол.

Отвъд благородната цел да се победи вируса се надига изкушението да се „консумира“ безконтролно властта. И в приказките, и в постмодерните времена похитителят е енигматичен в целите си, но идентичен в насладите си. И патологията е нечия наслада, колкото и да не ни се вярва. В съответствие с целите си спасителят на свой ред може да „угаси лампите“, за да действа „по-ефективно“ в създалата се ситуация на паника и конформизъм. Спасителят никак не е безразличен към жертвата, напротив, желае я – спасена и „щастлива“. Той е готов да капитализира избавлението и „най-отговорно“ да се фокусира върху хедонистичните ефекти от полагащите му се благодарности.

12. Херменевтичен колапс.

През 1526 г. теолозите в Сорбоната поискали от Еразъм Ротердамски да се закълне, че вярва във вечния огън. Това се наложило, защото Еразъм се усъмнил в ада. Смятал, че адските мъки са образ, роден от постоянната тревога, която чувството за греховност стоварвало върху вярващите. Не е лесно да си умен и да виждаш по-далеч от съвременниците си, трагично е. Днес потоците тавтологична информация помитат интерпретациите. Новините се произвеждат от кризисни щабове и се съобщават с назидателна настървеност. Подгоненото към кошарите на страха човечество слуша и гледа новини, но не получава други вести освен тази за разгарящия се огън. Може би трябва за пореден път да се подскаже, че човечеството не е стадо, което пастирите броят и отчитат на брифинги. Ако коректно прочетем Аристотел, ще си спомним, че ние, човеците, сме „обществено живи същества“, а не „социални животни“, разигравани в политическия Circus Maximus. Самото „човечество“ е все още живият просвещенски идеал за свободен, достоен и справедлив общностен живот.

13. Оковаване на езика.

„Първо да оцелеем, после ще живеем!“ – с този възглас човеците са мамили и пропилявали себе си. Екзистенциалният хоризонт на човека не е оцеляването, а спасението. Оцеляването е биологично, спасението е водено от вярата, то е духовен залог и есхатологичен проект. В условията на паника индивидът е обречен да изговаря страховете си, но не и да разпознава алтернативни ценности, да отстоява съдбовни права. Така той става доброволен съратник в оковаването на езика, в обезгласяването на опита. Прозорецът на Овертон работи безотказно – първо в масовото съзнание се подпъхват определени количества страх, после се въвежда самото „извънредно положение“, после „плахо“ се споменава за възможно „военно положение“, накрая се превръщаме в технологични придатъци... Във финала на паническата сцена Торбалан отнася уплашените „деца“ в неизвестна посока. Както го прави неговият немски сродник – свирачът от Хамелн. И той (в ролята на спасител) първо лови плъхове (вредители), а после се оказва, че завлича деца (невинни жертви).

14. Взривни точки.

В разстроените кризисни общества се завихря нещо, което Рьоне Жирар определя като „обмен на враждебност“. Различно е от познатото ни „хейтърство“, което е дело на травматични персонажи, паразитиращи в болен език и в нещастни общества. Тук става дума за структурна разруха. Стабилните общества контролират обмена, опазват разликите и поддържат йерархиите. Кризисните времена и невротизираните общества нагнетяват и динамизират негативния обмен до точката на взрива. Тогава започват да се рушат и подменят институциите. Експлоадиращата враждебност е движила бунтовете, метежите, революциите... – добре разпознаваеми исторически дела.

15. Подмяна на жертвата.

В часа на Божията милост жертвата притисната към камъка е подменена. В някой странен ден, когато злото отмине човешкия дом, под ножа на Авраам вече ще се озове не Исаак (човечеството), а овенът (демокрацията/старият идеал за човечество). Жертвата оцелява, спасява биологичния си статус, но е застрашена да изгуби важни сегменти от екзистенциалните си основания, от политическото си битие. Затова въпросите са все така актуални. Как спасеното от вируса човечество ще опази своя символен дом? Доколко ще осмисли сполетелия го негативен опит и как ще живее с изкушените от „сладостите“ на затварянето спасители? Дали ще надделее над кризисните промискуитети, в които е въвлечено? Вероятно не ни предстои живот в следсватбена идилия, за която дори приказките отказват да разказват.

16. За свободата.

Послушанието е приказна добродетел, но без „непослушни“ деца, които да бутнат портата и да излязат в света, няма ни разкази, нито приказен свят. Трансгресията е майка на разказването. Във всички общества действа конформистичен код, едно повече или по-малко огласено указание – „Не бъди различен!“. Разпознатите различия охотно и трайно са санкционирани като нежелани девиации. Времето на кризата превръща тази приглушена препоръка в оглушителна аксиома. Агнетата и принцесите мълчат – завлечени, броени и благородно „спасявани“ някъде... В такива сумрачни дни не е зле да си спомняме стари завети. Например онова, което е прозрял и изрекъл Джон Стюарт Мил, един от бащите на модерната свобода – „Хората не са като овцете. Пък даже овцете не са съвсем еднакви“.

Докато има кой да отстоява различието на „овцете“ и да чува уплашения вик на агнетата, то значи, че свободата все още си има дом в катастрофиращия свят. И демокрацията още не е сгъната в торбата на Торбалан – тази макабрическа необятност.

Проф. Валери Стефанов

http://epicenter.bg/article/Prof--Valeri-Stefanov--Torbalan-i-demokratsiyata/216085/11/0